събота, 31 юли 2010 г.

Писмо до извънземните


Скъпи извънземни,
пиша ви това писмо, защото губя търпение и вяра във вашето пристигане. Отдавна очаквам да ме отвлечете, дори прекарах известно време разхождайки се по високи места - върхове на планини, покриви на сгради, за да улесня процедурата ви. Тъй като вече минаха 26 години (без една седмица), искам да знаете, че крайно ми писна от вас! Смятам от утре да изключа всички сателитни чинии, трансмитери и инджектопляктори, всичките 28 уреда, с които се опитвах да ви ориентирам към Надежда 6. От тук нататък се оправяйте сами! Продължавам с мисията соло. Край.

* * *



сгъвам себе си във думите.
какво да чувствам,
как да се напивам,
когато ти си най-големият ми страх?
водата.
вдигаш си вълните заплашително
и ей сега ще ме полееш и ще ме измиеш...
какво ти праввя, питаш ме,
наистина ли не разбираш?

търся нещо чуждо в теб,
което знам къде е.
превселяващо се милиарди пъти
след множество реинкарнации владее ме...
все още.
от мисълта, че ме спасяваш
спира да ми прилошава от вълните.

по гипсът на сърцето ми
изписваш бавно заклинания
настоявам, че аз съм ти магьосницата,
но не съм.
не съм вълшебна, даже не магическа-
съвсем обикновена
жена като момичетата

when ever


Там някъде, там някъде... Не е време за тъга. Ужасно лятно превъзмогване, прекършващо последните гравитационни усмивки. Тя земята, дърпа устните надолу, но ако достатъчно упорито я накараш да се чувства огледална, ъгълчетата ще си застанат на мястото. И липсата не е липса, а пространство, в което се проветряваш от теснотията на преизпълнената с чувства зала за експозиции. Плътско, сакрално, ендорфинно-наркоманско. Време за под-кленови разходки и танци без музика.

Лечение


Лекувам мания за величие с величествени лечебни многоличия. По лицето ми няма нищо лично, което да проличи с отлична линия. Оптична, личността не личи от речните камъни. В реката каменна личат единствено лица на личности, които са величествено безразлични. Привличат камъните, вкаменени от безлична мания. Отлична съм за лечение на реки.

петък, 30 юли 2010 г.

* * *


-Пощенската ми кутия се пълни с писма, които не мога да сгъна и да забравя къде съм прибрала утре.
-И какво ще правиш?
-Ще ги чета и ще им пиша отговори.
-Твърде рационално...
-А ти какво предлагаш?
-Преживей ги.
-Страхувам се, защото някои се връщат опаковани с вериги и катинари.
-Вероятно си го заслужаваш!
-Хей, ти не ми ли беше приятелка?!
-Не. Аз съм тук, за да ти казвам какво мисля.
-И какво мислиш?
-Каквото чувствам.

четвъртък, 29 юли 2010 г.

Сън с Роси Кирилова



Та, значи понеже имам много интересни сънища, ме посъветваха да ги опиша, за да не се губи потока.
Снощи сънувах, че аз и Mokaina сме с приятелки, седнали на една маса във вътрешен двор и се смеем нещо. По едно време някой от компанията казва:
–Абе, снощи Роси Кирилова се удавила!
И ние всички "Да, бе! Как така?!"
-Ами, в съня си.
–Е, как в съня си?
–Ами, мъжа й.
-Аха!- Разбиращо отговаряме всички.(?!)
В същото време едната от близкостоящите сгради тръгва да пада и една стена полита с бясна скорост към нас. Момичетата от масата се разбягват, а аз успявам да спася Мokaina, като я издърпвам за шлифера(!). Казвам й, че сигурно е земетресение и трябва да се отдалечим от сградите. Излизаме на едно площадче с нея и наблюдаваме как сградите наоколо си се рушат, но земята не се тресе. Адски странна история. По едно време някой от минаващите хора казва, че на около километър валял град колкото дини и имало страхотни поражения. Тръгваме да вървим към един широк път и започва леко да вали. В далечината, както пътя си завива нагоре, се стоварват невидими, брутално тежки маси, които огъват асфалта. Едно след друго бам-бам-БАМ от небето! И се събудих.

* * *


Пресъхват устните от пълнолунни намеци. Вплитам се в последици неосъзнати. Надявам се на откази, които не очаквам и спирам пред витрини от желания. И островите са лавини - стичат се по пръстите ми бавно. Представям си те неподминат от думите, които не изричам. Очакваш ли да чуеш, че те обичам? За мен не значат нищо. Оставям отпечатъци по чашите, с които пиеш демоничност. Зад другите слуги на масата, разцъфват следващи надничания.

сряда, 28 юли 2010 г.

* * *


Сега ти водиш в танца.
Разпилей ме, преди да е спряла музиката.
Мога да танцувам и със затворени очи.
Какво ще си помислят другите?
Вперили поглед в нас
търсят нещо невидимо,
за което да се хванат.
Искат да знаят какво ни върти.
Какво ни спира един пред друг.
Дали сме опасни.

Сега ти водиш в танца.
Привечер, под прецъфтелите липи.

:)


Ти си духовният ми трансмитер. Превръщаш аналоговия ми сигнал в дигитален и го излъчваш към приемниците, които не могат да ме уловят иначе. Ти си аз и аз съм ти. Когато се срещнем следващия Път, ще се носим една в друга. Но дотогава има много време. Какво ще правим днес?

Защото не съм



Защото винаги искам това, което нямам.
Защото винаги има нещо, което нямам.
Защото никога не съм имала дом.
Защото домът изобщо не съществува.
Защото навярно да се "прибираш" не е толкова различно от това да "отсядаш".
Защото да имаш, не значи да притежаваш.
Защото да търсиш не винаги значи да намираш.
Защото да си свободен, не винаги значи "щастлив".
Защото Да не винаги значи Да.
Защото не винаги, това, което те кара да събличаш дрехите си е това, което те кара да ги събличаш.
И защото да се отделяш от себе си не означава да се напускаш.

вторник, 27 юли 2010 г.

Необективно и невярно резюме на Каварна 2010


Кратък преглед на фестивалната програма на Каварна 2010.

Ден първи. Тъпо. Пих гадна бира, храната е кебапчета (сносни) и питки от преди седмица. Групите са нещо като "женски". Мацките наоколо са с вид на тази от семейство Адамс. Вероятно без грим и дрехи имат нормален вид. Мащабна конспиративна акция на комарите срещу мойто мини тяло. Гръм да ги удари! Впрочем гръм удари трафопоста на стадиона час преди началото на феста. Всичко обаче продължи по план и никой не закъсня. Може би само "всичкоту дърту метъл" с около 25 години.

Ден втори. Горе-долу... В програмата свирят групи с имена "Създател" и "Разрушение". Както в природата, така и в метъла има баланс. И чувство за хумор. Виж, баланса с ментите и бирите липсва. Главата ми тежи, а все още не разбирам от музика. Мацка с гол гръб има татус с черни криле. Комарите са динозаври. Гримът ми е много лоша идея в тая жега.



Ден трети. Мнооо яко! Вече не чувам музиката. Радио Тангра Мега Рок ме приюти във ВИП ложата, където има уайърлес! Бог да ги благослови! Мента. Мента. Мента. Отказвам цигарите, за сметка на сладоледа. Горното копче на дънките ме притеснява. Фейсбук ще спаси света. О, Mokaina, къде си, душо?!

Ден четвърти. Жестоко! ПРИБИРАМЕ СЕ!!! Стотици стопаджии заграждат маршрута Каварна-Варна. Никой не спира. За сметка на това е облачно с кюфтета. Всяка година по същото време.



П.П. С благодарност към Рапаните за веселата компания! :D

Защото съм



Представям си душата като сфера от частици пъзел, които се държат заедно с магнитно ядро. Когато по-силно магнитно ядро доближи въпросното, някои парчета се отлепят и залепват на чуждото. И така, както ни е известно и в природата, по-силният има надмощие.
Душите ни воюват, за да се уголемяват в борбата за оцеляване. Най-опасните от всички хищници, магнитите в нас, осакатяват с жестокостта на обитатели от джунглата.
Тъгувам, че съм гладна. Но съм жестока, защото съм срещала по-гладни от мен. И в този танц на смъртта е истинската любов. Към себе си.

понеделник, 26 юли 2010 г.

Лека нощ!


Питам се какви ще са последните ми думи и какво е това натрапчиво чувство за постоянен финал. Сякаш няма утре, няма време, нищо не идва и не си отива. Никой не е тук или отвъд изцяло. С крачка встрани, напипвам с крак само пропастта, от която не ми е ясно излита ли се или се пропада. Постоянната тревожност обличам в думи, които някои виждат като поезия, други като хленч за нещо неизпитано, недостигнато и нерационално. Вдишаният въздух спира целия ми ритъм и никое друго същество не заслужава да издишам в лицето му пламъците си. С целувка затварям и тази проза, преди червената луна да се е показала зад облаците, над сцената.

Всичко дотук


Всичко дотук е камъни по склон, които отказват да паднат на пясъка. Чакат някой да им метне мрежа и да им постави табелка "Свлачище".
Всичко дотук е вили на брега на море, на което му липсват дърветата, от които са направени покривите им.
Всичко дотук е преразказ по памет, на несъществуващи спомени, дошли за забавление, а не за преклонение, както е написано.
Всичко дотук е дигитално обяснение в любов на несрещнати устни.
Всичко дотук е позволено минаване по забранени улици, чиито знаци са прекалено изпържени от слънцето, за да мислят.
Всичко дотук е основание за промяна, която не се "чака", а се "прави".
Всичко дотук е резервен план.

петък, 23 юли 2010 г.


Превръщам се в карта от указанията, които ми изпращаш. Не знам защо съм безсилна да стоя на едно място. Следвам маршрута ти и чакам да се случи някакво чудо. Чудо като пролетните сънища, които понякога ни спохождат през декември. Чудо като двайсет и втората минута от всеки час. Пиша ти, говоря ти, а дори не виждам къде си. Какво правиш? Къде те посрещат лъчите сутрин? Всичко, което казвам звучи като клише от американски филм. Хайде, да спрем да виждаме невидимото! Цигулките уморяват. Петолинията рисуват стълби към етажи от миналото. Познаваме се. Ти ще разказваш приказки, а аз ще ги преживея, преди да са започнали.

сряда, 21 юли 2010 г.

Бележка


"Излизам за малко. Няма да се бавя. Трябва да изхвърля боклука, който оставих на терасата. Близо 90 000 дневника, за нощниците да не говорим. Приблизително толкова мои версии, които съм готова да зарежа до кофите. Клошарите ще са разочаровани, когато ме преровят. В чувала има само въздух и захарни мравуняци. А, знаеш ли, че има град, който се нарича Париж? Там живеели всякакви артисти! Представяш ли си? ВСЯКАКВИ! Клошарите сигурно умират от глад."
Г.

* * *


Желанията се сбъдват без да знаят, че са желания.
Пропиват се в хартиените ми версии
и търсят някаква солидна почва, на която да стъпят.
Объркали са се.
Плаващите пясъци отнасят бутилките от вино в недрата си.
А Земята - една такава влюбена,
поднася на завоите, опиянена от собствената си мелодия.
Разнася приказки по покривите на поетите
и се чуди кой ги пуска тези звезди, да падат точно навреме.
Кой ги праща тези хора да сядат по пейките
на замечтаните ми паркове?
Грайферите им засядат по пейзажите
с тежко, кално времетраене на смс.

Желанията се сбъдват без да знаят, че са желания.
Всеки иска това, което не може да има.
А ти какво търсиш в мислите ми,
след като много добре знаеш,
че вярвам само в черни дупки?

вторник, 20 юли 2010 г.

* * *



Знам твърде малко за вещите, които затварям на тъмно в гардероба си. Бързам да те сложа в кутии при нощите, които превръщат душите ни в лук. Сатенените ми панделки се вмирисват от сълзливия дим, който изпарявам през кожата си. Виждам насълзените ти очи. Само аз знам колко съм зависима, когато затварям дълго чаканите портиери, в несрещнати хора. Всички са тук, но остават предрешени в минали.

Жажда



Ти ще ми заровиш съкровище. Аз ще го търся по картата ти. Пясъкът ще ми влиза под ноктите, докато копая останките си. Ти ще обърнеш картините, да не виждам лицата им. На гърба им хартиите не са чували вятъра. Ти ще скочиш от покрива. Аз ще гледам ритуалът ти. Самоубийство или раждане, едно от двете разляла съм. В теб. И танцувам по гроздето. Лепкави дневници пиша. Не съществувам за себе си, друго във мене се стича.

понеделник, 19 юли 2010 г.

* * *



Те са жестоки, защото обичат само загадките зад очите. Решенията им използват, за да дефинират себе си. Не функционират. Жестоки са, защото притчите за тях им позволяват. Свободни са да бъдат пленници на вечния си глад. Когато падне мракът пред душите им, се връщат пак по същата спирала. И отново будят искрите си във всички, които после нежно убиват. Убийците са майки на вселенски кладенци, в които плуват риби. А риболовците заменят мрака си с въдици.

-...и те ще бъдат живот за душата ти и украшение за шията ти.
-Говориш ли? От болката ти, косите ми стават все по-златни, а очите ми потъват по-дълбоки. Ако заплача, ще те удавя.
-Човек...умира без да бъде поучен, и от голямото си безумие се изгубва.
-Нищо не се губи, просто се мести на друго място. Нали, затова съм дошла. Хайде. Затвори очи.

Адски дълго излияние, без особен смисъл и съдържание


Трябваше ми да отида на 140 км от София, за да осъзная какво е състоянието в мен. Пловдив, 7 приятелки, алкохол, партита, хубав хотел... Отдавна не се бях чувствала толкова празна от думи. Градът е с друга вибрация. А може и да е била жегата, не знам, твърде е субективно.
Знам ,че ще ме изядете с парцалите, но все пак ще си кажа личното мнение... Пловдив успива. Разлива по теб горещите плочки на главната си улица и те сваля с няколко стъпала надолу. Потокът му е кротък и застоял. Искаш да се изкъпеш в него, но не е достатъчно дълбоко. Дадох си сметка, че всички пловдивчани, които познавам, са супер готини, свежи и креативни хора и... живеят в София. Младите хора там, които пълнеха заведенията в петък и събота вечер, имаха коренно различно излъчване.
Не снобарея, защото аз отдавна съм си признала, че на село ми е най-добре и си умирам да седя в градината с краставици при баба и дядо. Освен това самата аз съм родена в Казанлък - един адски скучен град! Далеч съм от мисълта, че София е върха, предвид постоянния страх, че някое бездомно куче ще ми се метне или невъзможността да се разхождам спокойно нощем в квартала, в който живея, смогът, задръстванията, антените на мобилните оператори... Но някак си ми се ще Пловдив на Крикор Азарян, Асен Кисимов, Цветана Манева, Александър Секулов и така нататък, да не хвърля салфетки под ритъма на някоя бясна чалгия и отдавна да е преодолял Аce Of Base. Искам този културен център на България да има активен нощен живот и то разнообразен такъв. Да предлага заведения, където можеш да послушаш джаз или Bonobo, Thievery, Massive... Tакива, в които има нормална жива музика, климатик и чисти тоалетни. И то, най-вече защото искам да мога да бягам от София, която ми омръзва да втръсване, без да се налага да ходя до летището. Искам да не се чувствам в капан, за който дори не мога да говоря с истинските си чувства, защото все още има някакво разделение София-провинцията. Защото все още "провинция" е мръсна дума, а софиянци са "надути снобари".
Искам България, която е европейска държава, колкото и да отричаме и да се правим на азиатци, да има пет НДК-та в столицата си, а не шест мола. Искам да има пловдивски банди, които да се развиват на местно ниво и да предлагат различна гледна точка с музиката си. Искам да ги открия, когато отида там, а не да ми препоръчват "най-вървежните" - "Ликьор" (където не пускали чалга уж) или "No Sence", където диджеят е спрял да слуша музика през 96-та. Искам София да има такова лятно кино, каквото има Пловдив. Искам, когато кажа, че нощния живот в един град ми харесва повече в сравнение с друг, да бъда разбрана точно според думите ми, а не да отварям спор, в който се сравняват градовете на България по геополитически, културологични и алабалатралалистични показатели. "Нямате свестни клубове", значи НЯМАТЕ СВЕСТНИ КЛУБОВЕ и нищо повече.
Харесах Пловдив, но не успях да се изкъпя в реката му.
А може би търся нещо, което го няма изобщо на територията на България. Знам ли... Може би е защото не съм живяла достатъчно, но все още наивно вярвам, че ако човек не се противопоставя на посредствеността, тя неизбежно става негова реалност, независимо в кой град живее. Факт е, че в София посредствеността е най-голяма, защото тук живеят най-много хора. Но, исках да се влюбя в пловдивските улички, в цветните му хора и горещи вечери. Исках, мамка му, така както гледам всеки филм с очакването да ми хареса и изслушвам всяка нова за ушите ми мелодия със същата надежда. Аз съм добронамерен зрител и перфектен консуматор, кълна се!

И така разбрах какво е състоянието в мен. Разглезена съм. Свикнах да бъда забавлявана. Това ми харесва и го търся където и да отида. Сигурно затова обичам Бургас, защото никога не ми е било скучно там. Винаги попадам на фестивала или на друго събитие, което ми е любопитно. Сигурно, затова ми е приятно в малка Каварна, защото там винаги изживявам нови неща, които са в такъв контраст с мен самата, че ги правят много по-паметни и вълнуващи, отколкото всъщност са. А Пловдив ще се опитам да запомня с първото Дайкири, което изпих, първото си посещение на лятно кино и хубавия филм, който гледахме; първия път, в който обух потури и осъзнах колко много съм изпускала досега, както и с разнородната, но много симпатична женска компания, в която бях. Благодаря ви, момичета и помнете - ХА-ХА-ХА! ХА-ХА-ХА-ХА-ХА! И следващият път отиваме на културен туризъм там, а не на нощен живот!

петък, 16 юли 2010 г.

* * *



-Мислиш ли, че залезите са по-красиви от изгревите?
-Никога не съм гледала изгрев или залез. Знам, че звучи странно. Все пак Слънцето се събира в една шепа, а аз досега не съм имала пространство да го сложа в себе си.
-Плачеш ли на филми?
-Непрекъснато. И на най-тъпите дори.
-Чувстваш ли се понякога като някаква внезапно пристигнала Алиса в страната на изгубените Станки?
-Хаха! Белите зайци са ми пантофки.
-Как се казваш?
-Не знам.
-Нищо, ще го намериш.

четвъртък, 15 юли 2010 г.

Завои



Озоновата дупка над цветята отсреща забързва времето за Немезида. Денят е година, годината век, а семето, което искам да посея в теб вече е високо десет метра. Филхармонията няма струни. Мелодиите са се обесили на тях, огорчени от диригента. Поуките си търсят по-семпли думи, като "любов" и "щастие". Който търси...пропада в лековатия им капан. Останалите само чакат дупката да застане на мястото си. И повтарят името, което не се изговаря.

сряда, 14 юли 2010 г.

Много шум за нищо



Битието е таратор и чорапи.
Семена от мушмули и универсални капаци.
Битието те кара да качваш стълбите
и не ти казва, че има асансьор.
Само като си помисля,
че някой все пак е открил
отварачката за консерви...

понеделник, 12 юли 2010 г.

Ти никога нищо не губиш



Познавам всеки поглед, който ми изпращаш, докато се взираш в масата отсреща. Питаш ме каква е тяхната история, сякаш ние нямаме собствена. Криеш, че цветята са за друга, но тя не е дошла на срещата. Че остатъкът е нарисуван на салфетка, която си изгубил. Във виното ми плуват пиеси, които се надявам да не напиша. Отвън празнуват сенките. Танцува ми се с тях, но не смея да те оставя сам. Може да ти хареса тук и да не излезеш никога. Обичам те по-силно от затрупаното бъдеще. Ще почакам да заспя отново, а ако не стане, ще знам, че съм опитала всичко, което можах.

неделя, 11 юли 2010 г.

Развод 5


Получих съобщение номер 5, че помагам на читателка да превъзмогне развода си. Искам да кажа на всички, които превъзмогват разводите си (или разделите си), четейки моите шизофренични, нестабилни емоционално излияния, че ги поздравявам! Независимо каква е историята ви, фактът че успявате да се почувствате по-добре с нещо, което мен лично силно ме потиска, е изключително обнадеждаващ! Надявам се, текстовете тук да ви помогнат да осъзнаете също, че не трябва да се жените/омъжвате втори (или трети) път. Защото единственият начин да спрем да се развеждаме, е да спрем да се женим. За повече по въпроса, посетете новата фейсбук група "Няма смисъл".

петък, 9 юли 2010 г.

A?!



Всеки ден си има заглавие. Повтарям си го непрекъснато, защото така говорят влюбените в живота. Всеки ден си има разпознаваем сигнал. Вой на сирени, сини буркани и само 28 изгрева до утре. "Разпитай скитниците"- "Посоката се жалва от знаците". Пачка остарели афиши се мазнят на стълба, да не вика момчето с лепилото. Всеки ден си има достатъчно добра причина, за да откаже да се случи. Не разбирам защо продължава да идва утре. Не съм тук. "Само пуканките ще останат след вас и усещането, че съм си тръгнала." -заплашила снобарията и се метнала от осмия етаж елегантно. Всеки ден си има нов луд. Как да не ти се живее? Отваряме в 9.

четвъртък, 8 юли 2010 г.

Безпаметна



То е като...жилката под онзи нокът, която те е боляла до вчера. Като изпукването на врата ти, когато рязко отмяташ глава. Като денят преди рождения ти ден...Като хартиените писма и хартиените левчета. Като скъпото вино, което пи преди десет години. Като първият път, когато не можа да си поемеш въздух след страстна целувка, а вместо това само гледаше невярващо, че наистина имало такова усещане... Като зачервеното ти лице от мислите, които оставяш под масата, върху крака на човека отсреща. Като портокаловият вкус на лятото...
Забравя се, ако не си записваш.
Помни вместо мен и ми разказвай.
Аз съм само канал.
Безпаметна.

сряда, 7 юли 2010 г.

Логическа пасивност



Логиката ми е кристална като счупен сватбен сервиз. От онези, които хората си държат по секциите в хола и никога не ползват. След тридесет години някоя дете на приятелско семейство бута чашите с топка, те стават на парчета и изведнъж сервизът е забелязан. Става страховит скандал за ценността на прашасалите чашки, които се превръщат в най-специалната вещ в цялата къща, в един истеричен абсурд на символиката. "О, как им се радвахме тогава, чичо ти от Германия ни ги подари, а той горкият вече почина. Това е на лош късмет - сватбеният сервиз да се счупи! Ах, колко красиви бяха сватбените чаши! Да ги бяхме използвали поне веднъж!"
И моята логика така. Мога да я гледам как прашасва половин век, но никога да не се реша да я използвам. Накрая всичко се слива с пейзажа , докато трупаме трофеи, които нищо не вършат. А един ден... Ами, вече ще е твърде късно. Нищо друго.

вторник, 6 юли 2010 г.

Когато спиш


Когато спиш таванът отваря тунел към другия свят, от където те гледам. Бълнуваш реплики от гледани филми. На кого говориш? На времето досега или на паралелните ни животи? Не чуваш звънеца на входната врата, а той почервенява от срам, колко беззвучен е станал.
Когато спиш комарите залагат на бридж дали ще прегърнеш възглавницата. Пляскат с ръце завивките, за да проверят дали си потънал достатъчно дълбоко, за да не усетиш. Да не усетиш как плъзгат телата си по кожата ти. Целуни ги, за да изпуснат топли въздишки в сънищата ти.
Когато спиш протягаш ръка към мен. В съня си ме галиш, а понякога ме притискаш така силно, че отварям очи насред някоя история. Помни само думите. Другото е философия за цветовете.

понеделник, 5 юли 2010 г.

Свиване



Старата хартия в чекмеджето ми отваря врати в миналото, които отдавна бях посяла в саксии. Не знам защо, но забравих рождените дни, които преди чествах с огромна радост. Всички балони ли са вече пясъчни часовници? Отброяват вредните ми навици и ги залепят за хладилника като магнити. Ето тук си била, ето тук не си. Поглеждам ги преди лягане, знаят, че ми се чете, но вместо това пиша. Знаят, че ми се преживява, но вместо това само планирам. Че неделните сутрини са още петъци, които носят аромата на вторници. А то от цяла вечност е шибан понеделник! Вероятно не съм изложена на достатъчна доза артистизъм. Интелектуални коне препускат по ламаринените ми покриви и мяучат за заблуда. Напива ме усещането за свобода, което рядко е нещо различно от това за умора. Умора от изрезки от вестници в стари чекмеджета.

неделя, 4 юли 2010 г.

Изолация



Свиква се. С еднаквите мелодии, които спираш да чуваш в един момент. Когато пиша слушам тях, за да заглушат шума на автобуса, селянина, който от десет минути крещи на ревящото си дете, точно под терасата и разбира се алармата, която вие вече четвърти час. Пускам си тази мелодия, защото тя заглушава.
Свиква се и с многословието. Повечето хора са устроени така. Когато не могат да отговрят с Да или Не, стават подробни и уклончиви. Изсипват цяла торба картофи върху соло барабанчето в главата ми. Но и в това има ритъм и последователност. Избирам да чувам интонацията и повтарящите се думи, запетайките, на които си поемат въздух и правописните грешки, с които говорят.
Свиква се да не участваш. Стотици варианти за действие, хора, които създават свят, в който имаш главна роля. Ама, ей на - не щеш! Това си е твое право на избор. Затова напук не правиш такъв. Повтаряш Не след НЕ и не получаваш ролята, докато се чудиш ти персонаж ли си или режисьор.
Изолацията звучи приятно, но не може да трае вечно. Жалко, защото така хубаво се свиква с нея...

събота, 3 юли 2010 г.

Пътеводител за изгубване



Такъв ли си бил като малък? Има нещо ужасно в невиността ти. Не ми понася. Хвани се за края на полата ми като малко момче. Нищо, че обичат да ме наричат пътеводител за изгубване. Това е само метафора. Означава, че правя каквото си искам. Спрях да си сгъвам дрехите, ставам по обяд и вечно имам синини. Не е безопасно, но ти обичаш да се страхуваш.

петък, 2 юли 2010 г.

Wish You Were Here



Най-добрата песен във Вселената!

Разликата



Съществуват няколко нива на общуване между хората - физическо, интелектуално и духовно. Първото е на най-ниското стъпало с най-много възможни комбинации и хора, които отговарят на търсенията ти. Второто е с по-стеснен кръг от възможни комбинации, но все пак с добър процент успеваемост. Духовното обаче е нещо твърде специфично. То не подлежи на разума и логиката, а е въпрос на сетива и усещания. Не става дума за религия или такива подобни врели-некипели, а за потъване. За изгубване в другия без логическо обяснение или разумна причина. Вероятно е сходно до дефиницията за любовта. Макар че любовта е смесица от въпросните нива на общуване. Ако се свържеш на третото ниво, то е свързване и отвъд видимото. А там е единственото смислено общуване, защото може да се похвали с непреходност.
1. От устните ти капе по мен желание, което не можеш да скриеш от зачервената ми кожа. С теб сме сглобки на пъзел, който се подрежда с очи и пръсти.
2.Състезанието започва с гръм. Конете препускат по пистата. Моят кон ще догони твоя, но мога да го оставя да победи, за да празнуваме и двамата след финала. Ти с трофея, а аз с теб.
3.През тънкия филтър, светлината облива в златисти нюанси лицето ти. Сещам се за бреговете отвъд населените плажове. Приличаш на мига тишина преди първия тътен, с който изгрява Слънцето.
Това е разликата.

Емоционален контрол



Тя може. Стига до границата, която не трябва да се пресича и спира на самия й ръб. Леко се навежда напред, за да си представи какво е да полетиш надолу. Визията за този скок я ужасява, но като всичко фатално, едновременно с това я привлича повече отколкото инстинкта й за самосъхранение би допуснал. Тя може. Стои на крачка от ръба и не скача. Знае как да спре желанието си и как да го изгуби напълно. Знае как да го пусне да надникне над ръба, но никога да не скочи. Тя може...

четвъртък, 1 юли 2010 г.

Слънцето


Слънцето прави сенките, а после ги изтрива. С нас изследва силуети от пътуващи по кожата иглички. Развива пренавитите пружини и дава позволението си да разместим мебелите. Разхвърля призрачни частици, които искаме да съберем. Събужда, за да го посрещнем с обожание.
-Здравей!
-Здравей обратно!