понеделник, 28 февруари 2011 г.

Музомъченица


Имам чувството, че съм те родила.
Лежал си в утробата ми и после си я изоставил,
с една болезнена първа глътка въздух,
която тя не може да ти даде.
Празното усещане във мен
може да побере много храна, алкохол и никотин,
но ще продължавам да чувам само своя пулс,
докато не легна до някоя сграда
в очакване небето да падне отгоре ми.

Липсата ти е музомъченица,
а ти си чудовище.
Аз те родих.

петък, 25 февруари 2011 г.

На гърба на разказите ти


Върнах се към писането на ръка в такситата, под звуците на адски хитове и рекламни блокове. Сигурна съм, че отвъд материалния свят сега стоя, гледам се Тук и се самосъжалявам, задето живея в отрицание на своята материална преходност и се оставям да си причинявам такъв тип спомени.
Умът ми е Троя. Превзет е от дървени коне, които не чуват музиката с мен, но аз се напъвам да си представя, че го правят. Червеите им - гигантски като Александър Невски, не се ровят в земята, а летят над главите ни. Еднооки, търсят хартиената ми душа - да я всмучат... или по-лошо.
Как ми липсва шумоленето на горските листа, докато се гоним, а ти падаш в шумата и ми копаеш заешка дупка, за да се подхлъзна в нея и да се събудя. През зимата в гората не шумоли нищо. Знам, че е ирационално, но опитвам да се скрия зад проскубаните й клони и да си намеря прилагателните, които ми паднаха от джоба някъде там. Тайничко искам червеят да ме намери. Често си мисля, че откривам еротизъм в автоагресията си.
Пиша.
На гърба на разказите ти.
По сухотата в устата си разбирам, че съм изяла прекалено много от буквите ти преди да заспя.

понеделник, 21 февруари 2011 г.

Тъгата не мирише на шкембе чорба


За тъгата ми се пише. Защото ми е нова. Много ми е нова и ароматна. Напомня ми за времето, когато чистех вкъщи. Много старателно миех пода с два вида препарати, единият от които ползвах като втори, защото страшно яко миршеше на лимон. На гора от лимони (макар, че едва ли се казва гора, защото лимоните би трябвало да са единичен случай). Вдишвам я аз сега тази тъга, обаче на нищо не ми мирише. Не мирише на никого. Даже на НЯКОГО не мирише. Почвам да си мисля, че съм си изгубила обонянието и тръгвам в два през нощта, много тъжна от този предполагаем факт, по някаква си централна софийска уличка. Търся денонощен ресторант, където има шкембе чорба. Ако не усетя и аромата на шкембе чорба, значи наистина си е ебало майката и съм изгубила едно от основните сетива, с които преди осъзнавах тъгата.
Слава Богу стигам до "Дивака", където почти всички винаги ядат шкембе. Влизам, завъртам се и усещам приказния аромат на чесън, оцет, плуващи късчета месо и насълзени очи от лютия пипер. Но няма аромат на тъга.
"Тъгата не мирише на шкембе чорба", записвам си. Това ме прави по равно щастлива и нещастна, защото първо - имам обоняние все пак, но второ... вече не знам как мирише тъгата. А цялата съм се осмърдяла в нея. А, ако мириша лошо и не знам?
-Но, това е абсурдно - казва ми Михаел Шумахер в огледалото (понякога ми се явява, за да ме опровергае). - Когато човек е тъжен, шницел, другите постоянно го прегръщат. Ако тъгата смърдеше, шницел щяха да бягат от теб, а не да искат да се отъркат в дрехите ти, шницел!
Благодаря на Михаел, а той ми разказва онази история за Андре Агаси, който имал голи снимки на Щефи Граф в телефона си и веднъж някакъв му платил пет хиляди Евро, за да ги види. И то по идея на Агаси.
-Тъпак! - заключаваме и двамата. Михаел, мой отдавнашен нахоквател, ми размахва пръст преди да изчезне, но така и не разбирам какво има предвид. Явно е по-силно от него.
В момента, в който излизам от "Дивака" (а, да забравих да кажа, че аз още съм там, но в тоалетната при Шумахер), ме лъхва студа на 21 февруари, дата като всяка друга, лишена от остроумие и смисъл.
Опитвам се да намеря пътя към най-близкото такси и отново ми се случва същото. Изгубвам се в района на малките пет факин кьошета. Има няколко места в София, които за мен завинаги ще си останат лабиринт до двореца на Кралицата на сърцата. Няма измъкване, всичко ми изглежда еднакво и въпреки, че винаги съм убедена, че вървя УСПОРЕДНО на нещо, излизам съвсем другаде и крайно объркани очите ми отказват да предадат на мозъка правилната информация за моето местонахождение. Затова винаги имам една минута (съвсем стандартна от 60 секунди), в която ама наистина съм в паника. Изгубена, тотално заблудена, изстискана от рационална мисъл и разбира се крайно гневна на малките пет кьошета. После идва просветлението и почвам да рева. Винаги.
Пред мен стои дебела проститутка с кожено палто. "Явно добре се печели от бизнеса", казвам си наум (докато рева), но тя сякаш ме чува и злобно ме сканира от главата до петите, да не би да съм конкуренция. Как излязох на Ботев изобщо?!
Разходката ми продължава в пълно отчаяние, че ще мога да определя нещо, каквото и да било за герб на новата ми, неочаквана тъга. От нито един цвят не ме боли, от нито една песен не ми се свива стомаха до повръщане. Няма температура, която да ме накара да заплача, нито един човек, който да може да ми каже нещо толкова силно, че да ме натъжи така...
Внезапно се сещам пак за Щефи Граф и тъпака Агаси, който й размахва голите снимки и печели пари от тях. А Шумахер е клюкарка! Рева за себе си, смея се на германците, а нито едно такси не иска да ме закра до Надежда 6, защото съм се вмирисала на шкембе, докато бях в "Дивака". Ще ходя, докато не падна. А, когато падна, давам на първия, който ме намери да си направи огърлица от зъбите ми.

събота, 19 февруари 2011 г.

Саботаж

–Излез, излез, където и да си... - Повика тя малкото кученце, което препика крачола на дънките й.
Намираше се на някакъв паркинг. Наоколо имаше хиляди места, на които можеше да се е скрило. Автомобили, храсти, дупки и поне двадесет търкалящи се по земята чайника, които спокойно биха могли да поберат малко кученце. Срита няколко от тях, но нищо не излезе. Искаше да му откъсне малката, сладка главичка, да я натика в задника му и да го подпали. Чувствата й към шибаното малко, сладко кученце не можеха да се опишат като омраза, а като ОМРАЗА. Никога не беше мразила нещо повече от това миловидно същество, което препикаваше крачола й всеки път, когато смяташе да си причини болка. То просто се появяваше, изпикаваше се и се скриваше. Саботьор на смелостта й да скочи от покрива на някоя сграда или да легне на релсите на влака.
Седна на асфалта и извади от джоба си пакетче саморазрушение с аромат на боровинки и го глътна цялото. Прашецът пропука под езика й. След миг щеше да подейства и малкия гад щеше да се появи. Фалшивата й самоличност искаше просто да си тръгне, но винаги имаше едно малко кученце, което да се изпикае на крачола на дънките й.
Чайниците започнаха да се тресат и да пищят. Водата беше завряла. Под автомобилите засвети червена светлина, а храстите избухнаха в сини пламъци.
–Излез, излез, където и да си...
Малкото кученце беше захапало каишката си и вървеше бавно към нея. То искаше тя да му бъде водач. Да го разхожда, да го храни, да го гали и да му хвърля пръчка. Още метър и половина и щеше да е стигнало достатъчно близо, за да го смачка с голи ръце.
То тръгна директно към все още мокрия й крачол и вдигна крак, за да го напои отново с пикнята си. И тогава, в един миг на изключителна яснота, тя го сграбчи, преди да е успяло да я напикае. Стисна го с всичка сила. Стискаше, а то пищеше. Пищя, докато не се превърна в обикновен чехъл. После го хвърли в горящите храсти. Чехълът горя, докато от храста не излетяха всички напикани пеперуди.

четвъртък, 17 февруари 2011 г.

А Fire in the forest



В момента нищо написано от мен не може да каже това, което е написал Дейвид Силвиан. Сещам се за разликата между синхрон и синхроничност и се усмихвам на упоритостта си да не се чувствам добре понякога. "Всичко е наред" :)

There is always sunshine
Above the grey sky
I will try to find it
Yes, I will try

My mind has been wandering
I hardly noticed
It's running on its own steam
I let it go
Oh here comes my childhood
A penny for your secrets
It's standing in the window
Not out here where it belongs

There's a fire in the forest
It's taking down some trees
When things are overwhelming
I let them be
I would like to see you
It's lovely to see you
Come and take me somewhere
Come take me out

There is always sunshine
Far above the grey sky
I know that I will find it
Yes, I will try

David Sylvian

понеделник, 14 февруари 2011 г.

42


Носѝ ме като пиърсинг на лявото си зърно,
да се закача за мен, да те раздирам,
да кървиш, докато се инфектираш смъртоносно.
Ти беше камъкът на врата ми.
Носих те, докато ходих
по онова тънко въже
с надеждата да падна,
да умра от теб
и ти да си първия,
който е успял да ме самоубие.
Това скапано минало време...
Умри от мен и никога не се събуждай
пак в онези 21 грама,
които ми липсват,
за да съм вселенска.

14-ти?


Нямам повече думи, с които да ти се описвам.
Всичко знаеш, а аз всичко мога.
Тихо стъпваш зад завесата,
но публика в залата няма отдавна.
Гледам телевизия вкъщи.
Рекламите прекъсват мислите ми
и мога да се похваля,
че мисля за тях, когато ги гледам.
Успях да се влюбя,
да дъвча пясъка от обувките ти,
докато подритваш пясъчната ми кула.
Подстригах се и сега няма как да се качиш при мен,
а и няма причина да го правиш,
защото вече не съм вълшебна.
Ти ще бъдеш баща на самотата си,
а аз ще продължавам да твърдя,
че всичко се е случвало и преди.
На всички.

неделя, 13 февруари 2011 г.

Две малки и една цигара между тях


* * *
Опитвам се да се подсетя
за абстракциите между нас.
За жълтите балони и времето,
когато носех три-четвърти чорапи.
Когато туптях за теб
в същия неравноделен ритъм
и прескачах оградата ти,
за да те шпионирам
как ядеш череши с дръжките.

* * *

Когато живееш с котка се научаваш
да оставяш вратите леко отворени,
за да си минава навсякъде.
Претопявам носталгията в меланхолия
и я изливам на куршуми,
с които ще стрелям.
Вероятно по себе си.
А може би в някой невинен,
който прилича на теб.
Който ухае на теб
и забравя като теб.
Чакам го.

събота, 12 февруари 2011 г.

Убийци на бармани



Вече разбирам, кое е онова нещо, което прави някои хора поети, а други стават бармани... Вътрешният порив да си извадиш очите, ушите, да си изтръгнеш една по една гласните струни, да си отрежеш крайниците и главата и да се подпалиш след това с бензин. С някакво "обичам те". Най-баналната възможна фраза, която отдавна не значи себе си. Дотолкова да се намразиш след това, каква си пепел, лесноразпиляема, с миризма на драматизъм и настъргани крила, оставяща във другите усещането за финал... че да пропишеш. Да пропиеш и пропушиш. Да пропишеш от тъга по себе си, че можеш да обичаш.

Музите и техните устни,
пръсти, погледи и обещания...
Убийци на бармани
и родилки
на самоомразни жертвоприносители на себе си.
С тях не знаеш кога да танцуваш
и кога да почнеш да палиш свещи.

петък, 11 февруари 2011 г.

Презвитер Немски осиновява жираф


В "Земеделска глъч" излезе статия, към която Презвитер изпита силни и много смесени чувства. Първото нещо, което го смути беше, че е публикувана на предпоследната страница, точно до "Времето". Това принципно не би било проблем, ако жена му, Мантия Немска не беше твърдо против тези млади момичета по оскъдно облекло, да изпращат снимките си за рубриката. Сега, принципно Мантия била широкоскроена дама, далеч от определението "пуританка", но открито изразявала възмущението си всеки път, когато Презвитер дълго и внимателно се заглеждал в прогнозата за вторник. А тя вечно се падала до бюста на някоя Мария Сотирова от Стара Загора, студентка втори курс в СУ, специалност "туризъм" или някоя Златка Шавлиева от село Факия, специалност "Екология", която обича "да се забавлява и да свири на флейта"... Понякога Мантия си представяше алтернативния живот на Презвитер, в който той е заможен старозагорец или дори казанлъчанин, който успява да съблазнява Златки и Марии и да ги дарява с ласките си. Мантия дори беше УБЕДЕНА, че Презвитер си мисли точно това, всеки път, когато погледне прогнозата за вторник. А какво го караше да си мисли прогнозата за петък, Мантия дори не искаше да си представи.
Фактът, че "Земеделска глъч" бяха позиционирали статията до тази конфликтна страница, будеше в Презвитер силно притеснение, че "по невнимание", Мантия отново ще използва последните две страници за разпалване на печката. Изглежда в последно време паметта на Мантия рязко беше започнала да се влошава. Като нищо нямаше да познае осиновения от тях жираф, който мирно седеше до десния крак на Презвитер на снимката.
Другото нещо, което силно възмути д-р Немски (доктор по лозята, титла дадена му лично от кмета на селото през 86-та, когато Презвитер героично спаси асмата му от нов вид гъсеници, непознати дотогава на региона, но за това друг път)... Та, д-р Немски се възмути и от наглостта на списващия рубриката "Селски героизъм", в която попадаше посветената му статия, който обвиняваше Презвитер в дезинформация на медиите. Значи, вярно, понякога поукрасяваше историиите си за пътуванията си в Сибир и битката си с бяла мечка, но сега, точно този път беше разказал на репортера точно както се случи, буква по буква, историята с жирафа.
Жирафът беше забелязан от семейство Немски за първи път преди седмица, когато презвитер тупаше килим на двора. Той веднага извика Мантия, за да е сигурен, че онова същество на хоризонта в действителност е това, което виждат очите му. След кратък спор, двамата установиха, че това е именно жираф. Умовете им не можеха да проумеят как животното се е отклонило от континента Северна Африка до село Горно Чапърчане. В началото подходиха предпазливо, тъй като можеше да се окаже жираф от див вид, който нещеш ли да ги нападне. Тук влезе в употреба книгата "Как да говорим на езика на животните", която Мантия изучаваше преди година и можеше да се похвали със завидни познания от кучешкия, козия и кокошия речник. Презвитер беше скептичен, но след проведения диалог между Мантия и жирафа, лично се убеди в уменията й. От къде знаеше и жирафски, Презвитер не можеше да каже, но доволно я потупа по гърба с думите "Браво, душе!".
В рамките на няколко дни, жирафът започна да се приобщава към обстановката в двора на семейство Немски и си избра джанката зад къщата, където обичаше да остава по-дълго. За животно с подобен размер, не наторяваше така обилно, както Презвитер се надяваше.
Мантия разгласи прикоткването на жирафа из цяло Горно Чапърчане и не след дълго от външната порта се чу "Алооооооооооо, Немскииии, от вестника съм!". Репортерът изпи три ракии, яде баница, постни сарми и пълнени чушки, направи една снимка на жирафа и си тръгна по живо, по здраво след около шест часа, защото му свършило работното време.
"Земеделска глъч" беше уважавано издание, именно заради това Презвитер така лично прие обидата на репортера. На всичкото отгоре статията му беше пълна с фактологически грешки. Първо, Мантия не беше разказала на съседката Ружа, че жирафа им е изял хвойната, а на съседа Румен, че им е смачакал мандрагората. Второ, жирафът им не е бременен, а е временно пребиваваш на територията на семейство Немски. И трето не го бяха кръстили Фидел, на Фидел Кастро, а на Фидел ЛаБарба, американски боксьор, спечелил олимпийския медал през 24-та във Франция, на който Презвитер се възхищаваше от дете.
Единственото, за което репортерът, в действителност можеше да обвини семейство Немски беше в диалект. Да, не се произнасяше жираф, а жерав, но кво толко?!

Д-р Шпигеллазеркопф анализира


"Емоционалният ексхибиционизъм води до изтощение на общуването в случаите на емоционална зависимост, към обект, който не доставя нужните дози внимание, недемонстрирайки емоционална привързаност. Патологията е в това, че емоцоналната наркоманИя изисква увеличение на дозите, което отново води до изтощение в общуването."
Д-р Шпигеллазеркопф остана доволен от заключението си и както повеляваше традицията му, весело метна молива си по заспалия котарак. Той, мамичката му недна, беше напълно излишно същество, което дори Библията не споменаваше, а това караше д-р Шпигеллазеркопф да вижда нещо изключително нередно в този вид. Това, че неблагодарната, вече бивша госпожа Шпигеллазеркопф, беше зарязала котарака си, когато се изнесе, изпълваше Ханс Шпигеллазеркопф с още по-силна неприязън към косматия лентяй Удолф.
-ЛЕЖИШ ПО ЦЯЛ ДЕН! - Вбесяваше се Ханс, всеки път когато котаракът не реагираше на метнатия по него молив.
Но, какво можеше да стори Удолф? Изоставен от Херния Шпигеллазеркопф, неговият живот също трябваше да придобие нов смисъл. Често си мислеше, че учен човек като д-р Шпигеллазеркопф, би трябвало да се откаже да мята моливи по една незаинтересована страна. Но, както вече се беше убедил, хората често показват изключителна упоритост за най-безсмислени идеи. Например, два месеца преди Херния да напусне Ханс, всяка вечер се опитваше да го съблазни по всевъзможни начини, за които беше научила от най-четеното немско печатно издание "Алес ист мьоглих" и наистина вярваше, че е възможно да спаси брака си. Според Удолф обаче, както в котешкия, така и в човешкия свят, когато сексът приключи, приключва и любовта.
Потънал в дълги самоанализи, Удолф прекарваше по-голямата част от деня си на рамката на прозореца. Навън света изглеждаше точно толкова скучен, колкото и вътре. Така и не изпита желание "да избяга, за да види какво е Там", каквото изпитват повечето котараци на неговата възраст. Вероятно в квартала го смятаха за депресар, но Удолф много добре знаеше, че задължението му в къщата е по-важно от мнението на котките в квартала.
Когато д-р Шпигеллазеркопф пишеше, Удолф се правеше на заспал. Понякога Ханс се втренчваше в него и дълго стоеше като хипнотизиран зад бюрото си, а после изведнъж започваше бясно да пише с молива си. Удолф беше забелязал, че ако легне в съседната стая, Ханс нервно се разхожда из кабинета си и не получава вдъхновение за своите изследвания на човешката психика. Според котаракът, познатата обстановка и визуалното спокойствие на повтарящите се сюжети, помагаха на доктора да обърне погледа си навътре и да чува мислите си по-ясно. Затова, всеки ден, точно след като чайникът изсвири, Удолф заемаше своята позиция и очакваше Ханс Шпигеллазеркопф да се появи в кабинета си.

сряда, 9 февруари 2011 г.

Глупаво е да се гонят неща, които са лесни за отвяване



- Да си ми виждал колелото? Бях си го оставила точно ей тук, на ъгъла...
- Повозих се.
- Значи ти си бил... Помниш ли къде го остави?
- Мислех, че знаеш... на съседния ъгъл, до пекарната. Онази с вкусните гевреци. Сещаш ли се?
- Сещам се, да... Отвън има кашпа с кокичета вече. Нали за тази пекарна?
- Същата... Скоро ще разцъфнат. Мислех, че никой не ги забелязва.
- Трябваше да ми оставиш бележка на ъгъла! Не може просто така да ми взимаш колелото.
- Оставих ти.
- Вятърът е своеволен. Днес ми открадна шапката и трябваше да тичам след нея, сега и бележката...
- Хубаво е да гониш нещата, на които държиш.
- Нова ми е.
- Ако беше стара, щеше да я оставиш ?
- Глупаво е да се гонят неща, които са толкова лесни за отвяване. А и не винаги новите шапки са за новите глави.
- Не подценявай вятъра.
- Никога не бих го подценила... Нали той те довя при мен.

Dinner for one



В траура на капаците си
пушим сами,
докато си чакаме пържолата.
Весели сме винаги,
когато сме облечени в черно,
защото вярваме,
че сме показали среден пръст
на страха да вечеряме сами.

вторник, 8 февруари 2011 г.

Мантия и Презвитер чакат гости, а през това време не се случва нищо интересно


Влязал Презвитер в селския магазин и си купил 16 кг боб. По това време на годината семейството на Презвитер идвало в родното си село и той с нетърпение очаквал посещението на внуците си. Снаха му не им готвела боб никога, затова той приготвял три големи тенджери, при всяко тяхно посещение.
Презвитер бил обикновен човек. Отруден селянин, който някога бил гражданин, но продал панеления си апартамент в малкия град. Преместил се в селото, където имал две ниви - една с овошки и една с царевица и картофи. С парите от апартамента успял да си купи само цветен телевизор и казан за ракия, понеже деноминацията му ебала майката на спестяванията. Затова двете му най-любими дейности били да пие личносварената си ракия и да гледа Комиците. Често това се случвало в комбинация, стига жена му Мантия да не заемала дистанционното.
Мантия, баба на петима внуци, била заета да плете по цял ден. На Световното по плетене 2007, спечелила второто място, само защото журито били антисемити, а нейното ръкоделие имало звезда. Тя се опитала да им обясни, че става дума за петолъчката, но от журито й отговорили "Това сега си го измисли". Въпреки това, баба Мантия много се гордеела с медала си и го държала на най-важното място в къщата - над телевизора, закачен на стената, до плаката на Дони и Момчил. Така, когато бабите от селото идвали у тях, за да гледат заедно сериала "Турска русалка", не можели да игнорират титлата й. Мантия не била его-манЯчка, но все пак трябвало да се знае кой е най-добрия на едната кука в селото, за да се избегнат неловки ситуации.
Та, Презвитер (ми беше мисълта), купил 16 кг боб и се запътил към дома си, за да сготви яхнийка за внуците си и некадърната им майка. Нещеш ли, по път го пресрещнала Узунджата - първата истинска жена, която Презвитер някога бил любил. Прегърбeн от тежкия чувал, който носел на рамо, той се спрял и се изпъчил и загащил.
Узунджата му разказала последните новости от вестник "Земеделска глъч" и двамата се позасмели на вица "Колко баби са нужни, за да се претака зелето? Отговор: Зависи колко здрав му е чепът." После той й подарил 3 кг боб, като измислил много правдоподобна версия за пред Мантия, но по път я забравил.
След като пофлиртували, Презвитер, по фамилия Немски, се прибрал и накиснал боба, вече общо 13 кг. Когато Мантия го попитала защо са само 13, Презвитер се направил, че се е объркал и бил запомнил, че трябва да купи толкова.
На Мантия Немска не й дремело особено, защото току-що била завършила покривалото за кола, което плетяла за сина си (на една кука). Това бил коледния подарък за него, въпреки, че сега е юни, но останалите поводи за плетене се били изчерпали, та следващия празник бил Коледа.
Докато чакали боба да стане, Мантия и Презвитер ошетали.
КРАЙ

понеделник, 7 февруари 2011 г.

Този, чието име не се споменава


Скрих се в мрака ти
зад тъмни очила и шапка,
купени специално,
за да не ме познаеш.
Другите ми две лица обаче
хвърляха сянка.
Да си "арт" е клише.
Влез в мен
и си почини от Слънцето.
Вакуумът трае кратко.
Знам го от Този, чието име не се споменава.

събота, 5 февруари 2011 г.

Возих се в трамвай


Когато й липсваше, гризеше ноктите си до дъно. Когато й липсваше, изпушваше една кутия през деня и още една вечерта, в някой скапан бар. На сутринта се чувстваше като пепелник и тоалетна чиния едновременно. Когато й липсваше, се возеше в трамвая, за да си го припомни в подробности. Студената зима миналата година, в която той й даде ръкавиците си, продупчи два билета и седнаха на една седалка, въпреки, че имаше много свободни в девет вечерта. Когато й липсваше правеше облачета по стъклата и им рисуваше птички. Чавки. Отметки. Слязоха на Алабин и се скриха в един безистен, за да се целуват. Когато й липсваше, отиваше на онзи ъгъл и си пускаше Jo Stafford "Autumn Leaves", и я изслушваше цялата. Правеше го, за да заплаче, защото обичаше тъгата, която той й беше оставил.
Когато й липсваше, отключваше вратата на входа на старата кооперация, в която живее и изкачваше стълбите. До петия етаж сърцето й връщаше нормалния си ритъм и можеше отново да го усети. Когато й липсваше, си събуваше ботушите и ги оставяше от лявата страна на шкафа за обувки, а не отдясно, както правеше обичайно. Умееше да ритуалничи, когато той й липсваше. Затова влизаше първо в кухнята и стопляше една голяма чаша прясно мляко. Ако в кафеварката беше останало малко сутрешно кафе, го добавяше в чашата. Чак тогава отиваше в спалнята и виждаше гърба му. Когато й липсваше го целуваше по челото, вместо по устните и му подаваше млякото. Когато й липсваше, не слушаше какво й разказва за отминалия си ден, а просто се усмихваше на неговата усмивка. Когато й липсваше, обобщаваше:
-Возих се в трамвай.

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

Феята на Първата Менструация и Предсмъртното ми писмо


Спомням си конкретният ден, в който реших да стана писател. Беше прашно лято. Строителството на околовръсното разнасяше зловонен, кафеникав облак над Малинова долина. Ежедневните представления вкъщи, си имаха още една завеса. Да, нямах щастливо детство, но мамка му, беше интересно! Бях на току-що навършени 11 години и за мой ужас преди два дни ми беше дошъл цикълът. Първоначално си помислих, че умирам. Не казах на никого, но инстинктивно свих превръзките на майка ми от банята, сякаш Феята на Първата менструация ме беше инструктирала за този злощастен миг.
Информация нямаше. Животът ми беше дотолкова първобитен през 1995-та година, че дори нямах компютър! Любимата ми касетка беше със записи от FM+ и съдържаше предимно INXS, R.E.M. и Manic Street Preachers. Дванайсти презапис. В оригинал беше албум на East 17, който ми продадоха погрешка. Бях отишла да си купя Take That. Осъзнах фаталната подмяна, чак когато се прибрах вкъщи. Така не прослушах нито East 17, нито Take That. Тогава бях сто процента и половина сигурна, че ще стана художник. Мажех кадастрони и скицници с невероятно постоянство и усърдие. Проблемът беше, че така и не разбрах кому е нужно да се рисуват неща, които вече съществуват в реалността. Като разни пейзажи, натюрморти, портрети и т.н. Абстракциите ми обаче не срещаха нужното за мотивацията ми възхищение, затова планирах да зарежа рисуването съвсем скоро.
Точно три дни, след като Феята на менстурацията ме споходи, брат ми проходи. Аз, очевидно умирах от някакъв свиреп вътрешен кръвоизлив, което си беше гигантска тайна и никой вкъщи не подозираше, че ми остават вероятно няколко часа живот. Понеже бях единственият свидетел на първите крачки на брат ми, се чувствах длъжна, преди да умра, да запечатам този вълнуващ момент. Но, нали отказвах рисуването, та реших да напиша предсмъртно писмо.

"Дребен, ти проходи, докато държеше две дистанционни в ръцете си, защото си мислеше, че са моите показалци. Щъка с тях из хола цял ден, а аз се смях на коварния си план, въпреки, че кръвта ми изтичаше. Когато умра, ти завещавам уредбата. Легото не е мое, назаем е, така че не се привързвай..."


Продължаваше с описание на средностатистически пъпчив смешник, в който бях влюбена по това време, признание за някакъв откраднат гланц за устни, заради който изпитвах дълбоки угризения и разбира се всички причини, поради които родителите ми не ме разбират. Дадох си сметка, че в самия край на моят кратък, единадесетгодишен живот, нямам какво повече да крия от света. Писах пет чАса и заспах на бюрото. Когато се събудих, кръвта ми беше изтекла, но все пак щях да оживея.

Петък 13


Каква съм Алиса
изгубена в превода!
Назаем съм цялата,
патица в лебеда.
Задни седалки,
имена на момчета...
Танцувам на сцената
зад плътни пердета
и спирам се,
за да те докосна.
Суеверен си
до своите кости.
Аз съм твоя петък тринайсти.
Вържи си червено конче
и не бой се.

вторник, 1 февруари 2011 г.

Уред за мъчения


Красивото ти лице е направено, за да боли от него.
Майка ти и баща ти са създали съвършения уред за мъчения.
Гориш незащитените очи на неподготвените.
Кожата ти е гладка навсякъде, топла навсякъде...
Не бива да се вкусва, ако наблизо няма пожарогасител.
Смееш се дълбоко, а някъде зад прекрасните ти гърди
вибрират струните, по които искам да свиря виртуозно.
Не зная как, но ако знаех,
щях да бъда Композитор на годината за теб.
Щях да прекарвам времето си
да ти нося вода, ром, храна и цигари.
Ти само се протягай от леглото.
Само да не ме подминеш с дружелюбност,
както правиш с глупаците,
които завоюват тялото ти
и после се тъпчат с пуканки пред телевизора.
Всичките ми реплики са второкласни,
а аз първокласничка.
Истината.