събота, 15 ноември 2014 г.

*


Толкова е трудно да ме има, когато те няма,
да си спомня какво се прави, когато не си тук.
В началото на тази любов ми каза, че съм от момичетата,
за които трябва адски много внимание.
Така, де... знаеше в какво се забъркваш.
Виждаше и тогава-
гладна съм изглежда повече, отколкото мога да поема,
затова ти поръчвам със задна дата-
да излекуваш всичките ми минали рани,
да ме направиш по-добра, отколкото мога да бъда,
да ме надживееш, защото се страхувам да страдам по теб,
да ме научиш на всичко, което знаеш,
да не ме нараняваш никога, да не ме изоставяш,
нищо да не е по-вълнуващо и важно от мен,
поръчвам ти да не подлежиш на нито една кармична зависимост,
защото все още се будя нощем и гледам тавана надявайки се,
че не се е завъртяло Колелото на късмета с моята болка в стрелката.
После ще мисля за сметката, сега нямам грам мозък,
цялата съм само нервни окончания.
Сърцето ми ти си-
свито на лешник, на пешка върху тази дъска, която света представлява-
за рязане на месо и кости, на пръсти, които не си знаят мястото,
на устни, които развалят ритъма, на време, което нямаме,
на денонощия, които не стигат,
но въпреки това успяваме да пропилеем в надежди,
в страх, че страховете ни няма да се окажат безпочвени.
А, те само краката ни са такива.
Искаш да бъда щастлива.
Ще бъда щастлива,
ако си по-силен от мен, по-мъдър, по-честен,
по-здрав и добър.
И, ако никога повече не ми говориш за вероятности,
които ме плашат до отчаяние,
че един ден ще сме толкова объркани,
ще сме изпаднали в незнамсикакво състояние
и ще забравим кои сме
един за друг.

събота, 30 август 2014 г.

Докато смъртта ни събуе


По един чифт обувки ни е дадено да имаме.
Калта ги променя, водата измива.
След години се скъсват, остават без връзки,
понякога боси сме, вървим на пръсти.
Свободни зариваме стъпалата си в пясъка,
летим устремено към края на лятото.
И в крайна сметка пак с обувки влизаме у дома си.
Лекуваме дълго мазолите-
не винаги е удобно да бъдем на себе си.
Отново пътеките, отново завоите,
пак по безкрайните улици, си припомняме ролите
и ловим с рибарски въдици изобилие от оскъдното
с мокри крака от раждането, чак до отвъдното.
Докато смъртта ни събуе.
Доакто не литнат петите,
открили безсмъртното знание на пра-дедите ни.
Тогава може би се вижда Отгоре
много по-ясно какво сме изходили.

Човек често се спъва и на гладка пътека,
но не обувките в крайна сметка правят човека.

събота, 12 април 2014 г.

Откровение


 

Емоциите - плод на хормони, коктейли, тютюнев глад...
нищо не са, даже и Нищо не са.
Въпрос на фантазии, на вдъхновения,
на изтрезняване от "реалния свят",
дето и него го няма...
Сега не е време за писане, нито за слушане,
време е да се подреди библиотеката.
Да се купят папки и да се архивира.
Да се соритрат всички метафори, клишета и прочие.
Да им се сменят подвързиите, заедно със зимния гардероб,
защото много се каза, но и много се изговори.
А, рядко така се обича, както сега -
без да има нужда от рими, от думи,
от дорисуване на нюанси, чрез техниката на поезията.
Чрез нейното "тайнство" и "магия"
и съмнителните й случайни прозрения.
Сега пулсът е бърз, вените пълни,
но не от плодящото се въображение.
Сега с двойно сърце очаквам да се завърна
отново в пашкула, преди голямото откровение.


понеделник, 6 януари 2014 г.

И аз така се губя понякога


И аз така се губя понякога-
будя се, тръгвам по нощница...
по-рошава не мога да стана от вятъра.
Спъната, смачкана от възглавницата,
с тридесет градуса по-топла от всякога,
по чорапи за сън,
въртя си копчето като в приказка.
На Валери Петров, разбира се -
ти ми я пусна веднъж преди заспиване.
Толкова много приказки съм изпуснала,
че цяла Кутия измислих,
за да наваксам някакси.
Но, все тая- пътят е време,
времето - път.
Колко по-сложно може да ни изглежда?
Въртим се във кръг,
а всичко накрая все пак се подрежда.
И се будим - сомнамбули безпаметни,
с дъх на розе и цигари.
Пръгърнали в най-студената зима
презрелите светофари.

неделя, 5 януари 2014 г.

Буря


Облаци, мъгли и налягане в тъпанчетата.
Бучи в ушите ми свистящия вятър.
Ах, как летим с теб над тия неясни небета,
дето не искат телата ни
и ги бутат надолу да падат,
защото са противоестествени там,
пък на на мен така добре ми седи душата ти,
че светкавици съм готова да хвърлям
на облаците под мен.