събота, 30 октомври 2010 г.

***


Паника замаскирана като тъга, замаскирана като усмивка,
прикрита от правила, чиято причина не помним.
Разстоянието лекува, опложда ума и ме прави щастливка,
но не с бели крила, а с парашути огромни.
Времето се свива до една настинка.
До една калинка.
До момента, в който хващаш ръката ми,
някак по-дълго от обичайното
и я пускаш,
но си оставаме хванати.
В примка.

сряда, 27 октомври 2010 г.

Вкъщи


От вратата навън ухае на ягоди. Тук винаги е пролет, а аз винаги съм на десет. Само тук нося сандали с бели чорапи. Само тук е така оживено, въпреки че съм само аз. Нямам усещане за небе, а за безкрайност, когато погледна нагоре. Синьото е нереално синьо. Дори трите големи пилона, които се скриват в небето, изглеждат сякаш са пораснали от почвата по естествен начин. Няма знамена, но съм сигурна, че някой ден ще сложа такива. Балоните още са високо в небето, но скоро ще кацнат. Досега не съм се возила в тях, но и това приключение ме очаква. Толкова малко стоя... Понякога се страхувам, че няма да се върна, ако се задържа твърде дълго. На зелената поляна, близо до вратата, засега е безопасно. Ще се връщам.

Женска медицина


Тортата лекува мълчанието на телефона и болката от неполучените писма.
Шоколадовите бонбони предпазват от скандали в офиса и водят до рязко покачване на забавлението при попълването на декларации, молби и всякакви подобни документи.
3 в 1 (понеже последна в България пих такова преди дни) спомага за мултифунционирането.
Любима песен от 7-ми клас, облекчава симптомите от втренчването в скайп-прозореца.
Разглеждането на "щастливи снимки" води до частична загуба на паметта от видените по-рано "нещастни снимки".
Изтриването на досадни фейсбук приятели, тонизира и спомага откриването на свежи попълнения в редиците.
Лакирането на ноктите в ярко червено възвръща усещането за "мяу" ефект.
И не на последно място - НИЩО не може да се сравни с усещането да бъдеш по-добра от другите в каквото и да е - универсално лекарство.

вторник, 26 октомври 2010 г.

*Черният заек


Ако във всяка шапка имаше заек за мен,
кой щеше да избереш за днешния ден?
Черният може би, за да не контрастира.
За да символизира,
това, което и облаците не смеят да кажат.
Вали, но сигурно знаеш-
някой ти казва и тези неща.
Поне така се надявам.
Един от нас трябва да спре
да тича след белия заек.
Затова, нека е черен.
Черен е по-достоверен.

понеделник, 25 октомври 2010 г.

Другото АД*



Трябва да има един плик за писма
- по възможност непромокаем,
който да те събира от сълзите,
които ти пускам без да изпращам.
Когато станат тежки колкото теб - да се удавя вътре,
защото няма да има какво повече да откъсна от себе си.
Всички градини ще съм поляла
и отгоре на цялата ти страст ще съм изсипала
студена кофа от това МЕН, което чуваш постоянно.
Същото, което те взима от онова усещане малко по малко.

Твърде дълго не съм била себе си, за да бъда отново друга.
Аз съм целия свят - един такъв лъскав и забързан,
за да не му остава време да вижда, колко е пуст.
Колко е дехидратиран от целия този рев по "Другото АД" -
за производство на непромокаеми пликове.

неделя, 24 октомври 2010 г.

Thaasophobia


Разбирам от изключително малко неща. Дори си мисля, че не разбирам от нищо, освен от скука. И понеже така добре я разбирам, знам как да я държа далеч от себе си. Мога да я усетя от километри, измерени в хиляди - толкова добре я познавам. Thaasophobia - моята фобия.
Дотук добре, но ето какви са последствията. Невъзможност за водене на спокоен живот, в който скуката има различно значение, например "почивка", "релаксация", "неправене на нищо за 5 минути". Thaasophobia води също до носене на осем дини под мишница, махмурлук, крадене на шапки, писане на sms-и, излишна откровеност и най-често споменът на сутринта "НЕ! Аз не направих ТОВА!".
В този ред на мисли, намирам фобията си за изключително симпатична, вредна за моето физическо здраве и за менталното такова на хората наоколо и най-вече НЕРЕНТАБИЛНА!
Отивам да си доплета цветето, че не ме свърта...

събота, 23 октомври 2010 г.

Мисля да си лягам вече...


На някаква сватба в покрайнините на града, кум бил младожененцът. Стават и такива неща! Сюжетите се смесват твърде често. Бащите стават братя, майките любовници на бивши гаджета, а синовете им престолонаследници (Пф, Шекспирееее,Шекспире, зова те, не чуваш ли?! Къде са ти призраците, къде са ти...т'ва.). Комедията е реалистична, а драмата плод на самосъжалението ни. То пък е следствие от ясната представа, че всичко това е една голяма пародия на съществуване.
Като се замисля с какви глупости се занимаваме по цял ден...Съседът има кола на 34 години и прекарва повече време в нея, седнал пред блока, отколкото където и да било другаде. Зелена ЛАДА, сигурно й е дал и име, да кажем Стефка. Стефка е най-лъскавото, чисто, отремонтирано и обичано превозно средство в целия квартал. Всяка съпруга би се трогнала да получава толкова грижи. Затова Стефка сега е съпругата, а съпругата е станала превозно средство. Носи торбите от магазина до блока, донася вечерята до масата, тича за вестника от другата стая... Превозва с една дума.
Разбира се, има и по-необичайни случаи. Например Моника и Яна – две напълно симпатични момичета се качват във влак, а в купето... Не, чакай това беше друга история с различна поука. Мисълта ми е, че в последно време шахматните фигури се мислят за кегли, магаретата за коне, ангелите за демони, а пророците за продавачи на семки. Надеждата е в някакъв грандиозен катаклизъм, който би върнал за известно време вниманието ни върху важните неща.
Кои са важните неща? Например да ..., да... Не мога да се сетя за нищо важно в момента, но съм сигурна, че все някой се сеща. Ако иска, нека сподели.
Това е засега!

петък, 22 октомври 2010 г.

Въртележки



Стари пришки по душата ми на поет, откривам днес
и се чудя... Как съм ги лекувала тогава,
когато съм нямала достъп до червено вино?
Защото, не съм се справила много добре,
щом ги откривам като монетка,
от върха на виенското колело.
Мразя ги тия въртележки-
големите картини ти се набиват в очите,
а пръстите са ти солени от пуканките
и не можеш да ги разтъркаш,
за да се махнат!

Mr. Nobody


Винаги има една идея, която ти се струва толкова, толкова, толкова гениална, че самата мисъл да я осъществиш вече те прави поне с 30 см по-висок. И я пазиш, за да те държи по-дълго в това състояние. И я градиш, тя става още по-голяма, още по-гениална и вълнуваща. Балонът се издува до краен предел и вече нямаш избор! Ако не изпуснеш въздуха, ще се спука. Готов си, моментът е дошъл, започваш реализацията...
И тогава, в една топла домашна вечер, си пускаш филм и виждаш всичко. ТВОЯТА идея, която обсъждаш със себе си през последните пет години! По същия начин, точно както би го направил ти! ТВОЯТ филм!!! Как е възможно? Разказа ли на някого? Спомни си на кой! Ограбен ли си? Най-ужасно, ужасно, ужасното е, че филмът е съвършен. С всичките думи на правилните места, с подбора на актьорите, с емоцията в цветовете! УЖАС! Няма как да са те ограбили, защото трябва да са били в самата ти глава, за да направят всичко толкова конкретно. Кой е този, който мисли като теб, който ти е прочел мислите на хиляди километри от този телевизор?
За мен това е Jaco Van Dormael. Роден 1957-ма в Белгия. Режисьор, сценарист, драматург. Брат му е джаз музикант и написал съвършената музика за МОЯТ филм. Мамка му!
Понякога си мисля, че нищо не измислям аз, а страдам от перверзното ясновидство да си спомням неща, които ми предстои да видя.

четвъртък, 21 октомври 2010 г.

Трябва да поговорим


-Трябва да поговорим...
-Не го казвай, звучи ужасно!
-Защо винаги превръщаш желанието ми да поговрим за проблемите си, във филм на Уди Алън?
-Когато кажеш "Трябва да поговорим", имам чувството, че вече си събираш багажа!
-Искам да поговорим, за да не си събирам багажа.
-Вече сме говорили за всичко това! Защо трябва да го правим отново и отново, и отново?
-Не знам.
-Да не говорим за това!
-Добре... Какво ще вечеряме?

сряда, 20 октомври 2010 г.

Тенис на стена



Музата е тенис на стена - сервис - стена - нов удар - стена...
Когато свикнеш да играеш така, свикваш срещу теб да има стена.
Сигурна стена, която винаги връща топката.
Стена имам.
Липсва ми играта на тенис.

неделя, 17 октомври 2010 г.

Кафето е готово




Какво разбираме от смърт, когато всеки ден се раждаме в очите си?
С лъчите си и кратки изречения като "Кафето е готово".
Есента е сиренце, което забавлява мишките ни по тавана.
Нека капе също в нас и да увехнем, ще започнем с теб отново.

четвъртък, 14 октомври 2010 г.

Тя винаги го прави


Когато стана ясно, че името на групата е Рубикуб, започнах да си търся кубчета. Без определена цел, просто знаех ,че в един момент ще ни потрябват - я за фотосесия, я за сцената... Но се оказа изключително трудно да се намерят. Търсих във всякакви магазини, даже в такива "За 1 лев". Никакъв успех. Дори приятелите ми не си пазеха своите от детството... Тогава ми подариха цели девет броя, специално поръчани от ebay, пропътували хиляди километри и бях толкова, толкова щастлива!
В денят на концерта планирах да ги взема, за да ги оставя на сцената като акцент, който ще е интересен за снимане. Събудих се в 10 сутринта, направих си кафе, влязох във Фейсбук - съвсем нормален делник. Пет лични съобщения - Тино Йохансон ме подканва да пея (не знам що), Петя иска да си напиша в статуса къде обичам да си оставям чантата, защото била някаква игра (упс, май не трябваше да издавам условието...); Луцифер, който много се вълнува от някакъв салам и... Нели - момиче, което не познавам. Тя ми пише "По странни стечения на обстоятелствата имам 2000 рубикубчета в кашони и не знам какво да ги правя. Интересуват ли те?"
2000!
Взех 200. Нели ми ги докара до Радио Кафе... Какви са шансовете? В деня! Да ме намери тя?
Ето, затова съм благодарна на Вселената, че се грижи за мен. И знаете ли какво? Тя винаги го прави, когато съм се захванала с вярното нещо.

вторник, 12 октомври 2010 г.

Благодарствено писмо VIII


Благодаря за топлата стая в студа навън. За цялата любов на света, която имам. За умението да обичам, без да се изпразвам от съдържание. За силата, която ме води, без да разбирам къде и защо. За времето, което имам Тук, да реша да бъда каквато си поискам. За хартиените лампи по тавана. За нещата, които другите махват с ръка от въздуха и вместо това да ме натъжи, се сещам за останалите, които ги прегръщат от въздуха. Благодаря за това, че сме различни. За всичко което мога, но не ми трябва, а просто ме радва. За случайните срещи и внезапните раздели. За енергията. Благодаря и за есента, която ме оцветява, вместо да ме издуха от дървото. За вярата, че нищо не се случва без причина. За проливните дъждове, които пълнят кладенеца, точно преди да пресъхне.

неделя, 10 октомври 2010 г.

***


Усещане за отминало време
по кожата на ръцете ми.
Повтарям си, че е рано
и поне още десет години
ще съм на мода.
Но тези белези са вътрешни.
Лично от мен.
Твоите ги нося около очите си.
Най-ясно се виждат вечер,
когато изтрия грима си.

сряда, 6 октомври 2010 г.

Не умея да се измъчвам


Никак не умея да се измъчвам.
Когато ми липсва-намирам.
Не съм дисциплинирана също.
Все още се уча да ти отказвам.
Но най-ужасното е, че те обичам,
въпреки, че не умея да бъда твоя.
Всеки път на завоя,
секунда преди да ти обърна гръб,
подметките ми залепват за асфалта
и няма достатъчно сила в краката ми,
за да продължа.
И ставам една такава женица,
като ония дето изглеждат
все едно носят целия свят на гърба си.
Така ме смачква улицата,
че забравям защо си тръгвам
и накъде отивам.
И се връщам...
Защото никак не умея да се измъчвам.

понеделник, 4 октомври 2010 г.

Споделени сънища


Отворите към Рая светят с червена светлина. Инвазията е започнала. Сънувам, че съм избрана, заспивам с усещането за неизбежност. А сутрин светът е спрял под лампата на тавана. Очевидците са повече от читателите. Събличам перушината си за последен антракт. После започва играта на мълчанка. Сянка. Стъпала надолу и навън. Живея, за да ги измина окончателно. От духът ти искам картата. От очите ти цветовете. От мен можеш да вземеш ритъма и колкото пера ти трябват, за да литнеш.

неделя, 3 октомври 2010 г.

* * *







събота, 2 октомври 2010 г.

*



Обилни валежи в архивите,
директно предаване,
слънчево време.
В черно са и щастливите.
Каквото е дадено,
ще се вземе.

Речник


Речник на отказите в българския език.
Отбелязвам си "не"-та за всякакви случаи.
Питай ме нещо!

Котки


Irka ми подари тефтер с котки.

Шкаф за котки.
Обувките са бездомни.
Връзките им любима играчка.
Игра на вързани котки.

петък, 1 октомври 2010 г.

***


Компенсирам дните, в които без думи съм писала.
За някой, който е бил пролет, без да разцъфва,
за друг, който е бил лято, което смразява,
за себе си, когато съм спяла, докато съм ходила по улиците.
Компенсирам ги с думи, които компенсират мен,
с музика, която ме пее, докато излиза отвътре.
И всеки, който пожелае е поканен на танц.
Защото нищо не е мое, а аз съм ничия.

* * *


Остатъчен вкус на бадеми от целувките ти,
стиска,
стиска гърлото ми и не искам да преглътна,
за да не отмия дъха ти, любов.
От времето на първата философия,
събирам салфетки,
на които съм писала имена,
а после съм ги задрасквала
с нежни, назъбени линийки.
Какви понятия са ни свързали, не зная,
зная,
само че ти си бадемовия вкус,
който бих ставила да ме обезводни.
Целувките ти...
на живот и смърт са!

Снежанка*


О, каква съдба злочеста ме споходи-
на мъртвите поети муза да съм жива!
От отвъдното стиховете им достигат,
едва когато моите очи заспиват.
И будя се, а искам да не ставам.
Познаеш ли веднъж поетите, не оживяваш...

Снежанка