неделя, 28 февруари 2016 г.

СЕГА


Art by Shyanam

Не помня гласа на мама, 
нито името на първото куче което обичах.
Не помня защо бягах от час по история 
или кога за последно докато говорех за миналото, си приличах.
Не помня кога с татко започнахме да си пращаме линкове,
нито какво пишех в писмата до Таня.
Забравих какво ни е свързвало с Лили, с Яна и Моника,
с Петя, Невена, Екатерина...
Не изплуват никакви сантименти вече от малките часове на летата,
когато май с някого бяхме някъде и нещо се случи с телата ни.
Не се сещам защо съм писала половината от думите в тефтерите в шкафа,
нито кои са тези двамата, които днес на улицата ме спряха
и ме прегръщаха, и съм им липсвала, и защо не се обаждам вече и прочие...
Не запомних нито един рожден ден като хората,
не потърсих нито една изгубена обеца в чекмеджетата си.
НЯМАМ ПРЕДСТАВА къде си губя и времето, 
когато пак не ми стигне деня и умирам да затворя очи под тавана.
Къде ми е новата тениска, която си купих в сряда?
Облякох я само веднъж, само веднъж я изпрах, след като я накапах със спагетите,
които... с какъв сос бяха?

Но, пък помня розовата ти риза (която не съм ти казвала, но не ми е любима)
как се вее на гърба ти в Созопол, когато взех името ти преди малко повече от година.
Помня, че вече знам как да плача от щастие,
от невъзможност да събера всичките си емоции в реч.
Сещам се как веднъж те чаках В БЛАГОЕВГРАД по нощите,
полудяла от притеснение, че ужасната ти кола ще поднесе на магистралата, в реките ѝ.
Как ни стигаха два часа сън на денонощие,
защото не от сън черпехме сила,
а съня черпеше сила от нас.

Помня те по-добре, отколкото себе си,
сигурно защото сега Аз съм СЕГА,
не съм утре, не съм вчера,
не съм осъзната във намерения,
неопределена, възможна съм всякаква,
някаква, такава една.
Твоя.

петък, 25 декември 2015 г.

Докато ме има в мислите ти



  
Art by Alain Laboile

Докато ме има в мислите ти- тук съм-
разхождам се в кварталните пространства,
междублокови, накацани от птички,
останали със мен във локвите да странстват,
да наблюдават как неправилно пресичат всички
и как прането на съседите със вятъра си сменя танца.

Докато заспиваш с погледа ми пред очите си-
живея - имам си чадър, ключодържател,
в аптеките разменям витамини за парите си,
участвам само в дребни хулиганства-
от страст, от скука или от съмнение,
да пълня крачките до следващото "С тебе"
в очакване на някакво, каквото и да е, нищожно Вдъхновение,
колкото да мина през прогнозата за времето

Докато ме викаш от прозереца с подсвиркване,
аз имам Някъде- да се прибрам или да излизам.
Да ходя в други градове, да чакам на опашки,
да се засмея на шега, която ни най-малко не разбирам.
Да кашлям улиците и настинките на другите,
да спирам припозналите се в лястовици,
да се задъхвам и все повече да подозирам,
че само устните ти ме легитимират. Вярно е.

Докато те има - мен ме има. Толкова е просто и е лесно.
Не мога да си обясня, когато гледам стари снимки,
когато се чета, от времето преди да те обичам,
дали съм вярвала, че цветове били са тези сенки,
които с мили думи съм наричала?

Не помня нищо - само тебе. За другото не ми се пише.
Не ми се пее, нямам време за нищо друго, само за да те обичам.

петък, 25 септември 2015 г.

Erase and rewind

Като излизах пъхнах дъвка в ключалката.
Исках да видя какво е нужно, за да я счупиш.
Дали толкова силно искаш да ни върнеш там, 
където вече ни няма
или пък би си спестил носталгията по миналото,
ако правилно оцениш усилието ми
по гнезденето на закрито,
което държи тавана ни включен към антената на мобилния оператор?

В кой клас учихме за тъгата?
Ето. Тълпата...
Тичат към нас да ни питат за времето.
Под атака сме най-ясно заедно.

Стоп.


Спри всичко на пауза.
Върни назад записа.
С гръб към стълбите,
които водят към другата линия на метрото.
Върви.
Слез на спирка "Паралелна".
Ще ме видиш отсреща как се вдигам от спъване на пешеходна пътека.
Дай ми ръка, открадни ми часовника.
Бездруго като луд се върти и не служи.
Ще съм усмихната зад червилото,
а мухата в окото ми ще литне обратно,
докато гасне цигарата под запалката ти.

Здравей.


За ходещи по въже


Случва се, да не знам къде е север,
по твоя счупен компас да гадая,
да свързвам посоките с кабели,
жакове някакви,
не разбирам,
не ме интересува, само да плейне,
да светне дисплея и да подкарам машината.
Картата светва и ето къде.
Безплътна магистрала с табели за вълци и мечки,
между тунелите в планината,
пътната помощ не говори английски
хърватския ни е лош, няма уиски
Настроението е мегафонно,
говорим без ниски, не се чуваме,
блокирам и пак сме си в кухнята.
Китайската роза е еднодневна мащеха,
дебне от ъгъла колко вода ще изпием.
Ако е малко е лошо, ако е много е зле.
Няма насищане нищо в конструкцията.
Ние сме кубчета от най-простите-
Рубикуб от Китай - едва се въртим
Скърцаме.
Цветовете ни падат, като че ли е есен.
А, то май, вече е есен?
Красива ще е, обещаваш...
Устройва ме.
Грозното е твърде много навън, зад тази врата.
Обичаш ме, отговарям ти,
че няма нищо друго на тази земя,
което ме кара да чувствам, освен дъха ти безсънен,
който бавно пълзи по гръбнака ми,
докато трае нощта.
А, сутрин е пълно.
Сандвичи, чанти, кецове за физическо,
сухото мляко разтвяраш с вода.
Ще си доспиваме малко,
крадци на минути.
15 са супер, но може и 5.
Не съжалявам за нито едно ранно събуждане,
само за разменените целувки за сън.
После сънувам, че простирам пъстърви-
щипвам опашките на червено въже.
Не ти харесва, че не сме стигнали първи
и рибарите са ни оставили само 22.
Мрънкаш, танцуваме, плача, римуваш ме
"Гергана във вана потапя лале".
Много си глупав, когато си същия
като мен си хвърчило, останал дете.
Стига ти.
Достатъчно самодиви са си пробвали ноктите по твойто лице.
Гърба ти аз искам- да си го татуирам-
ще ми е "Пътна карта за ходещи по въже".

петък, 5 юни 2015 г.

Изтребител на гараж

Звъня на вратата ти, безсрамна и гола под шлифера.
Струвам колкото бъркалката на кафето ти.
Отива ми да съм в роля, гледай как премятам коса през рамо.
Стига ми само да се загледаш със секунда по-дълго в дупката на чорапогащника ми.
Да, коленете ми винаги страдат, когато ми е хубаво.
Чупим чаши, пилеем запаси - аз вече нямам, дай малко от твоето.
"Ето", казваш, "това ми е всичкото", 
но криеш, знам, зад гърба си, стискаш в юмрук още.
Искам това, което не искаш да ми дадеш.
Тук съм, за да събирам дълговете ти към предишни кредитори.
Аз съм най-големият ти кошмар-
бирникът, за който искаш да се ожениш.
Но, нали ти ми се обади-
опитен кръводарител,
изтребител на гараж,
терапия за вредители.
Твоя съм.
Опитай.

понеделник, 16 март 2015 г.

Опит за летене


Струват си, казвам ти, всичките ни предишни опити да полетим, 
празните ни легла до пълните пепелници,
невкусните целувки и чужди навици, с които е трябвало да се съобразим,
уморените птици по крайпътните жици...
Струват си всички повърхностни мисли, 
с които умовете ни са се заблуждавали, че се хранят с мъдрост
Всички изгубени телефони, на които сме обещали да звъннем,
всички стъкла забити под ноктите от счупени чаши във мивката,
всичките "аз си знаех, че така ще стане" и по коленете ни синките.
Струват си, казвам ти, всичките обиди на бащите ни,
всичките рани от майките ни,
които са ни довели до тук-
в тела на грешници да четем вестници,
вместо посоката да познаваме по звездите.
Защото само опитът за летене има значение,
само той и мечтите.

събота, 15 ноември 2014 г.

*


Толкова е трудно да ме има, когато те няма,
да си спомня какво се прави, когато не си тук.
В началото на тази любов ми каза, че съм от момичетата,
за които трябва адски много внимание.
Така, де... знаеше в какво се забъркваш.
Виждаше и тогава-
гладна съм изглежда повече, отколкото мога да поема,
затова ти поръчвам със задна дата-
да излекуваш всичките ми минали рани,
да ме направиш по-добра, отколкото мога да бъда,
да ме надживееш, защото се страхувам да страдам по теб,
да ме научиш на всичко, което знаеш,
да не ме нараняваш никога, да не ме изоставяш,
нищо да не е по-вълнуващо и важно от мен,
поръчвам ти да не подлежиш на нито една кармична зависимост,
защото все още се будя нощем и гледам тавана надявайки се,
че не се е завъртяло Колелото на късмета с моята болка в стрелката.
После ще мисля за сметката, сега нямам грам мозък,
цялата съм само нервни окончания.
Сърцето ми ти си-
свито на лешник, на пешка върху тази дъска, която света представлява-
за рязане на месо и кости, на пръсти, които не си знаят мястото,
на устни, които развалят ритъма, на време, което нямаме,
на денонощия, които не стигат,
но въпреки това успяваме да пропилеем в надежди,
в страх, че страховете ни няма да се окажат безпочвени.
А, те само краката ни са такива.
Искаш да бъда щастлива.
Ще бъда щастлива,
ако си по-силен от мен, по-мъдър, по-честен,
по-здрав и добър.
И, ако никога повече не ми говориш за вероятности,
които ме плашат до отчаяние,
че един ден ще сме толкова объркани,
ще сме изпаднали в незнамсикакво състояние
и ще забравим кои сме
един за друг.