петък, 28 декември 2012 г.

Като пораснем ще станем безсмъртни


На Коко 

Като пораснем ще станем безсмъртни.
Ще сме поне три метра и половина.
Ще сме поне наполовина по-малко умни
и динята под мишницата ще е само диня.
Ще ти пека филийки сутрин,
ще ме научиш да пия ракия,
ще сме отвън каквито сме вътре
ще си наемем сергия,
за да продаваме мъдрост.
НЕ! Ще я подаряваме,
защото на нас не ни трябва,
защото на нас нищо няма да ТРЯБВА.
Щото нали ще имаме всичко
и ще сме неубиваеми като хлебарки.
Ничия свиша подметка
няма да може да хване
надутата ни походка.
Ти ще си министър на културата,
както сме се разбрали.
Аз ще съм просто връзкарка.
Тая реалност е доста малка
за едни три метра и половина,
представяш ли си?!
И колкото повече тебе те няма,
толкова повече разбирам, че има
масова самозаблуда,
че всяка муха може да бъде щастлива.
Особено тая в главата ми,
която ми казва, че спиш.
Спиш ли или най-сетне си буден?
Угасна ли или гориш?
Не, бе, кажи честно,
има ли Горе и Долу,
за да знам къде да отида като си тръгна.
Трудно е да повярвам, че не съм първа,
чисто математически е неточно.
Чисто естетически щеше да си красив дядо,
а на мен щеше да ми отива да попътувам млада.
23 е новото 27.
Не ме кефи твоя клуб.
Оставя прекалено много вероятности
и момичета с въпроси,
но пък много точно обяснява ти кой си.

Като пораснем ще станем безсмъртни.
Аре, чакай ни и пази маса.
С две липи отпред и хамаци.

5 коментара:

  1. Харесва ми, добро е, в близък до неговия стил сякаш. Аз не го познавах Никола, но съм му чел повечето статии там, където ги има. Вдъхновяваше ме за някои неща, натъжих се доста вчера следобед, когато разбрах. Имаше много особен изказ, много интелигентно-иронична мисъл.

    ВСИЧКО ЩЕ Е НАРЕД
    в памет на Никола Рачев

    Някъде другаде, казват
    всичко било наред
    не като тук:
    с болничните клетки
    и гълъбите по перваза
    с бримките по кожата
    и сгрешените плетки
    с объркването къде да си
    от радост до омраза.

    Представи си го абсурда:
    дори хартията чернее
    и траурно плещи
    и недоволна мърмори
    в протеста си буквите плюе
    протест, че всичко е празно
    и толкова нахално бяло
    че не смее да блести
    че не смее да се раздуе
    да ни ослепи, да ни погълне
    пък нека после да ни изплюе
    в упойка вързало ни с надежда.

    А сме толкова гладни за нея!
    На ден по три пъти ядем
    нищо друго освен ирония
    трудно се дъвче, да знаеш
    все едно всеки от нас
    е по един превързан Кафка
    в своята наказателна колония
    с горчиви порции
    пред очите наредени
    с вярата, че някъде някога
    във „всичко ще е наред“
    ще бъдем преродени.

    Това е начинът да не се предадеш -
    да се зъбиш и да пуфтиш
    главата ти да е като строеж
    а ти – архитекта единствен
    който колони издига
    с ръцете крепи ги
    юмруците яростно свива
    който ядене след ядене
    в горчилката между стените
    вярата си не убива
    а я нажежава до бяло
    и тази светлина вече блести
    и не друг, а Човека преражда.

    ОтговорИзтриване
  2. Този коментар бе премахнат от автора.

    ОтговорИзтриване
  3. Ужасно емоционално и красиво....

    ОтговорИзтриване
  4. много късно, дори закъснях да срещна това момче, преди да напусне този живот...но всичко, което прочетох от него и за него показва, че не е живял напразно...

    ОтговорИзтриване