петък, 28 декември 2012 г.

Като пораснем ще станем безсмъртни


На Коко 

Като пораснем ще станем безсмъртни.
Ще сме поне три метра и половина.
Ще сме поне наполовина по-малко умни
и динята под мишницата ще е само диня.
Ще ти пека филийки сутрин,
ще ме научиш да пия ракия,
ще сме отвън каквито сме вътре
ще си наемем сергия,
за да продаваме мъдрост.
НЕ! Ще я подаряваме,
защото на нас не ни трябва,
защото на нас нищо няма да ТРЯБВА.
Щото нали ще имаме всичко
и ще сме неубиваеми като хлебарки.
Ничия свиша подметка
няма да може да хване
надутата ни походка.
Ти ще си министър на културата,
както сме се разбрали.
Аз ще съм просто връзкарка.
Тая реалност е доста малка
за едни три метра и половина,
представяш ли си?!
И колкото повече тебе те няма,
толкова повече разбирам, че има
масова самозаблуда,
че всяка муха може да бъде щастлива.
Особено тая в главата ми,
която ми казва, че спиш.
Спиш ли или най-сетне си буден?
Угасна ли или гориш?
Не, бе, кажи честно,
има ли Горе и Долу,
за да знам къде да отида като си тръгна.
Трудно е да повярвам, че не съм първа,
чисто математически е неточно.
Чисто естетически щеше да си красив дядо,
а на мен щеше да ми отива да попътувам млада.
23 е новото 27.
Не ме кефи твоя клуб.
Оставя прекалено много вероятности
и момичета с въпроси,
но пък много точно обяснява ти кой си.

Като пораснем ще станем безсмъртни.
Аре, чакай ни и пази маса.
С две липи отпред и хамаци.

неделя, 23 декември 2012 г.

Goodbye, Blue Monday


Застоелият прах от звездите
пада над нас -
бездомни преселници.
Скучното небе
си играе на криза пред нас -
восъчни тленници.
Желаеш ме, желая те-
закуска за шампиони.
Саундтракът е хубав,
но са объркани ролите.
Мечти като вестници.
Отнася ги вятъра,
а в скута ти - вещици.
Ще ги превърна в балони
и ще ги пукна.

Ще пукнат.
Отгоре ти.

петък, 7 декември 2012 г.

Обвинителен процес


На всичкото отгоре!
Съдията подпрял се е на лакът,
бавно капе лига от устата му.
Знам, че само сантиметър да се вдигне
и ще види ножица в ръката ми,
ще види колко страшно ми се струва
да те няма.

НА ВСИЧКОТО ОТГОРЕ!
Виновна съм, че те наръгах в тъмното.
С малка, тъпа ножичка за плат,
забих ти я направо в гърлото.

Чудовищата рядко се убиват във фантазиите.
Така ми каза онзи път Златин.
Те са или мили, или вече са загинали,
когато срещата реши да се осъществи.

Но, аз успях да те наръгам,
успях да те открия в празния апартамент.
На всичкото отгоре те излъгах,
че няма да ми липсваш и момент.



сряда, 28 ноември 2012 г.

Вторник


Следобедно е глухо в пешеходците
хванати във тесните обувки
на повтарящите се посоки,
бързат сякаш винаги ще има утре.

Бързат все едно е просто вторник,
Господ все едно не съществува.
Погледнат от високо
и най-високият по-нисък ти се струва.

Гъсеница ли е трамвая
често почнах да се чудя.
Какво превозва пак не зная,
ако от ларва все не става пеперуда.


петък, 23 ноември 2012 г.

EXIT


Някои празнини не могат да бъдат изкашляни.
Сегашното ни не заслужава бъдещето си,
ако не стига до него.
Страхувам се да погледна
какви вещи съм скрила от себе си
в онези картонени кутии в гардероба.
Страхувам се от живота с кутии от малка,
а по ирония го познавам най-добре.
Затова не ми убягва очевидното-
свършило е, когато спреш да се бориш да продължи.
Тогава счупеното спира да носи щастие,
а червените конци по ръцете ни
започват да стрелят директно в имунните ни системи.
Някои празнини не могат да бъдат изкашляни.


неделя, 11 ноември 2012 г.

Никъде


Някъде по времевата линия,
разкъсана от локвите и липсващи павета,
въртя се в паника и се оглеждам.
Ами, ако днес не минеш оттук?
Ако точно днес пропуснеш,
когато вече не мога да се ориентирам
за посоката си на движение,
ако не видя първо твоята?!

Накъде да тръгна, ако теб те няма?

Обратно назад
да оправя счупеното,
да превъртя непревъртените касетки
и да ги върна на видеотеките,
да залепя по клоните листата?
С тиксо или телбод да прикача към себе си
липсващите части от сърцето си?
Къде са те? Ще ги намеря ли изобщо?

Напред? От мъгливия оловен въздух
ставам лепкава отвъд подметките.
Разтягат се като дъвки
и не ме пускат да вървя такава
тежко безсмислена и рядко безчувствена.

Напред без теб е дълга зима.
Цяло Нищо.
Цялото нищо без теб,
ти който си Всичко.

Ще се появиш. Ще вярвам.
Ще чакам тук, на времевата линия,
разкъсана от локвите и липсващи павета,
ще мине влак и ще е нашия.
Ще се качим и ще избягаме
от самотата си.
Отново.

вторник, 6 ноември 2012 г.

Пълното


Ето. Тук съм.
В спиралата в очите ти въртя се.
Падам, вдигам се,
разтоврена от гръмотевичния удар,
който пращаш, който предизвиквам,
който след като утихне
наново ме създава,
с шумоленето на първите снежинки
по стъклата пред очите ми.

Не зная как го правиш
и не ме интересува.
Не искам да разбирам,
да те разглобявам на съставните ти части.
За първи път не искам да те изучавам
като часовникар с пинцета.
Оставям те да ме повличаш,
но не защото съм безсилна,
а защото почвам да разбирам
пълното отдаване, най-сетне.

събота, 27 октомври 2012 г.

Слънчеви зебри


Щорите са слънчеви зебри,
върху лицето ти петолиния,
ръкавици от Слънце,
по сърцето пешеходна пътека.
Минавам от там
и нагоре по стълбите-
екран за прожекции.

Влизам със реплика
някакъв шепот неясен.
Ти отваряш прозореца
и избутваш саксиите.
Падат на капчици
стопени от вятъра.
Стига сме ги поливали.
Стига сме се завивали
с крадени одеала
от среднощни кафета.
Стига сме имитирали
удобна далечност...
Ето ти тази салфетка-
казваш ми и се трия,
махам целия грим
и просто заспиваме.

Щорите са тъмни сенки
черни раета по кожата.
Ставаме зебри от Африка.
С ръкавици от Слънце
оттразено в очите ти,
а зад тях екрани от сънища.


петък, 26 октомври 2012 г.

градски изкуства


къси курсове
силни парфюми
сетивата са в кома
бързо,
за да не помним
кой от къде е
дребни пари
служебна любезност
между светофарите - гледки
в главите ни - клетки
без птички
таксиметрови шофьори на чувства
градски изкуства

вторник, 23 октомври 2012 г.

Сънувах те


Сънувах те. В обятията ти Елена.
Онази дето срутва почвата ти под краката.
Онази от пространственото вдъхновение,
което ти със мен наричаш може би "разплата".
Сънувах те. Елена май е бременна.
Стои на прага ти със бебето в ръце.
Запознай я с хола, терасата си и килима,
остави я да огрее в храсталясалото ти сърце.
Елена е. Не знам коя е.
Така се казва Другата във моя сън.
Отраснала във гъстите кипариси
очаква ти да ми покажеш, че съм вън.
Убий ме. Не пропускай този откъс.
От романа той е най-велик.
И цялата ми досегашна гузност,
недей използва като щит.
Сънувах те. А даже не съм спала.
Каза ми го, докато била съм вън.
На 23-ти съм видяла
като по филмите
реалността във сън.
Сега ще легна,
на метри от студената прегръдка,
на светлинните години,
които ни делят.
И ще притворя още малко,
сантиметър и половина
сърцето си
и посля ще заспя.

вторник, 16 октомври 2012 г.

да чувстваш


Все още има неща, които не разбирам,
които подреждам по цветове и форми по думите ти
и стигам до изводи, които не намирам
в очите ти, нито в спомените.

Изпушвам една цигара наум,
усещам вкуса й по устните ти.
Тъжно ли е, че по-често насън
целувки оставям по пръстите ти?
Или е еднакво сетивно за мозъка,
той нали не прави разлика между тук и фантазия,
между радостта и тъгата,
за него нали са само импулси...
Значи просто е важно да чувстваш.

понеделник, 15 октомври 2012 г.

събота, 13 октомври 2012 г.

ти сигурно спиш и диктуваш


Попита ме колко малки любови правят една голяма,
колко дълги кафета са оправдания за добрите разговори,
колко прозодии развалят един текст,
колко пъти повторена истината спира да бъде чувана...
Помня стабилните ти въпроси,
а изсмуканите си отговори прилежно съм затрила.

Говори ми се с теб.
Строят ми се високи кули
като в хипнотични видения ми се затваря в тях.
Затвори, от които да не можем да избягаме един от друг далече.
Защото сме достатъчно глупави да си мислим, че можем и иначе.

Аз съм дете, което си е изгубило ключовете,
но е твърде тъмно, за да се връща да ги търси.
Води ме твоя глас, с който си говорим,
който подрежда и думите ми в момента.
С твоя глас пиша,
а ти сигурно спиш и диктуваш.
Изобщо не знам какво исках да ти кажа точно...

вторник, 9 октомври 2012 г.

Персефона

 
Камикадзе.
Врязах ти се.
И после почнах да ти търся отговорност за делата си.
Защо така стоиш пред мен, не виждаш ли, че идвам да се врежа?! 
Не знаеш ли сега какво ще ни преследва?!
Безсъние, умора, глад,
абсурдно чакане пред телефона...
КАК НЕ ТЕ Е СРАМ
да ме превръщаш в Персефона!
 
 

понеделник, 8 октомври 2012 г.

Повтарям си


Мисля, че когато онази хаотична сила те е създавала
за теб е имала конкретен план,
чертеж на съразмерните ти светлосенки.
Чудесно те е подредила и накрая за разкош
завъртяла е във тебе малък вихър,
с който да разваляш статиката на заобикалящото те.
Строила те е с всички материали, които в този ден е имала.
От реки и мостове над тях си правен
и стълба към небето ти е сложила,
да скачаш отвисоко и да се разбиваш във вълните си,
от там да се разстилаш по вените на този град,
да се просмукваш във стени на сгради и оградите им,
а пепелта ти да насища въздуха с полезни вещества.
Навсякъде си и във костния ми мозък даже.
Навсякъде, във всичко и във всички.
Повтарям си, че е безумно да ми липсваш.

Къде отлитат пеперудите наесен?


Къде отлитат пеперудите наесен?
Дали не са във топлата вода под душа?
Полива ме и съм накацана,
нацапана с прашец
от струните ти.

Пиша ти, защото нямам избор


Пиша ти, защото нямам избор,
заради
вдъхновението на малките ти часове,
на малкото ни такива,
на свределите от дъждовно предстояще
и сгънатите ъгълчета на писмата ни...
Заради
пулсиращите слепоочия
и ниските ни честоти,
които все повтарят "още".
Дори на есен думите ни пак са сочни
и растат около тайните бодли,
които някой ден ще ни избият
и сигурно ще боли,
а може би пък няма...
Заради
някаква излишна драма,
няма да се пръскам на парчета днес.
Да се оставим някак разбираеми, искаш ли?
И все пак...
от въздуха във стаята ти те ревнувам,
че дава ти живот, когато мен ме няма.

петък, 5 октомври 2012 г.

FRICTION CODE STORY


 Любомира Найденова създава FRICTION CODE преди две години. Причината е посещението й на голям музикален фестивал, чиято публика се откроява със своята индивидуалност, лудост и музикална принадлежност. "Всички бяха толкова цветни и разнообразно облечени, че ми се прииска да правя дрехи точно за тях", споделя Люси.


  

Люси решшава да прави мода в България, където няма толкова голяма конкуренция и дизайнерите имат по-голям достъп до пазара, за разлика от Италия например. Трудността идва по-скоро от това, че българският потребител няма културата да цени уникатите и предпочита да пазарува от вече утвърдените марки. От друга страна, аз лично забелязвам, че все повече хора от артистичните среди търсят уникалното в марки като FRICTION CODE.



FRICTION буквално преведено е "триене" - между младите и активни хора, със силно изявена персоналност, обединени от страстта си към музиката. "Нашите продукти са вдъхновени от контраста между градските музикални култури и техния начин на живот. Философията на дизайна се изразява в трансформирането на музикалните вибрации в детайла на дрехите, без това да се натрапва.", обяснява Люси. 



А иначе, тя е на 31 години, завършила е Националната художествена академия със специалност Мода. Харесва дизайнери като Yohji Yamamoto и Hussein Chalayan, обича да носи удобни дрехи, които я карат да се чувства свободна. 

www.frictioncode.com

като всички онези неща


То е като със зимните ми кънки-
под леглото, в главата, някъде в близко бъдеще
ще ги покарам, ще ги пробвам най-сетне.
Отлежали са година и половина
и вече може би е техен ред да оживеят.
Ще падам, ще боли и ще съм синя,
ще се смея на глупавата си координация,
на тромавите си бедра и пулс на маратонец,
ту някой ше ме хваща, ту ще ме избутват,
ще съжалявам, ще обещавам,
че никога вече няма да правя това...

То е като със зимните кънки,
като с карането на кола и колело,
като плуването и раждането,
като бракът и развода,
като сватби и погребения,
като всички онези неща,
които никога не съм правила,
но толкова ясно съм си представила,
че вече мога да ти разкажа.

неделя, 30 септември 2012 г.

*


"Искам да направя с теб това, което пролетта прави с черешите."

понеделник, 17 септември 2012 г.

Моментна снимка


Лебедово-белите шии на балерините понякога ме разплакват,
понякога ме вбесяват истерично,
защото искам и моята да е такава.
Искам да имам дълги до небето крака и сатенена кожа,
да мога с едно "ах" да събарям паметници...
Устните ми по-червени от ягоди
да оставят след себе си кървави дири
като след кръвожадни музи,
които сякаш са раздирали с нокти
гърбовете на своите безсънни поети.
Искам косите ми златни
като отвъдно видение
да заслепяват със блясъка си,
да хипнотизират и плашат...

Но, после те виждам,
пресъхнал за вода от целувките ми
и правя разликата между жената, която съм с теб
и която без тебе се чувствам.
Завиждам й, че заклещена назад във времето
виси в някоя дива поза отгоре ти,
в моментната снимка на Вселената.
Ако я изобретят онази машина,
първо там ще се върна.

събота, 15 септември 2012 г.

нищо дотук не ти отива


Вадя от себе си, Боже, с какво усилие
нови изразни средства, с които да те опиша,
защото нищо дотук не ти отива.
Нищо дотук не е за теб.

Ти си антигравитационното поле около здравия ми разум,
около скитническата си душа строя за теб ограда.
Впрягам се, за да ти помогна да ме настигнеш.
Искам да ме вкопчиш в добрите си намерения,
да ги впрегна чакам в трудноподбрани чувства,
селектирани като сорт опияняващо грозде.
Докато свивам и отпускам мускула на сърцето си
ще изтласкам цялата си отрова
и пак ще бъда онова момиче,
което брои плочките по тротоарите,
докато всъщност си мисли
колко щастлив е бетонът на припек,
под лъчите на повтарящото се утро.
Колко крайно неподвижен е този свят
в сравнение с безнаказаното ни въображение...

неделя, 9 септември 2012 г.

Всеки момент


През теб ли прелива или се стели по въздуха
облак, като мантра сглобена от смеховете ни
Всеки момент ще започне да вали
под напуканите ни сухи пети ще разцъфне
и ще вдишаме изпаренията си
преди да се върнат нагоре, над главите ни високо
С твоя глас, който ритмично подскача между въздишките ми
вече ти и аз сме реалност, а не изключение
и сме доста по-близо от телата си

петък, 31 август 2012 г.

Предметите са й очи


Предметите са й очи
да го разглежда,
да си представя какъв е сутрин като стане от леглото.
Малко негови предмети е виждала.
Иска да пипне всичките му предмети,
като слепец да го нарисува от материите им,
да го оцвети с плътността им.
Представя си, че предметите му са твърди,
колкото той е твърд, когато е в нея
коллкото НЕ-то му,
колкото ужасно твърдото му НЕ,
когато иска ДА да чуе.
Предметите му сигурно са и остри,
остри като ножове,
колкото дупките, в които го няма
колкото дупките, в които тя самата липсва в реалността,
когато си представя, че е там, където е той.
Мрази предметите, които го обграждат вечер в спалнята му,
вмесо тя да го гледа как заспива с книга в ръка.
Мрази и книгите му,
ревнува от глупавите му книги,
които се потят в топлите му длани
вместо сгънатите й колена.
Иска да му е предмет.
Да му се подари за някой глупав празник
и той да й бърше праха,
да я вдишва и издишва,
да я изкихва и изтрива от носа си,
да я гледа и бута, докато не я счупи.
Толкова много предмети има сигурно,
но нея дано я обича достатъчно,
че да я сложи до главата над леглото си.

сряда, 29 август 2012 г.

лов


Стъпките по мокета ти
от мокри котки
мокри стъпки
от сухи устни
Бездъхни
безпътни
залъгват
сетивно
със мирис на пепел
и водят към теб
Поглъщам
вкусът им
прилича на кървава диря
от отстрелян елен
Настръхвам
и стъпвам
на гърдите ти
Дишай
Дишай
Дишай по-бързо

четвъртък, 16 август 2012 г.

Тъжното стихотворение


Не зная Слънцето какво ни е подготвило,
дали ще е фатално и дали ще ни боли,
но от сърцата ни сигурна съм, че ще изригне
лава с атомен заряд и ще текат сълзи.

Кое от двете е по-страшно,
страх ме е да отговоря честно,
изглежда някак маловажно,
когато знаем, че е неизбежно.

Когато твоят малък свят ми стане твърде тесен,
когато Другото започне да изглежда все по-хубаво,
когато в дългите ни вечери настъпи есен,
и плановете ни за утре стават все по-глупави.
Когато те намирам в песни за раздяла,
когато стиховете ми звучат в минор,
когато имам чувството, че съм видяла
първата решетка на познат затвор,

тогава време е да се разкъсаме,
да паднем от пързалката на обещанията
и да спрем с пети да блъскаме
по инатливите си оправдания,

че по-добре ще става,
че все още има как.
Вече в теб не се познавам.
И идва утро пак.

И пак се будим здраво вкопчени
един във друг като деца.
А паметта сме си заключили
дълбоко зад усмихнати лица.

вторник, 14 август 2012 г.

и не мога да продължа


Разместваш всичко в мен
както ти е удобно,
както ти е комфортно,
както ти харесвам.
Подредено ли е?
Опростено ли е така?

Искам да те обвиня в нещо такова,
това да е моята драма.
Да съм от онези тъжно-потиснати момичета
с вечерен час и чувство за мярка.
Била съм. Не ми липсва.

Оставил си ме да се самоподреждам,
да се самооправям.
Да се самонавивам,
че така ми даваш свободата.
И когато пиша за теб
все до това стигам
и не мога да продължа.

петък, 10 август 2012 г.

Flashbacks



„Бара срещу фара” в края на юли беше музикантско гнездо. Бекстейдж на Woodstock, остров в океана от графици. Нощите свършваха в шест сутринта, когато слънцето започваше да люти в очите с острите си лъчи. Ако вятърът благоволеше, още по изгрев започваха да се появяват първите цветни платна в морето. Пианисти на сърф, барабанисти с канута, обикновени пияници изтрезняващи по гръб във водата. Изгревът идваше с час тишина, последван от час класическа музика. Към осем започваха да се чуват първите прискърцвания от вратите на караваните наоколо, а сутрешната смяна на барманите започваше с двойни кафета и зелен чай, който Киро грижливо приготвяше за колегите си. До обяд вече нямаше свободни места, а по масите и баровете се играеха карти, табла, шах, скрабъл, домино... Големи компании превъртаха с отмерени удари джагите и разваляха двулевки, за да може играта да продължи. Всеки ден се появяваше по още някой изпълзял от тъмната си дупка спътник, който бързо намираше своята орбита около колегите си на бара.
Вечерта, в която дойдох не предполагах, че 70-те са все още живи, но всичко се промени, когато стъпих върху натрошените миди на този плаж.
Огледах се в усмихнатите лица на хората, които здраво стискаха чашите си с Мохито, все едно, ако се пуснат, ще паднат от планетата Земя. Лаптопът с YouТube беше най-желаната позиция, където човек може да застане в малките часове на нощта. Саундтракът се разхождаше през William Orbit, The Doors, Lykke Lii, Jamie Cullum и Nirvana, до джаз, кънтри и „Векът на любовта”. Всичко се посрещаше с аплауз и одобрителни възгласи от някоя маса. От време на време някой от музикантите се престрашаваше да пусне свое ново парче, за да види как ще се възприеме. Нямаше напрежение. Никакво.
- Трябват ти 24 чАса, за да свикнеш да бъдеш спокоен, да забравиш кой ден е утре и да осъзнаеш, че никога повече не искаш да се отделиш от тези 50 м радиус. – Киро прекъсна унесът ми, за да допълни предишен разговор. За Киро се знае, че освен, че прави божествено Блъди Мери, е олицетворение на свободния дух. Бил е къде ли не по света, стигнал е чак до Тайланд, където е преживял неща, които Пентхаус публикува като пътепис. Често сменя работните си места, което за някои изглежда не особено сериозно, но за го тълкувам като силна вътрешна посока.
- В крайна сметка животът си е твой и трябва да правиш това, което ти се прави в момента, независимо дали ще си барман за лятото на морето, ще водиш телевизионно предаване или ще работиш в рекламна аганция - допълни той, а аз се съгласих, защото знаех, че Киро е роматичен до мозъка на костите си и скандален отвъд разумната мярка. Понякога ходи с насинено око, но е човек, който всеки ден остава насаме с Господ, за да му благодари за всичко, което има. На всеки един човек, който мрази Киро се падаха поне трима, които се радваха да го видят тук, в "Бара срещу Фара".
До мен застана високо момче, което имах усещането, че съм виждала и преди, но звънеца в главата ми мълчеше. Може би беше музикант или някой преминаващ актьор, който за разнообразие е решил да прекара една вечер далеч от "Баш Бара". Имаше красиви дълги пръсти, с които барабанеше по дървената дъска в ритъм със звучащата песен. До него се приближи едно от онези бели момичета, които изглеждат, сякаш животът им минава на сянка. Косите й  бяха грижливо сплетени в плитка и имаше маникюр, което издаваше, че явно от скоро е в къмпинга. По начина, по който се поздравиха разбрах, че се познават.
Ъгълчетата на устните му сочеха нагоре. Тя присви очи и ги загледа, докато не стана прекалено очевидно. Отмести погледа си и преметна кичур по онзи уж естествен начин, който открива небрежно част от шията. Седяха подпрени на бара един до друг като случайни минувачи през животите си и се усмихваха без да се поглеждат директно в очите. Музиката беше твърде силна за нормално начало на разговор, затова пък беше с точната сила, за да позволи дистанцията да бъде скъсена максимално, ръката му около рамото й, дъхът по ухото й, ударите на сърцето й в китката му.
Представях си, че си говорят за разликата в представите за това място, за хората, които спират тук уж за малко, но не си тръгват със седмици, за жегата в караваната сутрин, за пиянското нощно къпане, за този микросвят, който философски погледнато можеше да се окаже реалността, а онова в града - илюзията. За свободата в това да нямаш лична баня и тоалетна, а море, в което да, всички пикаят, но сутрин те събужда с водораслената си прегръдка като утробата, от която си излязал. Всичко това придружено със случайни докосвания на устните до ухото, настръхвания и бързи погледи, от които ставаше повече от ясно, че някой просто трябва да бъде първи.
Личеше си, че тя изпитва онази срамежливост, към която вероятно обича да се връща, след всички отминали флиртове и повтарящи се реплики, с които често се шегувам, че един ден ще събера в бар-разговорник. Вече не му отговаряше с думи. Вероятно не искаше да разваля хубавия разговор с размяна на хитри фрази. Това можеше да получи навсякъде. Задържа погледа си в неговия със секунда повече, в която вече се целуваха, в която пулсът се учестяваше като приближаващ влак. Секундата отмина, но доплеровият й ефект остана да кънти във въображението им до дъното на пълните с уиски чаши.
-Тази вечер ще си легна по-рано- каза тя с онова двусмислие, което не определяше съвсем дали това е покана. Погледна часовника си и се запъти към компания в другия край на заведението. Смя се, пи шотове, танцува и прегръща приятелите си, сякаш се забавляваше за първи път в живота си. Той остана до мен на бара до малките часове на нощта, сякаш за никъде не бързаше.
Вероятно смеховете и музиката нямаше да й попречат да заспи дълбоко тази нощ. Ще сънува, че седи на люлката пред караваната, докато звездите капят в морето пред нея като частички от заря. Малко преди да влязат в контакт с морето ще се стопяват в бялата пяна на вълните. Ще се събуди от тихото отваряне на вратата и ще разпозне силуета му. Ще легне до нея и ще хване ръката й. Тя ще усети възбудата в неритмичното дишане на среднощния си гост. Ще плъзне ръката му под блузата си и ще я остави върху гърдите си. Ъгълчетата на устните му ще се разтегнат в усмивка в нейните, ще се чуе да казва тихо „чаках те”. Меката кожа на гърба му ще се превърне в платно за върховете на пръстите й, докато го притиска с бедрата си по-плътно към себе си. Той бавно ще се изплъзне от хватката й и ще я целува по корема докато не стигне до вътрешната страна на бедрата й. Гърбът й ще се извие и след минута тя няма да има търпение да го усети вътре в себе си, но първо ще го опита на вкус, ще разходи пръстите си по цялата му дължина. Ще е толкова твърд, толкова точно за нея, че тя ще разбере, че след тази нощ дълго ще я преследват flashbacks.
На сутринта Киро ми направи кафе и отворих лаптопа си за първи път от седмица, откакто бях в Градина. Срещу мен две момчета се бяха сгушили на едно от сепаретата. Никой не успял да ги събуди, разказа ми Киро. Морските сутрини приличат на начало на филм. Някои успяват да намерят ролите си в него, други следят посоката, в която фенерите нощем летят. Понякога ми се иска да съм от първите, друг път меланхолията в средата на Рая ми е достатъчна. Не знам какво си говори Киро с Господ, когато останат насаме, но аз бих искала да Му благодаря за скоропостижният мир и крехката му природа, за която все повече разбирам как трябва да се грижа. За свободата на това да бъдеш в собствените си очи, вместо да разбираш, че съществуваш по очите на другите.
Той и тя се появиха по обяд поотделно. Шумната им компания ги завихри във водовъртежа си, а аз не можех да спра да си мисля за случайните срещи, за случайните наблюдатели като мен, които развиват сюжети за своите персонажи. Колко от историите на писателите са истински, колко съпреживени, доколко са фантазии за това, което всъщност самите ние искаме да ни се случи? Дали все още можем просто да бъдем тук и сега в живота си, след всичко, което ни се случва в живота на другите? И дали пишем така, както се чувстваме или Миро китариста ще се окаже прав, когато ми каза онази вечер, че по-скоро се чувстваме спрямо това, което пишем?
Иска ми се да не е прав.

сряда, 8 август 2012 г.

Сутринта в Бара срещу Фара


Две момчета са се сгушили до бара.
Никой не успял да ги вдигне в края на купона.
Вероятно първият ще се засрами,
когато се събуди и започнат да го аплодират.
Морските сутрини приличат на начало на филм.
И някакси с теб си намерихме роли във него.
Фенерите нощем летят в твоя посока.
По суматохата в бара разбирам,
че май съм станала с една година по-близо до себе си.

Благодарствено писмо XVII


Благодаря Ти за последните две седмици, в които видях неща, които са били пред очите ми, но не бях забелязвала. За новите думи, чувства и гледки, които събрах в сърцето си и се надявам късата ми памет да задържи максимално дълго. Благодаря Ти за хубавото време, за новите познанства, за преоткритите такива. Благодаря Ти за вниманието. За люлката и новата скорост. За скоропостижният мир и крехката му природа, за която все повече разбирам как трябва да се грижа. За свободата на това да бъдеш в собствените си очи, вместо да разбираш, че съществуваш по очите на другите.

петък, 3 август 2012 г.

Ти каза


Поглеждам навън, спряло е времето-
послушно стои на верандата.
От тук ми изглежда, че свършва света,
а може би просто в мъгла е прозореца.

Пресичам към теб празната улица
и бавно пропускам зеленото
От тук ми изглежда, че носиш цветя,
а може би просто в мъгла са очите ми.

И почва дъжда
да хвърля листа
като думи, които сме казали.

сряда, 25 юли 2012 г.

ще ти събирам


чувства назаем,
от тишината родени,
залепнали с тиксо,
като кола маска по мене
от тебе трохички
недоядени, неизтупани...
тайно пускам сълзички
дано не видиш разрухата
дето прикривам с лека усмивка
с която те меря
все едно ще ти правя отливка,
а отвътре треперя
да не те счупя,
да не те нацапам със пръсти
ще ти пиша
и ще ти събирам целувки

вторник, 24 юли 2012 г.

Absolute value


Вдъхновението е като пиянството. Държи те в леко замаяно състояние, дава смелост, насочва мисълта ти в определена фиксация и те движи, понякога през гениални, друг път през напълно безумни ситуации. Ако го имаш си победител, независимо от резултата. Ако можеш да си го предизвикваш, значи си "про". Отдавна не вярвам, че вдъхновението е единствено спонтанен процес, щото ми е давало най-много преднамерен смисъл.
За СМИСЪЛЪТ често ровя в думите и делата си, държа да присъства, държа да вярвам в него, да ме насочва, да ней да се изгубя някъде, където го няма. И въпреки това не мога да се похваля, че тангото ми със СМИ е приятна гледка. "WTF?!" е най-често задаваният въпрос сутрин.
Грешките, тези сладки болки, които ревниво пазим в спомените си, но въпреки това не бихме повторили, освен разказвайки за тях със скрита гордост... Ей тия малки таралежени бодли, с които се перчим пред следващия балон с топъл въздух, ни карат да се стремим към най-доброто.
"Няма смисъл да се занимаваш с музика", "И кво, ще издадеш още една книга... Какъв е смисълът?" , "Що се занимаваш с радио? Вече никой не слуша такъв тип медия?" , "Хванала си се със сто неща, това си е чисто пилеене на енергия!" ...
Номерът е да обърнеш представата на другите за смисъл, в своя мотивация. Всеки може да се откаже още преди да е започнал. На всеки може да бъде втълпено, че е роден за магазинер.
За да не губиш севера на смисъла, трябва да си готов за контраатака по всяко време на нощта.
Абсолютната стойност е модул на мислене. Разстоянието от теб до нулата е равно на самия теб.


С този пост участвам в предизвикателството на Absolut за блогъри. Ако ти харесва, like & share във Facebook :)

неделя, 22 юли 2012 г.

От време на време


Понякога ми идва в повече
тая натурална радост от живота.
Надувам се, "шсапръсна",
както са ми казвали, че казват...
май във Варна беше.
Не пиша, значи съм добре,
танцува ми се на глупава музика.
И знам, че е от лятото и ще премине,
после пак ще седна на ръба на стола
и бавно ще си се поклащам,
докато премине зимата.
Понякога ми идва в повече,
че нощем в парка, ако се загледаш
преминаващите спътници се виждат като на морето,
че свикнах да ми липсваш,
писва ми на шапката,
че сигурно пак вечеряш
и не знам какво си мислиш,
мъничко преди заспиване.
Понякога ми идва в повече
да съм щастлива единично,
да ти преразказвам сбито
с кой къде съм ходила,
какво сме казали.
Страхувам се от вдъхновението,
в което трансформирам липсата ти.
Хубаво е и ме пълни.
Липсвай ми.

неделя, 8 юли 2012 г.

Предлагам ти пак


Предлагам ти пак
изсъхнали есенни листа,
предъвкани думи от други,
изречения, тайно спестени,
цялата си амбалажна хартия,
натрития си нос
от онова самочувствие,
което по филмите ползват за назидание.
Предлагам ти пак
отворените си писма в монолози,
които, ако бяха чужди
не бих чела доброволно.
Предалгам ти всичко това,
ако смяташ, че си струва
да носиш моя багаж
и вярваш, че не се преструвам,
когато ти казвам "Ела".
Заплитам се в паяжините си.
Оставям следи
като трохички назад,
по които да се върна.
Вече не зная къде.
Ти си навсякъде,
накъдето се обърна.
Вземи ги.

петък, 6 юли 2012 г.

Още обичам да гледам нагоре


Като малка исках да съм много неща
и за всичките се изискваше да се стъпи върху стол.
Сигурно затова не станах висока,
но пък все още обичам да гледам нагоре
към небето синьо,
дървета зелени,
очите ти черни
и някакъв гълъб на сивия стълб.
Ще се покатеря по теб и после ще те издърпам.
Дръж ми чантата за малко.

От онези жалните маками


Триоли разделят времето ни от музиката.
В ритъма на последната растяща зелена трева.
Земята опасно приближава Слънцето и планината дими.
Ти някъде се изпари, а мен ме избива на етно мотиви.
От онези жалните маками е косата ми тази сутрин.
Все едно съм се спасила от безсънието с ровене.

сряда, 4 юли 2012 г.

За тебе са


Много таланти и всички за мен?
За какво са ми, освен да ти ги показвам...
Като дете нарисувало птица.
Цяла вселена за тебе създавам.
За тебе са песните.
За тебе тетрадките.
За тебе са изгрева, маникюра ми и косата.
За тебе са всичките лигави роклички,
които сама съм си шила
и знаеш ли какво,
май нищо не съм ти спестила.

неделя, 1 юли 2012 г.

в средата


Хората в мир са ядра,
са гравитационни полета
за търсещи път песъчинки-
насипни камъни от бивши скали.
Хората в мир са палачинки
в Сомалия,
в средата на стая пълна с деца.
Хората в мир са щастливи,
защото могат всичко да дадат,
понеже нищо не им трябва.

понеделник, 25 юни 2012 г.

Страната на неосъществените идеи


Има хора, които живеят в света на идеите и други, които живеят в света на кюфтето. Първите са от онези, дето променят света, ама дали е към по-добро - не се знае. Все пак и Самуел Исаак Вайсман и колегите му от "Манхатън" са имали идея. Хората от света на кюфтето са добре, стига да има прясна кайма.

Всичко това само по себе си е чудесно, баланс в природата един вид. Проблемът настъпва, когато човек от света на идеите срещне човек от света на кюфтето и двамата трябва да свършат някаква работа. Взаимозависимостта в подобни ситуации често става обект на литературни произведения, пълни с много насилие, кръв и лайна (да, и лайна, щото който много кюфтета яде, той много лайна сере).
Простете ми грубия език, така да се извиня, че нарушавам меланхоличната поетична линия на този блог, но понякога Страната на неосъществените идеи ми люти на очите. Така ми залютява, че спирам да го виждам аз онзи свят на идеи съвсем. А пък, когато си роден да вярваш, да проектираш и да търсиш, е много трудно да седнеш да мелиш кайма за кюфтета в тарелки.
Самотно е понякога. Твърде сме малко. Твърде сме пръснати и пропити с цър-пър аромати, за да се разпознаваме лесно. Но, пък виж другите в тъмното със затворени очи човек може да ги посочи.
Но, всъщност това е благодарствено писмо.
Разочарованията не са повод за смърт. Те бият голямата камбана в душата и те уведомяват, че се отклоняваш. Коригират прираста на ненужен товар, който някак си се събира в тая малка дамска чанта и ти си ги носиш със себе си, докато не се прегърбиш.
Благодарна съм, че съм такава каквато съм и съм там, където се намирам. И някой ден съм сигурна, че ще успея да формулирам и обясня на други, че Това Тук не е каквото твърдят тези от света на кюфтетата. Това Тук е каквото го виждаш.

събота, 16 юни 2012 г.

Съпротивата е полезна за вашето здраве


Gravity Co., 15 юли, 23ч., Sofia Live Club.

Вървя по коридора към сцената и си мисля, че май позакъснях, май няма да има къде да седна, май няма да успея да намеря никой познат в тъмното... Да ходиш сам на лайфове е по-хубаво от това да ходиш сам на кино, например. Донякъде заради очакването дали ще срещнеш някого. Докато на кино, никой не отива с надеждата, че в салона ще намери приятел. Има една много интересна свобода в това да си сам в Sofia Live Club. Особено пък на група като Gravity Co., която те изпълва и отнася в своето си измерение.

За моя изненада имаше пре-много свободни места и около стотина души, в които включвам и гестлиста. За не особено популярна група като моята това е приемлива посещаемост за Sofia Live Club, но Gravity Co. ?!
Вярно, доста фактори влияят - Европейското по футбол, концерт на Europe, концерт на Звезди и Аналгин, DJ Дамян...
Отдавна спрях да се изненадвам на липсата на любопитство на българската публика, но това което снощи ни предложиха Gravity Co. заслужава да пълни стадиони.
Това моето сега не е фенщина, а дълго натрупване на сол във вените от безмълвния протест в мен. Онова чувство за несправедливост, което понякога ни кара да си задаваме въпроса "Добре де, какъв е смисълът да продължавам?" Не щото не се изкарват пари, а защото сякаш на никой освен на нас, не му пука.
След снощния лайф си пея "Dirty Secret Toy" - една от новите им песни, която съм сигурна, че ще влезе под кожата и в стомасите на доста хора. И си давам сметка, че всъщност смисълът е именно за тези сто човека, дори да си останат сто форевър. Защото, ако вдъхновения като Gravity Co. заглъхнат, спира цялата ни съпротива. А както си спомням от малкото, но съдържателни часове по психология, съпротивата е защитен механизъм на Аз-а. Съпротивата се появява с цел да не позволи на дадено психично (в случая културно) съдържание, което е било изтласкано да се осъзнае, поради опасността за здравето.Съпротивата е полезна за вашето здраве, независимо дали става въпрос за лайф на Gravity Co., за протест на мост или за редовно посещение на годишното събрание на дружеството за защита на авторски права.
Човек трябва да  бъде там, където ТРЯБВА да бъде, независимо какъв е резултата на мача. За съжаление мисля, че това ще продължава, докато не осъзнаем, че сме сто човека в действителност и че вече не става дума само за това да отидем да пийнем и да се повеселим. Да ходиш сам на лайфове е донякъде заради това да окажеш съпротива.

петък, 15 юни 2012 г.

толкова много


Между светофарите и под опънатите жици,
грохналите панелени тела, рекламите на паркет,
пред среднощната опашка на дюнерджийницата
и бояджиите на зебрата,
има толкова много поезия...
Има толкова много евтаназия на визуалното,
за сметка на това, което вътре в мен рисува
спомени, които няма да се случат,
но ще се усещат по-силно от действителността сега.
Защото човек умее да бъде на две места едновремено.
Щастието е в умението да се абстрахираш,
стига да си достатъчно другаде,
за да не си там, накъдето отиваш.
"Класическо нещастие" биха казали много,
"Да си някъде, където не искаш да бъдеш"

Но, нали между светофарите, по опънатите жици,
грохналите панелени тела и рекламите на паркет,
пред среднощната опашка на дюнерджийницата
и бояджиите на зебрата,
има толкова много поезия?!

петък, 8 юни 2012 г.

Ако това беше дневник


Ако това беше дневник, сигурно щеше да тежи. Сигруно щеше да скърца под дюшека ми нощем, чак да не може да се спи. От всичките места, на които е бил и на всичките чувства, на които е отговорил служебно. Със страници мокри от целувките и скъсани след ритниците. Ако това беше дневник, щеше да е събрал, леле, колко много картинки, колко много упътвания за злоупотреба с виновни, но и с невинни. Щеше да съхранява всичко, дори това, което най-много мразя. Ако това беше дневник, аз щях да съм жива по милиарди начини,  щях да се виждам по-ясно, доста по-подредено, щях да сортирам негласно, имена, дати и трусове, слухове за нирвани, семпли от вкусове, истории с дивани... Ако това беше дневник, щеше да е един лист. Щеше да е само един и вероятно щях да го оставя чист. Защото умът е склонен да пази само най-важното, а моят ми е доказал, че ми е малко багажното.

четвъртък, 7 юни 2012 г.

мравуняци



Полудявам от Не-то ти, толкова е категорично,
толкова остро и смахнато нелогично.
Ужасно скучно ми е да те няма,
да те има, но другаде.
Правя глупости, приличам на кошница,
на нощница с висящи конци,
с раздърпани мисли, прикривам чувствата си
в изкуства, в пирамиди от ежедневие,
което непременно трябва да осмисля,
докато всъщност съм с теб на твоя екран.
На твоя покрив извивам гръбнак
като черна котка,
ама от онези най-черните,
дето и коминочистачът не иска да среща нощем.
Забивам ноктите си до скърцане,
до напукване на мазилката,
дано да ме чуваш...
Противоестествено ми е да те гледам
без да те държа за ръката,
без да обвивам с пръсти китките ти,
без да притискам палец в пулса ти,
който пее за скали пробити от водопади,
за мравуняци, борови иглички и площади с фонтани,
които изпълняват желания.
Полудявам от Не-то ти,
защото не го заслужавам,
а когато не го получавам
полудявам от Да-то ти,
понеже не знам какво да го правя.

понеделник, 4 юни 2012 г.

От черешите само костилки


От черешите само костилки
червено по пръстите
от дръжки-иглички.
На срички са думите,
очите на мигли,
сърцата на вятър
и всеки момент
ще спра да говоря с гласа ти,
ще спре да диктува,
ще спрем да сме тук.
И ще тръгне всеки на другаде,
ти с мен на север,
аз с теб на юг.

неделя, 3 юни 2012 г.

* * *



Носещата ти стена поддава.
Натискът ми е премерен.
За никой няма да е изненада,
че душата ти е бременна.
От мен.