събота, 31 декември 2011 г.

Благодарствено писмо XIV


Когато ми е трудно да бъда благодарна, донякъде от разглезеност и суета, винаги се случва едно и също нещо. Губя искрата. А пък тя нали е единственото истинско нещо, за което си заслужава да се живее... Правилното намерение не е лесно откривателство. Но, понякога докато го симулирам, то се връща с искрата.
Благодаря Ти, че си създал физическата ми форма с памет. Така мога да вдигна платната си и да плавам, дори и в замръзналите води на безверието. Колкото и страховити да са звуците, вярвам че няма да се разпаднем, защото страхът е просто склонност на душата. Благодаря, че си винаги в мен, дори когато отричам смисъла Ти. Благодаря за неочакваните срещи и техните продължения. За местата, в които звуча музиката ни, за стремежа да бъде по-добра, по-искрена и завършена. За снега като по поръчка, за приятелите, като по поръчка. За новото, което разтреперва, за нетърпението да чакам подходящия момент, за подходящия момент, който сам те намира.
"Можем да дадем на другите само онова, което имаме в себе си", прочетох преди няколко дни и си спомних, че всичко е доста по-просто, отколкото го изкарваме. Уморително е да следваш принципите на Декарт. От много анализи и общи прегледи умът заглушава истинското ти съдържание.
Благодаря за тишината.

петък, 30 декември 2011 г.

Аз, която не спирам да говоря за чувствата си



Аз, която не спирам да говоря за чувствата си,
за всичко, което искам да имам, да мога, да знам,
не вярвам, че някога ще бъда достатъчно красива за теб,
понеже заслужаваш повече от всичко, което мога да бъда.
Аз, тази, която е виждала, създавала и разрушавала,
покорявала всеки връх, който гордо е твърдял неприкосновеност,
се съмнявам, че мога да те направя толкова щастлив,
че да искаш да останеш с мен, докато смъртта ни раздели.
Аз, която се научих да се обичам такава, каквато съм-
нахална, самодоволна и разглезена,
се страхувам да докосна таланта ти,
за да не разваля хармоничните му форми.
Оттук нататък всеки ден ще ти казвам "обичам те",
докато самата аз не повярвам,
че заслужавам твоята обич обратно.

Осми квадрат


По слънчевото зайче,
което скача по котешката картина на стената ти
познах, че тази дупка е прекия път
към болния мозък на Карол.
Вече съм на Осми квадрат
и си искам короната,
за да ти позирам права,
докато пушиш онази последна цигара.
Пешки като мен има много
и не мисля, че правилния въпрос е
защо точно аз виждам, каквото виждаш ти.
По-скоро искам да знам
как се предполага, че изобщо нещо ще виждаме,
ако не сме един срещу друг.

сряда, 28 декември 2011 г.

Под полите на падналия мрак


Под полите на падналия мрак
стене за теб самотата.
Изглежда все пак
нощта е жената.
Денят е мъжа.
Луната е малка и сива.
От снимки неправени
едва те познах.
Ти спиш до мен,
а аз съм щастлива.

неделя, 25 декември 2011 г.

We're all made of dust


Криза на средния ръст,
на средния пръст,
на млякото без какао,
на черното с бяло,
на пушека гъст,
на звездния dust
на голото тяло
върху мене лежало.

сряда, 21 декември 2011 г.

Роби на чужди планове



Бунтувам се срещу грижата на мен да ми е добре,
да е разумно и правилно...
Разбира се, че имаш нещо общо.
Твоите моливи са цветни,
а книжката за оцветяване е дебела.
С тях мога да нарисувам слънчеви плажове,
късни разходки и вечери на покриви,
но и празни легла, неизмити чинии
и препълнени пепелници със съжаление,
че някога съм била бунтар срещу сивото спокойствие,
което винаги е толкова разумно и правилно.
Исках да ме попиташ.
Ти питаш, а аз не знам какво да отговоря.
Дори Роси Кирилова пее "живей за мига".
А ние с теб сме роби на чужди планове.
Дали да не обвиним Роси, за това което предстои?
Налага се да ме целунеш веднага.

вторник, 13 декември 2011 г.

Но не съм, нали, затова така


С риск да стана пумпаловидна
продължавам да се въртя ту около себе си,
ту около твоя център, а така обичам баланса!
Заклевам се, че нищо не обичам повече от баланса,
но сега, докато си духам кървящия нос
искам да си се изстрадам хубаво по дупката в гравитацията на този бар,
на този остров мой,
който щях да възпея с морски шансон, ако бях от Бургас,
но не съм, нали, затова така, съвсем Средногорски,
само ще му сваря жито и ще го изпратя в неделя.
И се усмихвам, мълча зад цигарата си, докато ми говорят.
Знаеш, че не обичам да споря,
просто отскачам из темите като гумено топче
за забавление на горепосочените.
Предполагам, че това е самотата.

Приспивателни за чувствата



Приспивателни за чувствата,
подводници на тъгата.
Барове със свещници.

Проводници на изкуствата,
сами сред тълпата.
Хора със вестници.

събота, 10 декември 2011 г.

No man is an island


От 21 декември можете да намерите "Островът" на Камен Калев с вестниците Труд и 24 часа.

Двайсетина човека от екипа на „Островът” наемат апартамент във фестивалния град Кан, където са, за да представят новото заглавие на Камен Калев. За разлика от предното им гостуване на фестивала, сега бюджетът е твърде малък, за да могат да си позволят отделни спални. Това не е новост за тях, тъй като прекарват снимачните месеци на остров Анастасия при почти същите условия, и то в значително по-къмпингови измерения. Въпреки това вълнението им е голямо, особено след предишното успешно представяне на „Източни пиеси” там. На премиерата присъства и звездата на филма, Летисия Каста, която се държи изключително приятелски с всички. Туре Линдхарт също не пропуска представянето на филма. Екипът на „Островът” споделя вълнението си и с порция притеснение, тъй като от сутрешната прожекция за журналисти, отзивите са по-скоро сдържани. Журналистите не са видели това, което са очаквали. Причината е липсата на социална ангажираност, която се е превърнала в клише за заглавията от Източна Европа.
За разлика от „Източни пиеси”, в „Островът” не се говори за наболелите проблеми на Балканите, а за самоопределянето на човек с външните за него фактори, за излизането от идентичността. Критиката отбелязва, че Камен Калев се опитва да влезе в територията на Дейвид Линч, но има да извърви още дълъг път, за да постигне целта си. Симпатиите на публиката обаче не се влияят от забележките на кино-критиците. Макар привидно зрителят да се мята като есенно листо на вятъра от жанровия хаос, само с такава комбинация може да бъде почувстван живота на лентата. „Островът” е дълбоко спиритуален филм, не се оставяйте да бъдете заблудени от присъствието на Big Brother и купищата бг-телевизионни знаменитости.

Всичко започва от Онзи свят. Скъпата кола, добрите пари, които Данийл изкарва, семейството на Софи, подредения живот. Живот, в който лесно можеш да предвидиш финала. Празните погледи, празните думи, рамкираното щастие във взаимоотношенията. Когато си внушаваш, че си щастлив, когато блокираш истинските си чувства, за да се впишеш по-лесно в образа, който се предполага, че трябва не просто да играеш, а наистина да бъдеш. Когато ядосано крещиш, заявявайки щастието си и настояваш, че то е там и това ТРЯБВА да е щастие. България от друга страна е извън удобството на подредения свят, място с дълбоко блокирани спомени за Данийл. Място, на което не би се върнал доброволно, по решение на онзи човек, който е Там. Софи го връща в мъчителната забравена реалност. Тя купува самолетните билети, без да подозира, че най-близкият й човек крие такава тайна.
Веднъж попаднал в родината си обаче, Данийл се връща към Даниел. Изоставеното момче, което преди да стане баща, има отчаяна нужда самия той да има майка, корени, принадлежност. Мисъл, която го докарва до лудост, от онази саморазрушителната, непредвидима в изхода си, но абсолютно необходима. You just got to lose it for once. Да крещиш, да скачаш от скалите, без да знаеш дали ще успееш да изплуваш. Да изгониш всички, които те дърпат към онзи, който си бил досега. И после да послушаш тишината. Да докоснеш природата с върховете на пръстите си, да я оставиш само тя да звучи. Колкото и потискащ и мрачен да изглежда на моменти островът, той е вдъхновено девствено късче природа, която омиротворява. Камен Калев използва чудесни метафори, закодирани в контрастите, като Ладата, която минава през езерото сякаш на пръсти, без да смущава покоя с шума от двигателя си. Или пък рок ен рола в това да затваряш домати в буркани, да родиш такъв, докато те чукат, да стреляш с автоматична пушка в гората с потенциалната си майка. Те говорят на Данийл зад диалозите и той постепенно започва да разбира, че вече няма нужда да търси каквото и да било, нито да знае кой е и от къде е, защото именно това незнание го прави свободен. Данийл се чувства готов да започне да живее истинския си живот, макар това търсене да му е коствало връзката със Софи.
Туре Линдхарт далеч няма излъчването на българин. Няма режисьор, който да може да ни накара да повярваме в това. Но, не е и нужно. Във всичките разнообразни среди, в които персонажът му се влива, Данийл стои на място с типичната си датчанска студенина. Данийл е чужденец в родината си и това особено си проличава в дните, които прекарва в реалити шоуто Big Brother.
Влизането на Данийл в къщата на Big Brother е стряскащо. След цялта красива лудост, която зрителят вижда и усеща до момента, този епизод от филма е на пръв поглед странно решение, което добива своя смисъл постепенно. Според Туре Линдхарт, това превъплащение на персонажът му е най-интересното и вълнуващото. Сцените са заснети на края на снимачния процес и лично за Туре, те са забавни и освобождаващи, след дългите снимки на сериозност и мрачни настроения. Камен Калев ни връща обратно към чалгата, но не в музиката, а в телевизията и люлинския апартамент. В една тотално различна реалност, която съществува в паралелна на острова вселена. Добре познатите лица от телевизионния екран като Милен Цветков и Иван и Андрей се появяват като тръни под ноктите на зрителя, който току-що е преживял с Данийл един философски катарзис.
В къщата на Big Brother Данийл вече разбира проповедите, които в католическото училище от детството му са били далечни думи. С разликата, че всичко, което душата му знае, той отключва на острова, очи в очи със страховете си. В къщата той има лична мисия. Да бъде на свой ред проповедник от телевизионния екран. За да постигне целта си, той излиза от себе си и се превъплащава в идиот. Използвайки злия гений на продуцента жаден за рейтинг, Данийл е избран за участник, на който обществото се предполага, че ще се присмива над салатата и ракията у дома.
Мотивацията на Данийл е да пробуди онези, които както пише в Корана „имат очи да видят и уши да чуят“. Когато излиза от ролята на лудия, той става толкова различен, колкото и чифта очи го гледат. За един е сектант, за друг духовен водач, трети го вижда като позьор и завистник. Никой не може да се отразява с една и съща светлина в другите. А истинската свобода е да се откъснеш от зависимостта си от света, който те заобикаля. Защото щастието е личен избор. Свободната воля, която можеш да намериш само с изключени сетива. В този смисъл Big Brother не е с нищо по-различен от острова. Къщата е един своеобразен социален остров, който за Данийл изпълнява ролята на естрада.

Оригиналният сценарий на „Островът” е писан преди десет години. В него любовната възка между Софи и Данийл не е основна линия. Тя излиза на преден план в процеса на монтаж, по настояване на монтажистите, според които без нея филмът няма да бъде гледаем. Именно тази история помага виждането за живота, което Камен Калев иска да внуши, да бъде по-леснодостъпно. Заслуга за това има и Летисия Каста, която влиза в проекта с широко отворено сърце.
Камен Калев задава на кастинг режисьорите си да намерят актриса с излъчването и визията на Летисия Каста. Така естествено идва и въпросът „А защо не самата Летисия?”. Със скептична нагласа Калев решава, че нищо няма да изгуби, ако поне направи опит да привлече френската звезда в проекта си. Сценарият му се озовава в ръцете на Летисия, чрез нейния агент и само няколко дни по-късно тя лично уведомява българския режисьор, че има желание да се срещне с него в Париж. Ужасно изненадан от бързия отговор, той хваща най-близкия полет. Във френската столица двамата се срещат в затворено кафе, далеч от любопитните очи на тамошните й фенове. От разговорът им се оказва, че Летисия има намерението да откаже участието си в „Островът”, но по възможно на приятния начин – лично. Актрисата споделя пред Камен Калев, че харесва първия му филм „Източни пиеси” и че вярва в неговото развитие като режисьор. И тук се случва нещо, което хората от екипа му с шега наричат „ефекта Камен” или способността на режисьора да влияе на хората по необясним, магнетичен начин. Летисия е разколебана в отказа си и го уверява, че ще го уведоми за финалното си решение до две седмици. Срещата приключва с отворен финал. Камен Калев се качва на велосипеда, който е наел, за да се придвижва в Париж. Петнадесет минути по-късно телефонът му звъни. С риск да бъде глобен от патрулиращ полицай, той вдига и чува гласа на Летисия, която казва „Ще го напрвя”.

Французойката сама доизгражда персонажа на Софи, като се бунтува срещу пасивната страна на героинята си. Това понякога напряга работния процес и вкарва режисьора и актрисата в дълги спорове. В свое интервю в Кан, Летисия споделя, че е научила много от филма за силата на една жена в състояние на пасивност. Борбената природа на актирсата в реалния живот е в дълбоко противоречие с героинята й, което не й пречи да я разбира правилно. За една бременна жена е изключително трудно да разглежда взаимоотношенията си с бащата на своето дете като зависимост, от която трябва да се освободи, за да бъде истински щастлива с него, какъвто е случаят на Софи. И вместо да крещи и да се тръшка по балкански, Софи успява да премине този преход със смиреност и разбиране.

„Островът” влияе на много нива, има много акценти и различни пластове. Интерпретациите могат да бъдат точно толкова, колкото и зрители ще минат през кино салоните. И въпреки това „Никой човек не е остров”.
Авторът на тази знаменита фраза - Джон Дон, е роден през 16 век. Той посвещава метафизичната си поезия на тезата, че хората не са изолирани един от друг, а цялото човечество е един автор, който пише една книга. Никой човек не е остров, всеки е част от континента, част от основното. Почти дванадесет години след началото на новото хилядолетие, тази концепция е не просто демоде. Тя е отблъскваща за консуматорската човешка природа. Консуматорството е основата на удоволствието, свободата, към която всеки човек се стреми. През всички сетива и най-вече през очите, на принципа виждам-искам-постигам. След всяко следващо постижение се отваря дупка за ново, а празнината в гърдите не може да бъде запълнена никога. Редуваме зависимост със зависимост, било то работа, семейство, власт, принадлежност или очакванията на другите, също както се случва на Данийл и Софи. Човек отваря грешните чекмеджета в търсенето на щастие. Свободата изглежда все по-утопична и неразбрана, като привилегия за онези, които „нищо няма да постигнат в живота си”. Превръща се в метафора за безцелно шляене по улиците, висене по баровете, пътуване на стоп и пари назаем. Да отидеш на някой пуст остров „да търсиш себе си” звучи по тинейджърски несериозно. Камен Калев припомня истинския смисъл на свободата, чиста от зависимостите, с които я заместваме.

петък, 9 декември 2011 г.

Разбирам, че те е нямало



По трохите в леглото, кубчетата лед в очите ми,
списъка с покупки в пепелника, по дъното на ентусиазма ми,
обеления червен лак и изветрялото утро,
разбирам, че те е нямало прекалено дълго...

Ако избера да лежа, докато по мен поникне бръшлян
и ме увие като новородено в зелената си прегръдка,
ако ме издърпа за косите ми към кладенеца на Хенри Лий,
ще дойдеш ли да ме спасиш?

"Нямам нужда от спасяване!" ще викам,
докато ме дърпаш нагоре.
Напомни ми да млъкна.

сряда, 7 декември 2011 г.

Истории от бюрото за изгубени вещи


Говориш ли с непознати?
Аз се уча да им се наслаждавам.
Пълни са с истории от бюрото за изгубени вещи.
Вкусът в устата ми след разкази за чужди целувки е киселинен.
Петната по дрехите ми са от теб и нямат изпиране.
Вятър в очите размазва зениците ми,
лежа, но няма умиране.

И аз съм история от бюрото за изгубени вещи.
Уж ме намери, но стоиш зад витрината.
Свивам се по подразбиране.
Пиша ти, чета се, пиша те, чета си...
"Здравей, прибирам се."

вторник, 6 декември 2011 г.

Once upon a time имало едни страхове


Вкъщи пристигна загадъчна кутия, в която имаше... кънки за лед. Стана ми много смешно, защото отново ми предлагаха да опитам нещо за първи път. "А колко малко първи пъти ни остават", все повтарям.
Сега гледам един сериал "Once upon a time", в който приказните персонажи са омагьосани да живеят в нашата реалност, без да осъзнават кои са всъщност. И понеже в приказките има феи, които изпълняват желания на несретни момичета, си представям United Partners да са силно омагьосаната ми фея. Това са същите онези мили хора, благодарение на които се сдобих с епилатор наскоро. Сега ми предлагат ново приключение.
Та, ето ме мен със стъклените ми пантофки в ръце, в очакване на ледената пързалка на Ариана. Надявам се да не си изгубя едната кънка, защото са прекалено красиви!
Миналата година по това време се кълнях ,че НИКОГА няма да се кача на кънки. Не защото не ми харесва, напротив като малка с удоволствие гледах по БНТ фигурното пързаляне, а любимия ми филм беше "Кънки с остър връх". Просто се страхувам от новото по един ирационален начин, присъщ на несварените от живота кокоши яйца. С други думи ме е страх да не си счупя нещо.
Също така ме е страх, че няма да съм достатъчно добра. Страх ме е, че някой би бил по-добър от мен. Че ще ми отнеме прекалено много време да се науча да бъда добра. Че от падането боли и че ставането може да е невъзможно без подадена ръка. Страхувам се, че за да изпитам удоволствие, може да ми се наложи да изпитам първо болка. Че мога да попадна на място, където всички освен мен ще знаят Как. Страх ме е от толкова много неща, че се парализирам, само докато си гледам кънките.
Точно това ще бъде причината да се науча да карам кънки.
Всичко, което правя в момента са нещата, от които съм се страхувала най-много. Страхът от провал, лицемерието на другите, а и нескритото неодобрение от Цензорите в моя живот, са били двигатели на всичките ми начинания. Не говоря за безкрайно доказване пред другите, а за личното ми освобождаване от мъглата, през която трудно се вижда голямата награда на отсрешния бряг. Тя за мен е да мога да бъда щастлива да бъда себе си. Защото много хора са себе си, без да бъдат щастливи от този факт, но това е друга тема.
Снощи с RUBIKUB свирихме в Алкохол. Стана страшен купон. С Ангел и Еко после се посмяхме на факта, че привидно меланхоличната ни музика, всъщност кара хората да скачат, танцуват и да пеят с пълно гърло. Беше като среща на класа, в добрия смисъл :)))) От онези моменти, които помниш дълго, защото в тях има повече смисъл от който и да е хонорар или хвалебствени слова за това, колко хубава музика правиш.
RUBIKUB беше най-големия ми страх, точно преди година. Някак си се бях осмелила и то съвсем не-готова, да реализирам тази мечта, независимо от последствията. Сцената ме ужаси. Никога няма да забравя едно от свиренията ни в Rаdio Cafe, което беше толкова гадно, че на следващия ден бях решила никога повече да не се занимавам с музика. Но, точно този най-гаден лайф ме оттласна нагоре и се стегнах. Научих се да казвам НЕ на неудобните песни, измислих си ритуали, които да ме карат да се чувствам комфортно там горе. Събух си обувките и всичко си дойде на мястото.
В един пост малко преди този, пиша, че не вярвам в happy endings, а само в неизбежното. А то за мен е добро, защото нямам право да вярвам в обратното. "Tears are for loosers, I never cry, fears are forbidden, baby and that's why I smile."
Чудесно е да се спъваш, да падаш, насиняваш и потъваш в земята от срам. Рефлексите ти се учат от провалите. Вероятно си има термин и за този метод на усъвършенстване и сигурно щях да го знам, ако четях повече книги. А ако карах кънки, щях да имам чудесен рефлекс за падане по стълби и сега нямаше да имам синина на... задника. :D

За финал, отново благодаря на United Partners, че се грижат за моето чисто човешко развитие и за прекрасните бели FILA крила за моите пети! :)

събота, 3 декември 2011 г.

Салата от пеперуди


Когато има муза като теб
наркотиците са оправдание за скучното безмузие на писателите.
Съзидание е името ти, парфюма ти
и щръкналите върхове на палците ти.
Фосфоресцирам за забавление на белите и червените ти кръвни телца.
Казвала съм ти го и преди.
Мисълта ми е салата от пеперуди,
дори когато само си мълчим през масата.

четвъртък, 1 декември 2011 г.

Collateral damage


Етна дими, но послушно не изригва.
Свивам се на кълбо в утробата на очакването.
Ако нещо се роди от него, ще е двуполово.
Тя ще тръгне към теб, Той към мен.
Когато ни срещнат ще ни искат обяснение.
Не знам за теб, но аз няма да имам оправдание
защо димя, вместо да горя
и защо гасна, вместо да бълвам лава.
Разрухата в полите ни е collateral damage.
Както сме и ние в подножието на друг вулкан, над нас.

вторник, 29 ноември 2011 г.

Машини за влюбване


Като дете пред сладоледена витрина след работно време,
набивам пети в загуменелия тротоар.
Той прискърцва плачливо в някаква реплика,
докато се навеждаш към мен
да ми разкажеш за машините за любов,
в които пускаш 5 лв, за да се влюбиш.
Лошото било, че никой не е направил машини за разлюбване.
Питам те къде ги правят първите,
а ти ми сочиш витрината да се погледна.
Нямам отражение в измисленото стъкло,
не защото съм вампир.
Просто само ти ме виждаш там
с надути бузи и криви плитки.
Толкова обичам да се виждам в очите ти,
че вече ми е скучно да се гледам през своите.

понеделник, 28 ноември 2011 г.

Happy endings



Болка в челюстта от преминалия смях.
Твърде смешното често е болезнено.
Може би заради тишината след това.
В усмирителните ризи са спрели сърцата ни
до второ нареждане.
Страхувам се, че може би е време
да балансираме реалността и Страната на чудесата.
Пълзиш под кожата ми с премерена ритуалност
и ми припомняш, че не вярвам в Happy endings.
Не вярвам в нищо, освен в неизбежното.

сряда, 23 ноември 2011 г.

за какво са зъбчетата на кънките отпред


Преди да се науча да се пързалям по извивките ти
не знаех за какво са зъбчетата на кънките отпред.
Трябва да мога да спирам, преди да се блъсна в стените ти, казваш...
Не искам да те одраскам, да ти отроня дори прашинка.
Предпочитам да имам синини по раменете си,
да се разпилея на милиони стъклени прашинки
и да полепна по теб като звездна карта към вкъщи.
Заведи ме там по време на някоя среднощна разходка
и ме изгуби.

понеделник, 21 ноември 2011 г.

2:45



В 2:45 животът свършва, с предчувствие за Утре.
Сънят е смъртта. Дали теб те има вътре?
Острото на сърцето ми е бяла страница.
Можеш да се порежеш между пръстите,
докато се опитваш да хванеш късните часове
под отпечатъка на палеца ми.
Ако кръвта ти тече толкова бързо, колкото мисълта,
ще се видим скоро. При нея. В смъртта.

събота, 19 ноември 2011 г.

Eternal sunshine of my spotless mind


На фона на всеобщото отегчение
на пропитите с алкохол поети от моето поколение,
можеш да вземеш, каквото е останало от душата ми,
да го навиеш на макара и да вдигнеш хвърчилото на тази любов
в страховитата буря от летящи останки.
Нямам на какво да те науча.
Искам само да слушам каквото чуваш ти.
Eternal sunshine of my spotless mind
в най-красивия минор.

сряда, 16 ноември 2011 г.

Нямам нито един отговор


Какво е това невидимо тяло,
което ме кара да плача, докато свършввам от пръстите си?
Което допълва изреченията ми, по-добре от мен?
Съвсем ли изгубих представа какво ме прави щастлива
или напротив, чак сега разбирам какво?
Преструвам се, че зная много неща за нещата.
Преструвай се, че ми вярваш,
за да се чувствам добре.
Нямам нито един отговор,
а така ми се иска поне да знам какво да ти кажа-
Да или Не, когато попиташ.
А ти ще попиташ.
Нали? Надявам се.

понеделник, 14 ноември 2011 г.

...it's the wind in my eyes



Не знам защо плача.
Може да е от вятъра, от мястото,
от стоте милиарда галактики,
в които съм съставна част на прашинката.
Ще се откъсна пак, правила съм го много пъти.
Ще тръгна далеч от въздишките в ухото ти
и ще свия гнездо на Зевсовата планина.
Еретична и гола като новородено.
Само бъдещето ме плаши
с безкрайната си прозаичност.
Жалко, че няма да ме дочака.
Нищо не ме прави по-силна от тръните,
по които ходя с добри намерения.

неделя, 13 ноември 2011 г.

Благодарствено писмо XIII


Благодаря за светлата паяжина, в която си ме оплел и че ми показваш всеки ден красивата хореография, която може да я направи вместо капан, истинска машина на светлината, която да задвижа. Благодарна съм, че пространството помежду ни никога вече няма да ми изглежда празно, защото вече ясно виждам колко гъста е материята Ти в това, което преди наричах празнота. Благодаря Ти, че ме накара да забравя какво е самота, а после ми я припомни, за да се открека завинаги от нея, като от детска измислица, в която вече не вярвам. Това, че ме взе в прегръдката си, а после ме отблъсна от себе си беше най-ценното преживяване, с което можеше да ме дариш. Така разбрах, че единствения смисъл е да бъда отново в скута ти. Благодарна съм, че сама трябва да намеря пътя си обратно. А когато го намеря, знам, че Ти ще бъдеш в мен, за да го извървим.

събота, 12 ноември 2011 г.

* * *


каза ли му, че кагато се целуваме небето пада
и се обръщаме с главите надолу,
минават векове за секунда
и като се отлепим един от друг,
се стопява айсберг на някой полюс?
призна ли, че толкова силно ме обичаш,
че понякога мисълта да ме видиш те разтреперва
и просто не можеш физически да понесеш
да застана пред теб и да се усмихна?
знае ли, че не просто времето е счупено,
но и пространството е тясно за тази любов
и няма къде да се побере,
затова се пилее и се стича по шахтите на града
и някой вероятно си събира от нея за зимата,
докато се чуди кой идиот я е прахосал така,
без да знае, че аз и ти просто не можем да носим
цялото си натежало плодородие така обърнати с главите надолу?

четвъртък, 10 ноември 2011 г.

Short and Sweet



Все са пред мен стълбите ти - ритник в гърдите до безкрайния етаж.
Безасансьорно обидни за моите разглезени пръсти,
които стъпват боси, само ако е меко и осветено от прожектори.
Ако ме докоснеш сега ще рухна на атоми и стрито на прах вино.
Ще се разкалям и очите ми ще се измият.
Без грима си съм половин жена и малко повече поет.
Всичко съм ти писала без грим дотук
и без да ти позирам с голо рамо в рамка.
Уморена съм от зачестилите си признания,
че търся нещо отвъд този байпас на такситата,
които чакат да им се обадя, за да ида някъде, където да съм друга.
В този Short and Sweet ме е обзела кървава правдоподобност.
Няма капка срам в лъжливите ми клетви за щастлива вечност.
Няма. Няма и да има, докато не ме целунеш пак,
както прави мъж с жена, когато я обича.

сряда, 9 ноември 2011 г.

Спирка за прекачващите се полети


Ето, че улиците обръщат паважите си,
хвърлят ги с асфалтените си ръце към небето
и знам кой знак е Това.
Дано поне този път нещо поникне.
Иде ми да говоря на сръбски,
да пея на португалски
и да се събличам по български по светофарите.
Извезала съм ти знаме,
от дрехите си го направих.
От сиво, черно и кафяво, заради модата,
заради природата ми на хамелеон.
Сливам се със скучнотията и тъжните сгради на София,
които цвят не са видели,
макар да се опитват тук-там да изглеждат
нелепо-кубински, неестествено весели.
Градът ни е едночасова спирка за прекачващите се полети.
Който остане - умира в съня си.
Защо съм се върнала?
Надявам се ти да дадеш смисъл на глупостта на родителите ми.
Поне някой да им го даде този смисъл,
преди да съм се разболяла от меланхолия по неслучилото се.
Все още имам смелост да пускам димки в улуците.
Да видим кой ще излезе на терасата ти,
ако имаш такава.
Ставам все по-лилава.
По-такава,
каквато се страхувам, че съм.

неделя, 6 ноември 2011 г.

След финалните надписи на филма



Пищящата тишина в ушите
заглушава крясъците не душите,
след финалните надписи на филма.
Мисля си за всичко, което можем заедно,
това, което правим един без друг
и какво се случва, когато се окажем трима.
Аз, Ти и Бъдещето
в минало свършено време-
хиперактивна пасивност.
Ако сме достигнали спирката,
може би някой трябва да слезе,
иначе времето само ще ни вземе.

четвъртък, 3 ноември 2011 г.

Тик за целувка


Какво има в меките възглавнички на пръстите ти,
че е толкова наелектризиращо,
свиващо и отпускащо
под езика ми?
Като тик за целувка.
Обувките ми павират за теб пътека към моята улица.
Подритват камъчетата,
които биха те разсеяли да спреш,
за да ги погледаш как растат.
"По-красива пролет през ноември не е имало от години",
ми каза баба днес.
Листата били още зелени.
Вкопчили са се панически в клоните
и не ги пускат.
Независимо колко силен вятър ще духа
ръцете ти ще са на топло в моите.

сряда, 2 ноември 2011 г.

Докато бързам да стигна първа където си ти


Тези допълнителни градуси в температурата ми,
нали знаеш, че са твои?
Като ниско летящите човеци,
които се блъскат в краката ми,
докато бързам да стигна първа където си ти.
Това екстремно плодородие, което предизвикваш
озадачава имунитета ми.
Брутално е като Герника, но с ангели.
Представяш ли си Ибсен да не беше срещнал Григ?

понеделник, 31 октомври 2011 г.

Весел човек, който слуша тъжни песни



От мисли по себе си бях забравила какво е
да събирам от простира Ти надежда.
Прещраква някакво зъбно колело в костите ми.
Дошъл е момента да се счупя изглежда.
Когато това най-сетне се случи,
не ме хващай преди да падна.
Така или иначе много малко научих
в това състояние гладно.

Адреналинови дози директно в сърцето
ме връщат като че ли за малко.
Всяка следваща, която забивам
е нова стръмна пързалка.
"Аз съм весел човек, който слуша тъжни песни"
така се представям пред непознати.
И всъщност нищо ми няма-
всичко е следствие от занаята.

сряда, 26 октомври 2011 г.

Трети ден трезвеност



Трети ден трезвеност.
Никога не ми е липсвало това.
Не ме е дърпало, не ме е притегляло
както безсънната мисъл,
че ти си написал
името си по стените ми,
по вътрешната страна на очите ми.
И светя като клада на чувствата.
Надишах се с изпарения
и ми се привиждат земетресения,
но май не само аз имам треска.
Няма как да е грешка.

понеделник, 24 октомври 2011 г.

Няма време


Не съм те търсила, не си ме намирал.
Ей така се случват тези неща.
С едно тягостно чувство разбирам,
че не познавам всичките си лица.
Няма време, ама никакво шибано време
да уча твоя език.
Говори на моя, не ме нервирай.
Не вярвам във "утре" или "друг път".

Кръгове



По природа съм хищник,
но не гладен, а презадоволен.
И колкото повече обичам,
толкова по-студено е в мен.
Не разбирам, не спирам
да се затварям във кръг.
Ненавиждам да пиша във рима-
тя е само плът, само плът.

Сюр



Проблясъци като спомени
на нещо, което предстои.
Филмирам се в новата роля,
казваш добре ми стои.
Не ми се слуша дългото интро,
прескочих го в твойте очи.
И всичко, ама наистина ВСИЧКО
се е случвало и преди.
И съм го казвала, и си го чувал
по-клиширано и от дежа ву.
Не знам, може би само на мен ми се струва,
че ако ме рисуваше,
щях да съм Сюр.

На дъното на чашата с вино
умрели са две-три мухи.
Върху трупа им е пъзела.
Да го подреждам ли
или ще го направиш ти?

събота, 22 октомври 2011 г.

На опашка за синьото и червеното хапче



Мирише на буря,
тук на озоновия ръб на досега познатото.
Започвам да се страхувам от върховете на пръстите си,
за да се наложи да търся спасение в кожата ти.
Вълнувам се като на опашка за синьото и червеното хапче.
Не избирам добре с отворени очи.
Ще ги затворя, а ти сложи в ръката ми това,
което ще ме построи клетка по клетка
при теб в Рая на забраненото.

четвъртък, 20 октомври 2011 г.

*


Фобията ти от тесни пространства
много прилича на мен.
Ще се заклещим в джобовете си,
в кутиите на телефоните си
и после ще дойде онзи уморителен пристъп
и докачливост към аромати.
Ще носим тъмни очила
по време на разходка,
за да гледаме устните си без притеснение.
В едно изречение.
Не е нужно да говориш на глас.

A place for making noises


Няма ни хванати за ръце под спирките,
захлупили пластмасови покриви.
Ти си някой, който слиза от такси,
за да бъде сам.
Търсим погледи с периферията на очите си
и се крием зад детинската си срамежливост
да бъдем обичани.
"A place for making noises",
а пред табелата мълчим

вторник, 18 октомври 2011 г.

* * *


Какъв чуден път извървях по думите Ти-
малки плаващи късчета земя, на която да стъпвам,
за да не падна в морето и да се удавя.
Затова си ме направил да не мога да плувам-
за да се науча да вярвам, че ще се погрижиш
винаги да имам къде да стъпя.

вторник, 4 октомври 2011 г.

Зомбиленд няма почивен ден


Доскоро отбягвах по всякакъв възможен начин въпросите свързани с детството ми. Хората свързани с него. „Това не съм аз”. Дори не съм сигурна, че се е случило на мен, защото географски погледнато по онова време Земята е била плоска. Откакто се изсфери предпочитам да говорим само за бъдещето. Не намирам смисъл да говоря за нищо в настоящето. А не е ли животът един миг равен на абстрактната вечност?
Забавно е да си в Чакалнята и да се самоопределяш пред останалите чакащи с носталгия, амбиция, комплекси относно външния си вид или семейното си положение, за това как работиш над себе си, за да бъдеш по-добра своя версия в материалния свят... докато точно преди смъртта, за една секунда, разбираш. Да, понякога наистина е смешно, че не можем да решим дали да си купим телевизор или да отидем в Испания или пък да работим в офис от 9 до 5, вместо да пишем измислени истории цял живот, за което човечеството евентуално да ни награди със статуетки. Whatever. Най-дълбокото място в света е в Тихия океан. 11 000 м. Приблизително два пъти повече от височината на Еверест. Човешката подводница е достигнала дълбочина 10 216 м. И това е факт, който не можеш да потопиш в две големи уискита.

Има смисъл да се пише, единствено ако се чувства. Фактите са за Колайдера. На Марианската падина й дреме за мен, точно колкото и на мен за нея. Млъкни, ако не чувстваш това, което говориш! Не искам да слушам разкази за историите на сетивата, на някой който има само пет. Зомбиленд няма почивен ден. Искам да знам само защо си тук. Ти знаеш ли?

Когато плета, периферното ми зрение изгасва. Очите ми се концентрират в около два сантиметра площ. Спирам да чувам външните дразнители като телевизора, алармата на колата пред блока, боклукчиите, които мятат кофите от метър височина. Една шапка има средно 2022 бримки. Закръглям ги или на 2030 или на 2000.

Докато броя умът ми не работи. Излиза от тялото ми и с остатъка от слуха и зрението ми, тръгваме на разходка. Връщам се там, в онова детство, за което не говоря и си спомням за нещо, което помолих Господ, когато бях на 10. Казах му „Господи, вземи от тяхната красота и ми я дай на мен. Когато стана най-красивата, ще вземем и от умнотата им. А когато стана най-умната, можеш да си ме вземеш при Теб.” Представях си, че до към 28 ще съм завършено най-красива и умна на света. Сега, когато съм на 27 се чудя, защото така се бави нашия план с моето съвършенство. Радвам се, че нещата не вървят. Ще мога да остана малко повече, за още от Зомбиленд.

Всъщност като човек, който цял живот страда от самовнушения, трябва да призная, че се опасявам дали не съм си самовнушила собствената си смърт. Дали изобщо съм обичала някога, дали съм била щастлива, нещастна, изричала ли съм поне една истина. Не знам. „Това не съм аз.”

Мързи ме да не ме мързи да живея. Затова сънувам колективен сън, който не мога да кажа, че е лош. Всички са на една ръка разстояние и всеки, който пожелая, влиза в живота ми. И излиза, когато пожелая. Връща се отново, когато ми доскучае и пак се оттегля, когато дам знак. Една режисура лишена от сложна терминология и изречения, които трябва да прочетеш по два пъти, за да схванеш. Всичко е в трохи от вафли. Сладки трохи, които ако искаш да опиташ, трябва да излижеш от мръсния под.

И в тази привидна безнадеждност, се разхождам от Съдебната палата до НАТФИЗ и точно пред Телефонната палата, поглеждам на ляво. Силвестър Сталоун. Не, не го видях. Би било смешно да го видя, както и най-интересната част от това словоизлияние. Просто се замислих, че Силвестър Сталоун не би трябвало да съществува. Той е кино персонаж. А аз даже знам в кой хотел е. Всеки знае къде е Силвестър Сталоун. Не искам да знам къде е Силвестър Сталоун. Искам да знам дали знаеш защо си тук.

Зомбиленд няма почивен ден, но пък има дни с намаления. Промоции и отстъпки за най-постоянните клиенти. Хора, които протестират заради самия протест. Президенти, които търсят България, рекламни агенции, които решават да направят МОЛ-ът, най-щастливото място за едно подрастващо момиче, артисти, които не могат да дават, въпреки, че през целия си живот получават, за да дадат.

Господи, ако моето идване при Теб като най-красивата и умната на света поради някаква причина се е отложило, моля те, ела Ти. Превърни онази секунда на разбиране в мигът абстрактна вечност. Има прекалено много хора в чакалнята, които не знаят защо са там. Не помнят какво чакат. Просто говрят. С устите си.

понеделник, 26 септември 2011 г.

Калта


Помня, че когато бях на не повече от 5, пред къщата, в която живеехме имаше много кал по това време. Правех кални топки, като снежните, само че с мирис на изсъхнало лято и катран. На безнадеждност и безидейна скука. Замерях минаващите автомобили с тях и бързах да се скрия зад къщата, преди да съм си получила заслужения шамар. Понякога им слагах и ядро. Камъче. Достатъчно малко и способно да счупи стъкло. Или поне да го пропука. Ослушвах се за кухия звук на пробита гледка. Нямаше такъв. Така и не посмях да метна камък по някой прозорец. Казват, че звучи като победа над нормите. Средночестотно.
Сега внимавам да не се изцапам. Да съм чиста и готова да бъда показана.
Ако всеки говореше само за нещата, които разбира в пълнота, моята тема щеше да бъде Калта.
Кал е почва и прах, размесени във вода. Някои животни като охлюви, жаби и червеи живеят в калта. В нея могат да бъдат срещнати и моливи, стари дъвки и връзки за обувки. Други като прасетата и слоновете се къпят с кал, която ги предпазва от слънцето. Самото слънце не харесва калта, затова я прави на люспест пясък. Някои хора вярват, че калните бани са благоприятни за здравето. Други си мият ръцете, за да не види никой, че са ровили в ушите си. Калта се използва и за строителен материал. Колибите се строят от кал и слама, а кирпичените тухли се бъркат от кал и слама и след това се пекат или сушат на слънцето. Нещо построено от кал е два пъти по-вярно с оригинала. Все още не е доказан истинския откривател на калта, но милиони хора подозират, че е същият, който държи оригиналната матрица, пуснала първия тираж на структурата на вселенската печатница.
Аз просто му благодаря.

събота, 24 септември 2011 г.

Раздвоения


Искам да си поделим, всичките тези неща, които стискам,
които досега съм събирала в шепите си и отчаяно отказвам да пусна.
Искам да имам нещо за теб, което да те прави щастлив,
да ти натискам копчетата за самозапалване и гасене,
да плуваш целия в мене
и като се напия да те дърпам за ушите да се приближиш,
за да се целуваме. Да се преструваме, че и другите заслужават
да бъдат като нас съвместими.
Живееш ми в главата - в по-добрия от двата свята.

четвъртък, 22 септември 2011 г.

Вътре и Вън


-Представи си ето този прозорец с гледката към морето, как изглежда през зимата. Зелената поляна става кафеникаво-бяла. Чуваш само шума на вълните, които не виждаш, но знаеш че се разбиват там някъде долу.
-Защо още нямаме мебели?
-Една и съща гледка може да те стопли и вледени. Не е ли странно?
-Странно е, че нямаме поне един диван. Ще поръчам. Но, не кожен. Да не смесваме стиловете. Старите къщи трябва да имат стари дивани.
-Явно тук не само птиците отлитат на юг. Всички са си събрали огризките и са се понесли с пълни джобове над тази гледка.
-Ей, забравих да ти кажа! Обади се онзи мой съученик, дето сега е интериорен дизайнер. Проектирал е секцията на Лили Иванова. Ще му се обадя. Може заради доброто старо време да ни направи отстъпка.
-Харесва ми, че нямаме съседи. Гледката изглежда още по-величествена, когато на хоризонта не стъпва човешки крак.
-Пердета! Ще сложим и плътни пердета! Много светлина влиза от този прозорец. Ще бъде по-уютно без нея.
-Пердета?
-Ами, да. За какво ти е да я гледаш тая кална поляна? Като запалим камината ще идва топла светлина отвътре.

От кал сме направени, а вътре палим огньове.
Огньовете вътре, калта ни отвън.

Shine


Днес приличаш на щъркел
носиш за утробата ми нов живот
Нали виждаш - млада съм, имам всичко, което пожелая
Твърде съм разглезена, за да се радвам на даровете ти
Сега искам да бъда тъжна, защото е по-арт
С лице към земята, вятъра ме оставя със сухи очи
Не мога да плача в четвъртък
Не мога дори да спра да се усмихвам на глупостите ти

неделя, 18 септември 2011 г.

Кичурът й, белите му зъби...



Кичурът, който тя премята зад ухото си,
белите му зъби, които се смеят на шегите й.
Пълните им чинии, празните им чаши,
нецелунатия им вкус на бяло вино с много лед.
Такава наглост, пред очите ми,
пред всички други наоколо,
които нямат кого да целунат за обяд.
Спомням си всички първи неща,
но май най-много последните.
"Времето е най-голямата инвестиция."
Обичам те, когато съм щастлива от миналото
и ужасена от бъдещето,
в което имам да ти кажа толкова много неща,
а ти толкова много неща имаш нужда да чуеш.
Как се пише такова нещо с нули и единици?
Много думи знам и нито една не ми върши работа.

събота, 17 септември 2011 г.

Никога нищо не е навреме


Обичам те, когато е страшно,
когато от прах не мога да вдишам нито един аромат.
Когато под изгорените с фасове седалки в киното
ме полазва хладно краче на черен паяк.
Ще ми идват гости, значело.
А то сякаш всички са си отишли,
а аз наново трябва да се уча да признавам любовта си.
Като "Наздраве" и "Добър ден, как сте".
Ами, как сме... самотни и гладни.
Свити на фас в младостта си.
Всички истории по едно си приличат-
или подраняват, или закъсняват.
Никога нищо не е навреме.

петък, 16 септември 2011 г.

Представям си, че идваш


Представи си един оранжев балон. Сега си представи кошница с ябълки. А сега въртележка, от онези с кончетата и музиката, която постепенно влиза в тоналност, когато въртележката се завърти на пълни обороти. Виждаш ли и забравеното шалче на пейката? Сигурно е паднало случайно там, а тя не е разбрала, защото е била твърде заета да гледа в очите му. Мирише на карамелизирани пуканки. Не следвай табелите, някой си е направил шега. Всички водят до клетката на лъва. Нали знаеш, че в цирка лъвовете са без зъби?
Ще те чакам тук.
На паветата, от където започва историята.

четвъртък, 15 септември 2011 г.

* * *



Всеки би могъл да нарисува картината ти,
но няма кой да ти заеме платно.
Бедността е спасение -
никой не ти е нужен,
за да движиш четката си по стените на града.
Не ти трябват, от восък са всички.
Или горят бързо,
или фитилите им отказват да пламнат в платна.
С небиблейски имена се борави по-лесно.
Издигнати демони, чакат да паднат пак.
Да им се причуе Божият глас
на бели чаршафи.

неделя, 21 август 2011 г.

Как не загинахме в самолетна катастрофа, за да се удавим в лайна


В България да се занимаваш с музика, литература или какъвто и да било друг интелектуален труд е не просто нерентабилно и неразумно, а и перверзно по един дълбоко мазохистичен начин.

Но, да се върна малко преди тези изводи да ме осенят. Идеята да напиша тази публикация е продиктувана от едно качество, на което се възхищавам на моя приятел Радослав Парушев, който има същото раздвоение на личността като мен, тъй като бива наричан Чарли, а аз Ани, но това е тема на отделен монолог. Та, Радослав (т’ва Чарли е някво позьорско) успява да се усмихне над онези потискащи твореца събития, хора и като цяло НЕЩА в България, като им отмъщава с кафеви реки, нападения от извънземни и прочие, в своето творчество. Освен че съм фен на творчеството на Радослав, точно в този момент се опитвам да използвам неговия похват, за да не взривя Външно министерство в реалността. От друга страна на планетата наречена Земя (на която за мое безкрайно щастие живея в едно време с Радослав Парушев) има още една такава реалност, тук, между буквите, която подлежи изцяло на моя контрол. Като владетел на релаността ТУК, уволнявам всички държавни институции, музикални издатели и книжни такива... СЕГА.
„От къде този гняв, госпожице Турийска”, пита в главата ми Радослав в реалността ТУК. „Ами, как от къде - викам. - Издателите не ми продават книгата, която може да не е особено хубава, но пък е в такъв тираж, дето принципно би си се продал и без да е хубава. Ама, някой трябва да я сложи за продажба, както сме си говорили и друг път.” Въображаемият Радослав е леко изнервено изненадан от повтаряемостта на моите теми на раздразнение. „К’во друго”- пита с право. Викам „Друго, друго... Пиша аз текстове за песни от 10 години, а парите ми от Музикаутор всяка година са със сто лева по-малко, вместо да стават повече, щото нали творчеството ми се трупа. Пък и разни музикални издатели си взимат моите си права и си ги правят свои, щото са измислили няква схема с хонорарите. Аре, направи нещо, викам му- ти нали си адвокат, осъди ги сичките, закрий ги, да фалират в кафевите реки на общото ни възмездие, щото признай си и тебе те дразнят нечовешки.” Парушев знае, дори и ТУК, където аз определям реалността, че само си говоря и съм като всички дето са много смели на чашка, обаче като останат с 20 лв пред заплата, не смеят да повярват, че изобщо има смисъл каквото и да било противодействие на веселата лайнарщина, която ни кара да се целуваме по бузите на промоции, а дефакто разменяме телепатични псувни буза в буза. „Друго има ли?”- пита ме Радослав Парушев, щото вече сме си допили във въображаемото Петно в София и той трябва да ходи да си обича жената. „Има!”- потвърждавам разпалено. „Аре да взривим Външно министерство!” Тук вече привличам особено вниманието му, тъй като това е нов аспект на моето неефективно планиране на противодействия. „Защо па Външно?”, пита ме Радослав Парушев. „Щото ми преебаха Литва.”
И на въображаемият ми събеседник от по-висок клас писатели, не му става ясно, понеже аз никак не умея да разказвам, което е доказано и на култовата Лига на разказвачите. Затова се хващам да му обяснявам с големи напъни, как на Европейското по баскетбол ще има музикален представител на всяка участваща държава, в това число и България. И как са избрали мойта банда от българските организатори, демек Консулът, който е пич и явно има добър музикален вкус. Обаче нали, има там разни разходи дето трябва да се запълнят. Като самолетни билети, хотел, ядене, и дай Боже някакъв макар и скромен, все пак някакъв хонорар за групата. От Външно министерство обаче отвърнали с любезно „О, чудесно, много хубаво, намерете си спонсор, ние имаме две хиляди лева”. Консулът пък вика „Посолството не може да даде от бюджета си, организаторите твърдят, че нямат, а четирите билета надхвърлят две хиляди лева”. Гадно му е и на него, щото ни е обещал, обещал е и на организаторите в Литва, ние едва ли не вече си събираме прането от простора от морето и изтръскваме пясъка от сака, за да летим към Литва и изведнъж кур за нас. Ама кур и за Консула. Кур и за организаторите на Европейското по баскетбол, които са ни напечатали на плакатите си. Кур и за стейдж мениджъра дето е изпълнил райдера ни. Кур за българският отбор по баскетбол, който единствен няма да има свой музикален представител на Европейското в Литва. И за Литва кур, и за България и за мен най-вече, вече направо крещя на Парушев, щото ми се е пеело, пътувало и вярвало, че такива неща се случват дори и в реалността на Земята. Щото в ТУК си се случиха вече отдавна. Бяхме си в Литва, свирихме си, пях, подскачах, забравих си текста на едното парче и беше супер яко, че с момчетата се напихме и аз повърнах върху белите кецове на Росен. Пътувахме с влак от Вилнюс до Клайпеда, пихме контрабандна ракия от на дядо ми и изобщо беше още по-яко от на снимките.
И се чудя, ти, Радослав Парушев в моята глава, как мислиш? Дали сред всички тези летящи курове може човек изобщо да остане девствен? И хубаво нещо ли е девствеността, ако това значи да не видиш кур? Обаче, ако си видял толкова много курове, абе не ти ли се струва, че си е един и същи кур, просто влиза по различни начини? И тва прави ли те манЯк, заради което ти всъщност продължаваш да се опитваш да правиш музика и литература, а не ходиш да пасеш овцете, по препоръка на Министър председателя? Щото, Радославе, ако ми кажеш, че аз въпреки цялото тва ебане трябва да продължавам да пиша музика и думи, аз нали знаеш, че ще го направя? Ще продължа да охкам като сядам, щото ще ме боли задника, ама няма да се откажа, заради тебе, Радославе. И един ден като умра преебана, ще знам, че и ти си умрял преебан, ама поне хем нищо не сме постигнали, пък хем всичко сме си изживели и все с оптимизъм сме си завършвали разказите. Щото както казах на Еко, „По-добре, че не отидохме в тая Литва, щото сигурно щяхме да умрем в самолетна катастрофа”.

вторник, 16 август 2011 г.

Последната клечка кибрит


И луната безкоментарна, една такава жълто-сивкава на фона на черното небе, не знае защо сме опиянени от думи. Думите на непознат безвременик, който напомня за себе си от технология наречена "лаптоп". Флиртува с голото над фонтанелата ми, все едно е празната чаша на смъртността, която така я привлича. Не сме от слама направени, пее нещо дълбоко неродено в мен и ми подава последната клечка кибрит, с която да се стопля. Ще лумна в пламъци, страхувам се аз. И тогава от сламенния ми дим ще се изпекат керемиди за покрива, който винаги съм имала над главата си, но никога не съм виждала. Кавото пише в него е за наистина-живите.

понеделник, 8 август 2011 г.

Даркът на сайда


Чета си поста от април : http://gerituri.blogspot.com/2011/04/blog-post_05.html , за The Dark Side, ох, онзи Dark на сайда, дето цял живот бягаме от него и живеем въпреки него. Не само, че омръзва, той дори спира да бъде Dark, този сайд. Преобразува се в просто сайд, губи стойност, става си част от купона, от скуката, от разглезеността, с която определено бързо се свиква. Става трета ръка, място за още една чаша на масата, още една рокля, в която се влюбвам, купувам, но никога няма да облека. Спира да изглежда изобщо като сайд. Идва нов, още по-дарк, още по-страховит. Следва изтръпване. Апатичност дори към всичко тъмно, което преди по детински е изглеждало като дарк. Сега просто е смешно. Много кофти виц, пълен с расизъм, сексизъм и извращения, на който просто казваш "а, баси гадното" и все пак се засмиваш. Защото е отвъд границите на приетото и точно това му е смешното. Вече е ОК и не знам дали е нормално и какво е нормално изобщо.
Всеки знае колко по-добър, по-здрав, по-целеустремен и разумен може да бъде. И това не е никак забавно. Страхуваме се от старостта, от самотата, от това, че живеем един път Тук, Сега, с този, с онзи, със себе си. А всъщност, няма никакво значение. Гилмор на уше, в този час, на това място и топло легло, което чака. Доволна съм. Точно сега. А, може би ден след рождения си ден съм по-добра версия на себе си от април, точно, защото свикнах да съм всеки свой сайд. Какво пък, дори и поезията има нужда да помълчи и просто да се случва.

сряда, 3 август 2011 г.

Сирени в ушите


Пеперуди в ушите, бучат като сирени.
Дистанционното за алармата не работи.
Някой, който не може да спи е сложил стъкълца
по стълбите към следващата ни среща.
Впиват се в босите ми стъпала, но продължавам.
Толкова много искам да те видя пак.