събота, 31 декември 2011 г.

Благодарствено писмо XIV


Когато ми е трудно да бъда благодарна, донякъде от разглезеност и суета, винаги се случва едно и също нещо. Губя искрата. А пък тя нали е единственото истинско нещо, за което си заслужава да се живее... Правилното намерение не е лесно откривателство. Но, понякога докато го симулирам, то се връща с искрата.
Благодаря Ти, че си създал физическата ми форма с памет. Така мога да вдигна платната си и да плавам, дори и в замръзналите води на безверието. Колкото и страховити да са звуците, вярвам че няма да се разпаднем, защото страхът е просто склонност на душата. Благодаря, че си винаги в мен, дори когато отричам смисъла Ти. Благодаря за неочакваните срещи и техните продължения. За местата, в които звуча музиката ни, за стремежа да бъде по-добра, по-искрена и завършена. За снега като по поръчка, за приятелите, като по поръчка. За новото, което разтреперва, за нетърпението да чакам подходящия момент, за подходящия момент, който сам те намира.
"Можем да дадем на другите само онова, което имаме в себе си", прочетох преди няколко дни и си спомних, че всичко е доста по-просто, отколкото го изкарваме. Уморително е да следваш принципите на Декарт. От много анализи и общи прегледи умът заглушава истинското ти съдържание.
Благодаря за тишината.

петък, 30 декември 2011 г.

Аз, която не спирам да говоря за чувствата си



Аз, която не спирам да говоря за чувствата си,
за всичко, което искам да имам, да мога, да знам,
не вярвам, че някога ще бъда достатъчно красива за теб,
понеже заслужаваш повече от всичко, което мога да бъда.
Аз, тази, която е виждала, създавала и разрушавала,
покорявала всеки връх, който гордо е твърдял неприкосновеност,
се съмнявам, че мога да те направя толкова щастлив,
че да искаш да останеш с мен, докато смъртта ни раздели.
Аз, която се научих да се обичам такава, каквато съм-
нахална, самодоволна и разглезена,
се страхувам да докосна таланта ти,
за да не разваля хармоничните му форми.
Оттук нататък всеки ден ще ти казвам "обичам те",
докато самата аз не повярвам,
че заслужавам твоята обич обратно.

Осми квадрат


По слънчевото зайче,
което скача по котешката картина на стената ти
познах, че тази дупка е прекия път
към болния мозък на Карол.
Вече съм на Осми квадрат
и си искам короната,
за да ти позирам права,
докато пушиш онази последна цигара.
Пешки като мен има много
и не мисля, че правилния въпрос е
защо точно аз виждам, каквото виждаш ти.
По-скоро искам да знам
как се предполага, че изобщо нещо ще виждаме,
ако не сме един срещу друг.

сряда, 28 декември 2011 г.

Под полите на падналия мрак


Под полите на падналия мрак
стене за теб самотата.
Изглежда все пак
нощта е жената.
Денят е мъжа.
Луната е малка и сива.
От снимки неправени
едва те познах.
Ти спиш до мен,
а аз съм щастлива.

неделя, 25 декември 2011 г.

We're all made of dust


Криза на средния ръст,
на средния пръст,
на млякото без какао,
на черното с бяло,
на пушека гъст,
на звездния dust
на голото тяло
върху мене лежало.

сряда, 21 декември 2011 г.

Роби на чужди планове



Бунтувам се срещу грижата на мен да ми е добре,
да е разумно и правилно...
Разбира се, че имаш нещо общо.
Твоите моливи са цветни,
а книжката за оцветяване е дебела.
С тях мога да нарисувам слънчеви плажове,
късни разходки и вечери на покриви,
но и празни легла, неизмити чинии
и препълнени пепелници със съжаление,
че някога съм била бунтар срещу сивото спокойствие,
което винаги е толкова разумно и правилно.
Исках да ме попиташ.
Ти питаш, а аз не знам какво да отговоря.
Дори Роси Кирилова пее "живей за мига".
А ние с теб сме роби на чужди планове.
Дали да не обвиним Роси, за това което предстои?
Налага се да ме целунеш веднага.

вторник, 13 декември 2011 г.

Но не съм, нали, затова така


С риск да стана пумпаловидна
продължавам да се въртя ту около себе си,
ту около твоя център, а така обичам баланса!
Заклевам се, че нищо не обичам повече от баланса,
но сега, докато си духам кървящия нос
искам да си се изстрадам хубаво по дупката в гравитацията на този бар,
на този остров мой,
който щях да възпея с морски шансон, ако бях от Бургас,
но не съм, нали, затова така, съвсем Средногорски,
само ще му сваря жито и ще го изпратя в неделя.
И се усмихвам, мълча зад цигарата си, докато ми говорят.
Знаеш, че не обичам да споря,
просто отскачам из темите като гумено топче
за забавление на горепосочените.
Предполагам, че това е самотата.

Приспивателни за чувствата



Приспивателни за чувствата,
подводници на тъгата.
Барове със свещници.

Проводници на изкуствата,
сами сред тълпата.
Хора със вестници.

събота, 10 декември 2011 г.

No man is an island


От 21 декември можете да намерите "Островът" на Камен Калев с вестниците Труд и 24 часа.

Двайсетина човека от екипа на „Островът” наемат апартамент във фестивалния град Кан, където са, за да представят новото заглавие на Камен Калев. За разлика от предното им гостуване на фестивала, сега бюджетът е твърде малък, за да могат да си позволят отделни спални. Това не е новост за тях, тъй като прекарват снимачните месеци на остров Анастасия при почти същите условия, и то в значително по-къмпингови измерения. Въпреки това вълнението им е голямо, особено след предишното успешно представяне на „Източни пиеси” там. На премиерата присъства и звездата на филма, Летисия Каста, която се държи изключително приятелски с всички. Туре Линдхарт също не пропуска представянето на филма. Екипът на „Островът” споделя вълнението си и с порция притеснение, тъй като от сутрешната прожекция за журналисти, отзивите са по-скоро сдържани. Журналистите не са видели това, което са очаквали. Причината е липсата на социална ангажираност, която се е превърнала в клише за заглавията от Източна Европа.
За разлика от „Източни пиеси”, в „Островът” не се говори за наболелите проблеми на Балканите, а за самоопределянето на човек с външните за него фактори, за излизането от идентичността. Критиката отбелязва, че Камен Калев се опитва да влезе в територията на Дейвид Линч, но има да извърви още дълъг път, за да постигне целта си. Симпатиите на публиката обаче не се влияят от забележките на кино-критиците. Макар привидно зрителят да се мята като есенно листо на вятъра от жанровия хаос, само с такава комбинация може да бъде почувстван живота на лентата. „Островът” е дълбоко спиритуален филм, не се оставяйте да бъдете заблудени от присъствието на Big Brother и купищата бг-телевизионни знаменитости.

Всичко започва от Онзи свят. Скъпата кола, добрите пари, които Данийл изкарва, семейството на Софи, подредения живот. Живот, в който лесно можеш да предвидиш финала. Празните погледи, празните думи, рамкираното щастие във взаимоотношенията. Когато си внушаваш, че си щастлив, когато блокираш истинските си чувства, за да се впишеш по-лесно в образа, който се предполага, че трябва не просто да играеш, а наистина да бъдеш. Когато ядосано крещиш, заявявайки щастието си и настояваш, че то е там и това ТРЯБВА да е щастие. България от друга страна е извън удобството на подредения свят, място с дълбоко блокирани спомени за Данийл. Място, на което не би се върнал доброволно, по решение на онзи човек, който е Там. Софи го връща в мъчителната забравена реалност. Тя купува самолетните билети, без да подозира, че най-близкият й човек крие такава тайна.
Веднъж попаднал в родината си обаче, Данийл се връща към Даниел. Изоставеното момче, което преди да стане баща, има отчаяна нужда самия той да има майка, корени, принадлежност. Мисъл, която го докарва до лудост, от онази саморазрушителната, непредвидима в изхода си, но абсолютно необходима. You just got to lose it for once. Да крещиш, да скачаш от скалите, без да знаеш дали ще успееш да изплуваш. Да изгониш всички, които те дърпат към онзи, който си бил досега. И после да послушаш тишината. Да докоснеш природата с върховете на пръстите си, да я оставиш само тя да звучи. Колкото и потискащ и мрачен да изглежда на моменти островът, той е вдъхновено девствено късче природа, която омиротворява. Камен Калев използва чудесни метафори, закодирани в контрастите, като Ладата, която минава през езерото сякаш на пръсти, без да смущава покоя с шума от двигателя си. Или пък рок ен рола в това да затваряш домати в буркани, да родиш такъв, докато те чукат, да стреляш с автоматична пушка в гората с потенциалната си майка. Те говорят на Данийл зад диалозите и той постепенно започва да разбира, че вече няма нужда да търси каквото и да било, нито да знае кой е и от къде е, защото именно това незнание го прави свободен. Данийл се чувства готов да започне да живее истинския си живот, макар това търсене да му е коствало връзката със Софи.
Туре Линдхарт далеч няма излъчването на българин. Няма режисьор, който да може да ни накара да повярваме в това. Но, не е и нужно. Във всичките разнообразни среди, в които персонажът му се влива, Данийл стои на място с типичната си датчанска студенина. Данийл е чужденец в родината си и това особено си проличава в дните, които прекарва в реалити шоуто Big Brother.
Влизането на Данийл в къщата на Big Brother е стряскащо. След цялта красива лудост, която зрителят вижда и усеща до момента, този епизод от филма е на пръв поглед странно решение, което добива своя смисъл постепенно. Според Туре Линдхарт, това превъплащение на персонажът му е най-интересното и вълнуващото. Сцените са заснети на края на снимачния процес и лично за Туре, те са забавни и освобождаващи, след дългите снимки на сериозност и мрачни настроения. Камен Калев ни връща обратно към чалгата, но не в музиката, а в телевизията и люлинския апартамент. В една тотално различна реалност, която съществува в паралелна на острова вселена. Добре познатите лица от телевизионния екран като Милен Цветков и Иван и Андрей се появяват като тръни под ноктите на зрителя, който току-що е преживял с Данийл един философски катарзис.
В къщата на Big Brother Данийл вече разбира проповедите, които в католическото училище от детството му са били далечни думи. С разликата, че всичко, което душата му знае, той отключва на острова, очи в очи със страховете си. В къщата той има лична мисия. Да бъде на свой ред проповедник от телевизионния екран. За да постигне целта си, той излиза от себе си и се превъплащава в идиот. Използвайки злия гений на продуцента жаден за рейтинг, Данийл е избран за участник, на който обществото се предполага, че ще се присмива над салатата и ракията у дома.
Мотивацията на Данийл е да пробуди онези, които както пише в Корана „имат очи да видят и уши да чуят“. Когато излиза от ролята на лудия, той става толкова различен, колкото и чифта очи го гледат. За един е сектант, за друг духовен водач, трети го вижда като позьор и завистник. Никой не може да се отразява с една и съща светлина в другите. А истинската свобода е да се откъснеш от зависимостта си от света, който те заобикаля. Защото щастието е личен избор. Свободната воля, която можеш да намериш само с изключени сетива. В този смисъл Big Brother не е с нищо по-различен от острова. Къщата е един своеобразен социален остров, който за Данийл изпълнява ролята на естрада.

Оригиналният сценарий на „Островът” е писан преди десет години. В него любовната възка между Софи и Данийл не е основна линия. Тя излиза на преден план в процеса на монтаж, по настояване на монтажистите, според които без нея филмът няма да бъде гледаем. Именно тази история помага виждането за живота, което Камен Калев иска да внуши, да бъде по-леснодостъпно. Заслуга за това има и Летисия Каста, която влиза в проекта с широко отворено сърце.
Камен Калев задава на кастинг режисьорите си да намерят актриса с излъчването и визията на Летисия Каста. Така естествено идва и въпросът „А защо не самата Летисия?”. Със скептична нагласа Калев решава, че нищо няма да изгуби, ако поне направи опит да привлече френската звезда в проекта си. Сценарият му се озовава в ръцете на Летисия, чрез нейния агент и само няколко дни по-късно тя лично уведомява българския режисьор, че има желание да се срещне с него в Париж. Ужасно изненадан от бързия отговор, той хваща най-близкия полет. Във френската столица двамата се срещат в затворено кафе, далеч от любопитните очи на тамошните й фенове. От разговорът им се оказва, че Летисия има намерението да откаже участието си в „Островът”, но по възможно на приятния начин – лично. Актрисата споделя пред Камен Калев, че харесва първия му филм „Източни пиеси” и че вярва в неговото развитие като режисьор. И тук се случва нещо, което хората от екипа му с шега наричат „ефекта Камен” или способността на режисьора да влияе на хората по необясним, магнетичен начин. Летисия е разколебана в отказа си и го уверява, че ще го уведоми за финалното си решение до две седмици. Срещата приключва с отворен финал. Камен Калев се качва на велосипеда, който е наел, за да се придвижва в Париж. Петнадесет минути по-късно телефонът му звъни. С риск да бъде глобен от патрулиращ полицай, той вдига и чува гласа на Летисия, която казва „Ще го напрвя”.

Французойката сама доизгражда персонажа на Софи, като се бунтува срещу пасивната страна на героинята си. Това понякога напряга работния процес и вкарва режисьора и актрисата в дълги спорове. В свое интервю в Кан, Летисия споделя, че е научила много от филма за силата на една жена в състояние на пасивност. Борбената природа на актирсата в реалния живот е в дълбоко противоречие с героинята й, което не й пречи да я разбира правилно. За една бременна жена е изключително трудно да разглежда взаимоотношенията си с бащата на своето дете като зависимост, от която трябва да се освободи, за да бъде истински щастлива с него, какъвто е случаят на Софи. И вместо да крещи и да се тръшка по балкански, Софи успява да премине този преход със смиреност и разбиране.

„Островът” влияе на много нива, има много акценти и различни пластове. Интерпретациите могат да бъдат точно толкова, колкото и зрители ще минат през кино салоните. И въпреки това „Никой човек не е остров”.
Авторът на тази знаменита фраза - Джон Дон, е роден през 16 век. Той посвещава метафизичната си поезия на тезата, че хората не са изолирани един от друг, а цялото човечество е един автор, който пише една книга. Никой човек не е остров, всеки е част от континента, част от основното. Почти дванадесет години след началото на новото хилядолетие, тази концепция е не просто демоде. Тя е отблъскваща за консуматорската човешка природа. Консуматорството е основата на удоволствието, свободата, към която всеки човек се стреми. През всички сетива и най-вече през очите, на принципа виждам-искам-постигам. След всяко следващо постижение се отваря дупка за ново, а празнината в гърдите не може да бъде запълнена никога. Редуваме зависимост със зависимост, било то работа, семейство, власт, принадлежност или очакванията на другите, също както се случва на Данийл и Софи. Човек отваря грешните чекмеджета в търсенето на щастие. Свободата изглежда все по-утопична и неразбрана, като привилегия за онези, които „нищо няма да постигнат в живота си”. Превръща се в метафора за безцелно шляене по улиците, висене по баровете, пътуване на стоп и пари назаем. Да отидеш на някой пуст остров „да търсиш себе си” звучи по тинейджърски несериозно. Камен Калев припомня истинския смисъл на свободата, чиста от зависимостите, с които я заместваме.

петък, 9 декември 2011 г.

Разбирам, че те е нямало



По трохите в леглото, кубчетата лед в очите ми,
списъка с покупки в пепелника, по дъното на ентусиазма ми,
обеления червен лак и изветрялото утро,
разбирам, че те е нямало прекалено дълго...

Ако избера да лежа, докато по мен поникне бръшлян
и ме увие като новородено в зелената си прегръдка,
ако ме издърпа за косите ми към кладенеца на Хенри Лий,
ще дойдеш ли да ме спасиш?

"Нямам нужда от спасяване!" ще викам,
докато ме дърпаш нагоре.
Напомни ми да млъкна.

сряда, 7 декември 2011 г.

Истории от бюрото за изгубени вещи


Говориш ли с непознати?
Аз се уча да им се наслаждавам.
Пълни са с истории от бюрото за изгубени вещи.
Вкусът в устата ми след разкази за чужди целувки е киселинен.
Петната по дрехите ми са от теб и нямат изпиране.
Вятър в очите размазва зениците ми,
лежа, но няма умиране.

И аз съм история от бюрото за изгубени вещи.
Уж ме намери, но стоиш зад витрината.
Свивам се по подразбиране.
Пиша ти, чета се, пиша те, чета си...
"Здравей, прибирам се."

вторник, 6 декември 2011 г.

Once upon a time имало едни страхове


Вкъщи пристигна загадъчна кутия, в която имаше... кънки за лед. Стана ми много смешно, защото отново ми предлагаха да опитам нещо за първи път. "А колко малко първи пъти ни остават", все повтарям.
Сега гледам един сериал "Once upon a time", в който приказните персонажи са омагьосани да живеят в нашата реалност, без да осъзнават кои са всъщност. И понеже в приказките има феи, които изпълняват желания на несретни момичета, си представям United Partners да са силно омагьосаната ми фея. Това са същите онези мили хора, благодарение на които се сдобих с епилатор наскоро. Сега ми предлагат ново приключение.
Та, ето ме мен със стъклените ми пантофки в ръце, в очакване на ледената пързалка на Ариана. Надявам се да не си изгубя едната кънка, защото са прекалено красиви!
Миналата година по това време се кълнях ,че НИКОГА няма да се кача на кънки. Не защото не ми харесва, напротив като малка с удоволствие гледах по БНТ фигурното пързаляне, а любимия ми филм беше "Кънки с остър връх". Просто се страхувам от новото по един ирационален начин, присъщ на несварените от живота кокоши яйца. С други думи ме е страх да не си счупя нещо.
Също така ме е страх, че няма да съм достатъчно добра. Страх ме е, че някой би бил по-добър от мен. Че ще ми отнеме прекалено много време да се науча да бъда добра. Че от падането боли и че ставането може да е невъзможно без подадена ръка. Страхувам се, че за да изпитам удоволствие, може да ми се наложи да изпитам първо болка. Че мога да попадна на място, където всички освен мен ще знаят Как. Страх ме е от толкова много неща, че се парализирам, само докато си гледам кънките.
Точно това ще бъде причината да се науча да карам кънки.
Всичко, което правя в момента са нещата, от които съм се страхувала най-много. Страхът от провал, лицемерието на другите, а и нескритото неодобрение от Цензорите в моя живот, са били двигатели на всичките ми начинания. Не говоря за безкрайно доказване пред другите, а за личното ми освобождаване от мъглата, през която трудно се вижда голямата награда на отсрешния бряг. Тя за мен е да мога да бъда щастлива да бъда себе си. Защото много хора са себе си, без да бъдат щастливи от този факт, но това е друга тема.
Снощи с RUBIKUB свирихме в Алкохол. Стана страшен купон. С Ангел и Еко после се посмяхме на факта, че привидно меланхоличната ни музика, всъщност кара хората да скачат, танцуват и да пеят с пълно гърло. Беше като среща на класа, в добрия смисъл :)))) От онези моменти, които помниш дълго, защото в тях има повече смисъл от който и да е хонорар или хвалебствени слова за това, колко хубава музика правиш.
RUBIKUB беше най-големия ми страх, точно преди година. Някак си се бях осмелила и то съвсем не-готова, да реализирам тази мечта, независимо от последствията. Сцената ме ужаси. Никога няма да забравя едно от свиренията ни в Rаdio Cafe, което беше толкова гадно, че на следващия ден бях решила никога повече да не се занимавам с музика. Но, точно този най-гаден лайф ме оттласна нагоре и се стегнах. Научих се да казвам НЕ на неудобните песни, измислих си ритуали, които да ме карат да се чувствам комфортно там горе. Събух си обувките и всичко си дойде на мястото.
В един пост малко преди този, пиша, че не вярвам в happy endings, а само в неизбежното. А то за мен е добро, защото нямам право да вярвам в обратното. "Tears are for loosers, I never cry, fears are forbidden, baby and that's why I smile."
Чудесно е да се спъваш, да падаш, насиняваш и потъваш в земята от срам. Рефлексите ти се учат от провалите. Вероятно си има термин и за този метод на усъвършенстване и сигурно щях да го знам, ако четях повече книги. А ако карах кънки, щях да имам чудесен рефлекс за падане по стълби и сега нямаше да имам синина на... задника. :D

За финал, отново благодаря на United Partners, че се грижат за моето чисто човешко развитие и за прекрасните бели FILA крила за моите пети! :)

събота, 3 декември 2011 г.

Салата от пеперуди


Когато има муза като теб
наркотиците са оправдание за скучното безмузие на писателите.
Съзидание е името ти, парфюма ти
и щръкналите върхове на палците ти.
Фосфоресцирам за забавление на белите и червените ти кръвни телца.
Казвала съм ти го и преди.
Мисълта ми е салата от пеперуди,
дори когато само си мълчим през масата.

четвъртък, 1 декември 2011 г.

Collateral damage


Етна дими, но послушно не изригва.
Свивам се на кълбо в утробата на очакването.
Ако нещо се роди от него, ще е двуполово.
Тя ще тръгне към теб, Той към мен.
Когато ни срещнат ще ни искат обяснение.
Не знам за теб, но аз няма да имам оправдание
защо димя, вместо да горя
и защо гасна, вместо да бълвам лава.
Разрухата в полите ни е collateral damage.
Както сме и ние в подножието на друг вулкан, над нас.