понеделник, 23 декември 2013 г.

Рано или късно




От сменящите се сезони знам, че всичко рано или късно си отива,
но твоята любов не давам, нито тялото ти искам да изстива.
Не искам циганките да гадаят дланите ми,
нито картите да ми предричат път,
защото именно заради тайните
и двете ни души облечени са в плът.

неделя, 27 октомври 2013 г.

No drama queen


Смея се на себе си, когато ти казвам,
че от драма нямам нужда във живота си.
После виждам блога си и разбирам,
че без нея ме напускат думите.

събота, 14 септември 2013 г.

Единствената ценна единица





Няма време, но то пък кога ли е стигало?
Кога ли изобщо някой е казвал
"Достатъчно имах, живях и опитах от всичко,
целунах всички момичета, колкото можех обичах".
Затова ни е странно, когато някой с такава любов
изпълни със смисъл живота ни
и в едно име събира целия свят.
Какво да го правим тогава, освен време да му дадем.
Единствената ценна единица.
Какво да правим освен да се изгубим съвсем,
да се дадем до последната си частица?

четвъртък, 22 август 2013 г.

Снимай ми нещо



Кръвоносна система от пътища, улици, улички, тротоари,
с главна аорта магистралата между нас.
А всичките задръстени светофари
ме карат да пуша повече и да си седя у нас.
Времето се влачи на секунди, а иначе нагло лети,
когато с теб започва поредната сутрин, 
след миг са минали седмици,
а стотиците лястовици са на звезди.
Снимай ми нещо да те догоня,
с някоя нова фантазия да се телепортирам при теб.
Снимай ми нещо банално, да кажем
как хвърляш боклука следобед във пет.
След 24 чАса ще съм на километри
с обратно броене от сто до едно, 
а ти ще ми се струваш на сантиметри,
на два светофара след второто кръгово, но...
Отивам да простирам. 
Утре ме чакай.
Мини през магазина
и купи мляко.

четвъртък, 8 август 2013 г.

от огъня ти срички


Пукат до ушите ми от огъня ти срички.
Свързвам ги на думи, уж за да те чувам по-добре.
Очите ми разфокусирани все по-лесно виждат между редовете.
Едни такива топлопроводими са ръцете ти,
а от върха им влиза ток във мен.
И въпреки специалността ти,
не изпитвам нужда да те доописвам.
Всичките отминали целувки много думи изразходиха.
А в мен са ферментирали лицата им
и музите им вкиснало напомнят за очакванията,
за обещанията и фантазиите ми за някакво неидващо "утре".
Свърши вече, казваш ми.
Излязал си от този сън.
Събудихме се и внезапно
думите заглъхнаха във мен.
ИЗЛЕКУВАНА Е! ЕТО! ТЕРАПИЯТА СВЪРШИ!
Но, не знаят, неее не знаят
колко нови ноти ти написа в мен.

сряда, 26 юни 2013 г.

Защото иначе...


Абстинирам по теб на климатик.
Мислите ми днес виреят само на сянка.
Под твоята искам да легна,
да се свия в утробата й и просто да мъркам.
Да стисна палците ти в дланите си искам
и да заспя, да сънувам каквото и да е,
стига да си там и ти,
защото иначе ще се побъркам.
Защото иначе ще се объркам
и ще започна пак да целувам момчета,
които никога не са ме познавали,
ще се впусна с цялата си страст в някоя поддържаща роля
и ще отида по дяволите.

сряда, 29 май 2013 г.

Home


Когато отворя вратата вкъщи
и видя на прага си на влагата демона
да дебне за въздишка от страх,
аз му казвам да седне
и послушно да гледа каишката си.
Защото леко стъпвам по гърба ти-
питомна и бавна.
Не бързам, оставам дълго
да отнасям песъчинките от хребетите ти,
които вятъра не е пожалил,
да ги пазя влажни в устата си,
докато не станат на звездни прашинки.
От калта им по гърба ти
да пораснат секвои от моите стъпки
и да свържем световете с тях,
за да няма Долу и Горе.
Така всеки демон ще си е вкъщи
и навсякъде демони ще има със нас.

четвъртък, 16 май 2013 г.

от сън спомени няма


Под завивките топли мравчици пълзят докато спим.
Отворени прозорците са вдигнали бариерите за виденията.
Завиждам на съня ти, че си го допуснал толкова дълбоко.
Да се промъкна искам също в него.
Да ти поразместя мебелите, да се ориентирам в пространството ти,
да ти поразхвърлям, понацапам...
С тебешир да ти нарисувам тухлички по стените,
докато гъделът по кожите ни сигнализира за преминаващи пътници.
На граничен пункт ли сме
или заешка дупка към Огледалния свят сме отворили,
че таква суматоха от призраци ни следва?
Прибирам ги вкъщи, а ти спи,
сънувай от време на време и мен,
нищо че от сън спомени няма.

понеделник, 13 май 2013 г.

* *

 
На спирката стари мъже броят минувачите. Кои ли сме ние, какво ли ни води насам? Всичко си имаме, няма за какво да платим на касата. Шоколад предлагам, да не сме се разкарвали напразно. Взимаш две бири и тръгваш след мен. Водя те на мястото, където останах на пет. Избрал си си люлката, към която ме дърпа. Някакви хартийки от вафли и солети ме спъват. Вдигам ги, а ти ме подсещаш за една пропусната. Взех я, казвам. Гледаш ме все едно целия свят говори през мен. Все едно сега от сън съм станала и нямаш търпение да ти кажа какво съм сънувала. Целувай ме по чакълените пътеки, докато бързам към мястото, където да ти кажа обичам те. С пръсти в цветовете на дъгата оставям отпечатъци по теб. Това не е приказка, а релани събития. Всичко е свързано в бяла мъгла. Отвъд нея сигурно има и други, но чувам само теб, виждам единствено теб.

неделя, 12 май 2013 г.

*


Разлистваш със двусмислията в думите си
енпосочни размишления каква съм.
А аз уж ясно си го дефинирах. Таква съм.
И с теб, и с другите съм същата.
От допири съм синя на места,
от рими съм напълно полудяла,
ароматните треви през май ме вдъхновяват
да подскачам докато вървя,
но пък винаги така съм си вървяла.
Вече ти се струвам променена...
Промяната какво е? Някаква игра на поведения.
По-малко фокуси ли правя и изобщо не разбирам
защо реших, че днес ще ме интересува
какво си неизказал сутринта и вчера.
Страхувам се периодично, така на всеки кръгъл час,
че всичко се повтаря механично, мога да се хвана и на бас,
че всъщност имала съм връзки едиствено със себе си.
По пет, по шест години и половина са ми трябвали,
да се заобичам и да си замина.


събота, 27 април 2013 г.

Безусловна любов


Батериите падат - следствие на активния живот. Едно от основните правила, с което отказвам да се съобразявам.
Често се опитвам да предложа една гледна точка относно обичането, която е твърде абстрактна за това време на човечеството. Въпреки това, силно вярвам в нея и смятам, че Пътят е един, в разрез със схващането, че ние сме "много".
Невидимата нишка, с която сме свързани съм обсъждала с доста хора. Едни смятат, че ако вървиш по улицата и между вас има стълб, трябва да минете заедно от едната му страна, за да не се скъса нишката. Други вярват, че е невъзможно да живееш с безброй преплетени нишки, защото става мазало, възли, примки, бесилки, късат се, дърпат те, водят те като с каишка, увиват те като кълбо и няма разплитане. Двама по двама сме свързани, казват те. Когато съдбите ни се преплитат, нишките правят същото. Не, че не е имало моменти, в които ми се е искало да отрежа всички нишки и да се видя отстрани, такава една несвързана с никого. Няма как. Веднъж открити, невидимите нишки остават.
Проблемът идва, когато по тях, подобно на далекопроводи, доставяш ток на другата страна. Генераторът ти е един, но разпределението е непостоянна величина. Веднъж имаш да дадеш много, друг път минимум, за да продължи да работи системата. Консумацията обаче, расте. Когато даваш изобилие, потребителят свиква бързо с него. Когато не можеш да покриеш така поставения трафик, потребителят се пита "Какво не е наред?". Напъваш още малко, вливаш още, намираш скрити запаси в себе си, в места от душата си, които не си подозирал, че имат чекмеджета. Не е лесна работа да обичаш.
Да обичаш един човек е предизвикателство. Да обичаш двама е адски сложно. Да обичаш всички, казват е невъзможно.
Не е.
Правилното разпределение на енергията, която можеш да даваш е ключът към щастието. Често в интервюта ме питат "Как успяваш да се занимваш с толкова много неща? Водиш предаване по радиото, пишеш, пееш, организираш събития, имаш записи, репетиции, срещи, четене, мейли..." Отговарям точно така. За всичко използвам една и съща енергия, за мен няма разлика, нито причина да ги разделям на елементи. Странно звучи, нали?
Странно звучи да обичаш да правиш много неща, да обичаш двама, трима, пет, двайсет човека! Да казваш "Обичам те" по телефона на баба си, после да си целунеш гаджето със същите думи, да гушнеш детето на приятел и да му го кажеш и на него, странно ли е?
Отказвам да се съобразявам с изтощението, което лепваме на любовта като последица. Отказвам да нямам батерия, нито в сърцето си, нито в лаптопа или телефона.
Отказвам да не съм подготвена да извадя тайни резерви от чантата си.
В една дамска чанта, можеш да събереш целия свят.
В моята има и DURACELL Travel Charger. Когато нямам повече сили да се свържа, използвам него, докато не стигна до най-близкото зарядно. Това странно ли е? Не. Това е бъдещето.
Бъдещето е Пътят към осъзнаването на неизчерпаемия източник на енергия. Единствената видима нишка, която свързва всички ни.
Ще ми се повече хора да се научат да виждат, че енергията за безусловната любов е силата зад Творението.

петък, 19 април 2013 г.

Остави се


Остави се.
Да минат през нас всичките.
Лентата за багаж да ги изкара от халето,
да ги чекираме,
да ги преровим за евентуално откраднато,
да им скъсаме със зъби найлоните,
да ги изтупаме от калното...
Остави се.
Носи с мен цялата истина.
Покажи ми я, когато тръгна да забравям каква е,
нарисувай ми я с шамар, да ми грее на бузата,
да ме буди, да ме замая,
да съм хем нормалната, хем лудата в стаята,
да ти се цупя и да те галя.
Остави се.
Нататък е светло, назад може би не чак толкова,
но преди всичко да почне и свърши
се намира онова ниво на идеите,
които само заедно обитаваме,
което само ние си знаем защо осъзнаваме.
Остави ми се
да те водя, да те изцеждам,
да те дърпам във всичките си посоки,
да те пълня и да те пилея,
да ти взимам и да ти давам надежда.
Остави ми се!
Както аз се оставям да забравям понякога кой си
и колко си мой, колко съм твоя,
колко е тъпо да не сме си свои,
колко е смешно и практически глупаво
да не сме си герои в написаното.
Остави.
Нека е светло и мантрово,
нека бъде досадно за другите.
Остави.
Ела да си седнем,
на дивана пред всичките духове.

събота, 13 април 2013 г.

Временно абонатът не отговаря


Искам да напиша Google в товя Google
и като ми излезе Google, да си кажа "знаех си!".
Навън да вали, да падат клони с новородени бели цветове,
да въведем понятието "пролетна буря",
да е по-страшна от всяка една, която
се излива в началото на август,
когато морето се обръща
и дърпа за глезените класически удавници като мен.
Искам да ти паля свещи,
а светлината от монитора да е лунна,
да е дупка към Горния свят,
който паралелно обитаваме.
Вървя през плочка по тротоарите,
прескачам стъпалата през едно.
Колко котки ще срещна
от вкъщи до улица Русалка?
Временно абонатът не отговаря.
Ако някой ме търси, в Google съм.

петък, 22 март 2013 г.

още поезия



Мислих за теб- подариха ми таро,
но картите всъщност са само платно.
Всичко е временно, забравено старо.
Как да попитам, щом не зная какво?
Рисувам със смисъла каквото поискам.
Разбирам единствено това вътре в мен.
От него да вземеш, предлагам ти всъщност,
да излекуваме скуката, да изчезне съвсем.

Не бъркай, не чакам да идваш към мене.
Не зная какво да те правя, ако.
Хармонично развалям, докато съживявам,
разплаквам, но като муха във око.
А твоите светят денем по-силно.
Нощем се губят момичета в тях.
Дали не си влюбен в силата да ги влюбваш?
Повярвай, разбирам - доскоро аз бях.

Сипи си във чашата още поезия.
Пий я до дъно, после я запрати
направо в стената за евтаназия,
метлата до кофата ще я сглоби.
И като дойде камиона да ги събира,
всичките думи по тези стъкла,
среднощно ще тряска, ще свети, ще спира,
в най-непрогледната ти мъгла.

събота, 16 март 2013 г.

без получател


Странстват мислите с опашки хванати за уличните лампи.
Гравитацията ще ги скъса и отвързани нагоре ще изчезнат.
Стискам моите в юмруците си свити и отказвам
да ги пусна да летят на някаква хартия с химикалка.

Ами, те нямат къде да идат!
Като да пишеш писмо без получател...
Разхождат пръстите ми по латиницата,
а всичките назад във времето
важат и днес за други получатели.

Да чувстваш в поредица какво означава?
Сериалът на живота сменя само ролите,
а диалогът си остава.
Диалогът и завоите.

вторник, 5 март 2013 г.

Позволи ми да ти кажа, че съществувам


Шегувам се, че думите ми ме напускат,
когато стане страшно от присъствието ти.
Шегувам се винаги, когато е страшно.
После изчезвам за седмица-две
да преповтарям случките в главата си
и да им мисля различни продължения и реплики.
Едно стихотворение не мога да завърша докрай!
Ето, това например ще е първото от много време.
"Позволи ми да ти кажа, че съществувам",
ще го цитирам пак, любимия ми поет,
понеже той така или иначе всичко е казал,
което е нужно изобщо да бъде казано,
а аз само повтарям и се шегувам,
когато ми стане страшно от очите ти
и от факта, че се превръщам
в срамежливо малко момиченце,
което иска случайно да те засече на улицата,
но, ако това се случи, ще се скрие зад първото срещнато дърво,
за да не я видиш.
Но, все пак, "позволи ми да ти кажа, че съществувам",
ама,така... силно ненатрапчиво и служебно.
Желая ти приятен ден!

петък, 15 февруари 2013 г.

просто формалности



В мимолетните ми длани
царството Небесно свива гнездо за думите ти.
Дай ми ги и ще стана отново вярваща,
ако до теб се събудя,
ако стритият на прах антидот на съвестта ми
стане причина за супернови,
ако оставя история поне по яката на ризата ти
и Тъмното в теб се окаже моето Тъмно,
а клетвената ми поезия със срок на годност
оцелее поне един потоп.
Ще вярвам пак във сутрините,
ще ги посрещам във бистрите очи зад черните ти стъкла,
ако пътните знаци, които ми забраняват улиците към теб
станат просто формалности, като тези около Орлов мост,
които никой не спазва.

вторник, 12 февруари 2013 г.

над кръста ти


Не знам защо си мисля за дини,
за зрелия плод на лятото,
ритнат от нахалните ми стъпала,
лепкави от захарта на тялото ти.
От празното в мен, разнасяш дъх на смокини,
на отлежало очакване
и ето, че стъблата ми са сини
от пръстите на краката ми,
увити над кръста ти,
над околовръстното ти очакване,
че всичко все някога свършва,
като сега.
Веднага.
Като безразсъдното ми завръщане
след цялта надпревара.
Гоня се, гоня те, стигам
само като затворя очи.
Мой отдавнашен събеседник
пред безкрайните ми врати,
разпилявам се малко изплашена
от старата ти душа,
от бавната ти походка,
от мисълта да си тръгна сама.
И ето, лежа си в леглото,
изцяло е мое сега,
но си мисля за там и когато
щеше да бъде едно.
Едно като нещо несбъднато.
Сигурно ще си остане така,
но искам да ти покажа отвъдното
като нещо добро.
Като нещо, което изрязваш в списание.
Като нещо ненужно само.
Като всичко, което не знаем за себе си,
което ражда "ако...".

сряда, 23 януари 2013 г.

Теология на тъгата


Знам цялата ти биография.
Съсухрена, стара и грозна си.
Влачиш в косите си бръшляни,
да спъваш и опровергаваш затичалите се.
Знам колко е лесно да се танцува с теб,
да се повтаря пренаписаното
по сто пъти, по хиляда.
Еднакви сюжети с разменяеми роли.
Ти си шрапнел от вишката на любовта.

Ще се мразим и ще звучим прозаично, ясно е.
Ще бълваме огън, ще гаснем по някого
и тайничко с думи ще се надскачаме,
понеже нали утрото все някога идвало.
Понеже нали всичко било преходно...
Ще се чукаме двете, една-друга,
докато цинизмът не се превърне в удоволствие
и тогава, когато му свикнем на болката,
ще седнем на дивана да гледаме телевизия.
И целият свят ще свали килограми от плещите си
и ще олекне, като хелиен ковчег в небесата.
Тогава, ти, отровно цвете,
ще вехнеш от дъха на целувките ми
събудени.

петък, 18 януари 2013 г.

Комбинации




Нищо, че не зная какво искам-ти ела, седни до мен,
наклони везните ми към някоя мисъл,
да се отвлека с нея далече,
да създам илюзията си сама,
че ето това е Истинско.
Просто ми сипи едно
и почакай час-два да дойда на себе си,
далеч от унеса на колебанията,
в които покривите са в краката ми стрити на червен пипер
и никакво послушно продължение
на мен самата, преди разклоненията ми,
вече няма да звучи с натрапчив припев.
Всяка комбинация е различна.
В коя съм, ако съм с тебе.
В коя съм, ако съм денем,
ако нощем е първата вечер,
а втора няма, защото е само една,
хваната на рипийт в саундтрака на очите ти.
Едни такива маслинени.
Едни такива настинали.
Едни такива първи, единствени те!

сряда, 16 януари 2013 г.

Мравчица седи на припек


Харесва ми, че ритъма на улицата е изчезнал-
оставя ме да слушам твоя, като легна на гърдите ти.
Харесва ми, че като се протегна
обхващам другия ти край с петите си.
Заравям се в корема ти и си представям
ако имаше утроба, колко щеше да си топъл.
В блога ми се сърдят като смесвам половете,
но понякога си мисля, че аз съм твоя, ти си моя.

Безвъзмездно влюбен в глупостта ми,
строиш със мен от карти кула.
А под лупата на Бог
мравчица седи на припек
и си дърпа шнура.


С вкус на стари тапети


Мълчанието има вкус
на стари тапети,
на прашни стълбища
оставени след трус
да са къща на гълъби,
понеже за друго не стават.
Тишината ми стърже зад очите
понеже друго не може,
няма какво да каже,
няма в какво да премине,
защото не ми се вика, мързи ме.

От три дни е неделя,
даже от четири
и това, че навън леко се стопли ме дразни,
защото няма значение,
защото няма да прекрача прага днес,
никъде няма да ида,
най-много на майната си
да се спра, докато заспивам
с тия мисли за нещата,
които трябва да свърша
и другите,
от които вече ми се повръща.

Тапетите- с вкус на гофрети.
Дъвчи и пъшкай.
Всички линии са заети
до терминът "вкъщи".

четвъртък, 10 януари 2013 г.

Как хубаво говорим


Не съм била със всекиго почтена.
Не съм го смятала за нужно.
Не е било необходимо да съм вярна,
не знаех как да бъда тъжна,
освен когато пиша.
Тогава ставам най-човешка
и всякаквите там причини
да бъда друга, са ми смешка.
И ето, пак ще се лекуваме
със думи, не със хапчета.
Как хубаво говорим,
докато не се превърнем в гробчета.



четвъртък, 3 януари 2013 г.

В непрестанно плаване


Мирна съм. Във черните си цветове,
които цвят не са, но то и бялото не е.
Спокойна, че във дни и месеците отминават.
Че всичко свършва, всекиго на всекиго прощава.
И както съм била изпразнена от съдържание,
така започвам да преливам с основание,
да препредавам твоята любов през моята,
по-късно ще мълча и ще си гледам през прозореца.
На покрива отсреща котки, скреж по дървената дограма.
Пейзажи, чужди гледки, в розово боядисана врата.
Минават двама, трети ги настига,
вика ги, прегръщат го и тръгват някъде.
Градът е кораб в непрестанно плаване.
Градът на непрестанното себенадбягване.
Тъмно е, а цялата ми скъсана душа
залива се от смях и от тъга.
Редувам ги във прозаични откровения.
Кажи кога да млъкна и да се издърпам за яката.
Защото трябва пак да го направя аз самата.