петък, 15 февруари 2013 г.

просто формалности



В мимолетните ми длани
царството Небесно свива гнездо за думите ти.
Дай ми ги и ще стана отново вярваща,
ако до теб се събудя,
ако стритият на прах антидот на съвестта ми
стане причина за супернови,
ако оставя история поне по яката на ризата ти
и Тъмното в теб се окаже моето Тъмно,
а клетвената ми поезия със срок на годност
оцелее поне един потоп.
Ще вярвам пак във сутрините,
ще ги посрещам във бистрите очи зад черните ти стъкла,
ако пътните знаци, които ми забраняват улиците към теб
станат просто формалности, като тези около Орлов мост,
които никой не спазва.

вторник, 12 февруари 2013 г.

над кръста ти


Не знам защо си мисля за дини,
за зрелия плод на лятото,
ритнат от нахалните ми стъпала,
лепкави от захарта на тялото ти.
От празното в мен, разнасяш дъх на смокини,
на отлежало очакване
и ето, че стъблата ми са сини
от пръстите на краката ми,
увити над кръста ти,
над околовръстното ти очакване,
че всичко все някога свършва,
като сега.
Веднага.
Като безразсъдното ми завръщане
след цялта надпревара.
Гоня се, гоня те, стигам
само като затворя очи.
Мой отдавнашен събеседник
пред безкрайните ми врати,
разпилявам се малко изплашена
от старата ти душа,
от бавната ти походка,
от мисълта да си тръгна сама.
И ето, лежа си в леглото,
изцяло е мое сега,
но си мисля за там и когато
щеше да бъде едно.
Едно като нещо несбъднато.
Сигурно ще си остане така,
но искам да ти покажа отвъдното
като нещо добро.
Като нещо, което изрязваш в списание.
Като нещо ненужно само.
Като всичко, което не знаем за себе си,
което ражда "ако...".