петък, 25 декември 2009 г.

“Better the devil you know than the angel you don't”



Добър ден!
Пристигнах от облаците с мръсна перушина, кална и с разбит нос. Бяла и добра. Играя си с чувствата на хората, като всяка друга жена, която знае, че може да го направи. Но не за това паднах, а защото нямам насита. Не мога да имам достатъчно. Не е възможно да съм се забавлявала достатъчно, да съм успяла достатъчно, не мога да кажа „стига, благодаря”. И за капак на всичко видях с очите си как на истински добрите им се случват гадни неща, противно на всякаква житейска логика, в която съм вярвала досега. Кармата, Дхармата, Тъпотии... И сега тук в реалността получих много добър урок.
Животът се случва! Това прозрение обикновено те спохожда внезапно, на гладно, в банята или една сутрин, в мига в който отвориш очи. Нямам доказателства, че живеем в реалността, а не сънуваме, но се чувствам на земята много по-ясно от когато и да било. Тялото ми и ума ми са в една дисхармонична симбиоза. Нещо като наркотик, който действа на тялото отрезвяващо. То ми казва „бъди”, а той ми допълва „със мен”. Ангел и Демон. Въртя се в перата си, докато рогцата ми напират да пробият.
Нямаме време за сън! Да правим каквото си искаме! Ходя по улицата и си пея силно, тичам по стълбищата, прескачам по три стъпала наведнъж. Живея! Живея! Плача вече само наум, защото нямам време и за това. Имам много целувки да взема. Давам само надежда. Искаш ли?

четвъртък, 24 декември 2009 г.

Hunting season




За пореден път се убеждавам как здравия разум няма нищо общо с мъжете, които ни привличат. Колкото по-неподходящ - в това число обвързан, непостоянен, непредвидим и даже емоционално нестабилен, толкова по-интересно. И жените също можем да мислим с други части на тялото си, които са също толкова глупави, колкото и мъжките.

Има нещо ужасно привлекателно в мъжа, който не ти отваря вратата, спи с приятелката ти и не ти обръща внимание. Изглежда на ТОЗИ мъж не му пука за никого, освен за самия него. Самоуверен до безобразие, той флиртува с всички привлекателни жени на партито и може да има която си поиска от тях. Всички го познават, но никой не знае нищо за него. Ханк Муди е новото прилагателно за неустоимото лошо момче. И ако Ханк наистина съществуваше, а не беше само персонаж от Californication, то светът щеше да е едно малко по-добро място. Поне за една нощ. За повече не може и да става дума, но каква нощ само би била тази една-единствена! Няма да се отнасям в мечти сега... Мислълта ми е, че си умираме да правим грешки. Огромни непоправими грешки, чиито риск не си заслужава. Тръпката, вълнението и всички малки въздишки, които по-късно се превръщат в тежки стонове... Правим го заради тях и заради нуждата да „запишем” в личната си история един такъв разказ. Той ще ни кара да се чувстваме по-опитни и уверени. Всъщност ловците в такива случаи сме ние, жените. Оставяме се да бъдем прелъстени от неподходящия мъж. Лекомислено се отдаваме на желанието, въпреки че много добре знаем, че той няма да се обади никога повече. Но всичко това е точка в неговото поле. Нека си мисли обратното.
Тук искам да отворя една скоба. Според статистиката след секс за една нощ, повечето жени се чувстват потиснати. На сутринта се чувстват „употребени” и се тревожат за репутацията си. Но защо? Какво в това изживяване е по-различно за мъжа и за жената? Абсолютно нищо!
„Прелъстена и изоставена” е просто име на филм, роля в която е редно да влезем, защото иначе лошите момчета ще се окажат надхитрени. Знам, че да обобщавам всички жени е несериозно, но има случаи, в които съм оставяла „мъжът за една нощ” с грешното впечатление, че „аз не съм такова момиче”. Всички сме такива момичета, просто някои от нас не са изявени. Сексът за една нощ е нещо страхотно! Просто трябва време да го осъзнаеш. Намираш най-неподходящия мъж за връзка, който успееш и го оставяш да те омагьоса. Така и двамата имате това, което сте искали. Да, може да ти се прииска да го видиш отново, но по правилата на играта това трябва да стане случайно и не трябва да се влюбваш. Никакви любовни мисли. Тях запази за някой друг.

вторник, 15 декември 2009 г.

Eddie The Bass Player




Току-що се връщам от концерта на Simple Minds в зала 1 на НДК. Имах странно преживяване. Но и до там ще стигна.
Първо искам да кажа, че имах честта да ги гледам и първия път, когато бяха в София. Беше безплатен концерт на пл.Александър Невски, някакво събитие на мобилен оператор. Имаше не повече от 200 човека на площада. След концерта разбрахме за афтър-събиране в Уно. Някак си попаднахме там. Хич не бяхме на място, но по щастливи стечения на обстоятелствата успяхме да стиснем ръката на Джим Кер лично и да разменим няколко думи. Уно представлява ресторант-градина във вътрешен двор между кооперации. Явно живущите от жилищните сгради не са били очаровани от идеята принципно, а и на практика го усетихме по суровите яйца, които в един момент полетяха към нас. Едно дори уцели Джим Кер и се разпльока на синята му риза. Обувките ми бяха целите в яйца. Ужасно се засрамих и ядосах на селянията, която дори успя да ме изненада. Джим просто се усмихна и каза „Това е на късмет”. Спомням си ,че си помислих "Няма начин да дойде втори път след тази простотия". Но той се оказа изключително спокоен и добронамерен човек, без претенцията на голямата рок звезда.
Давам си сметка, че малко хора тук осъзнават колко голямо влияние има Simple Minds върху световната музика. От тях са вдъхновени U2, INXS, Depeche Mode… мога още да продължа. Тази вечер в зала 1 на НДК имаше около 1000 човека, ако не ме лъже вградения ми окомер, все пак е производство ‘84. Петима от тях знаеха текстовете и този път аз не бях сред малцината. Знам 5 парчета всичко на всичко, но и тази бройка ми е достатъчна, за да искам да ги гледам.
Аз и братовчедка ми бяхме точно пред сцената, достатъчно близо, за да получим някои песни лично. Ха! Плюс един бонус. Еди Дъфи. Басистът. Мисля, че досега не бях отказвала секс на рок-звезда... Признавам, малко съм се надула в момента. За секунда си се представих що за „групи” бих била. Много е интересна психологията на момичетата, които бройкат музиканти като него. Или по-скоро обратното- които се оставят да бъдат отброени. Виждала съм го много пъти и винаги ми е било чудно „Е, добре, нали знаеш, че той ще те изчука и ще се качи в автобуса към следващата държава?” Не разбирам на какво се надяват. Може би живеят в някакъв сценарий, в който рок звездата се влюбва в девойката от Източна Европа и я прави своя жена, отказва се от начина си на живот, за да бъде с нея и си правят много бебета американчета... Егати скучния филм, даже добронамерен зрител като мен не би го гледал. Реалния живот е доста по-интересната му версия. Сигурно на тези момичета просто им е достатъчно да могат да напишат във Фейсбук „Правих секс със Simple Minds” дори и да е бил само басиста... Предполагам, че в истинското фенство това си е вид автограф!
В крайна сметка аз и братовчедка ми получихме по един бекстейдж пас и покана за After show. Дадохме едната на най-голямата фенка пред сцената, която беше сред петимата в залата, които знаеха текстовете. Другата си запазих за внуците. Не можах да не се похваля ;)

събота, 5 декември 2009 г.

Before & After



снимка: Иван Коловос

Песните... Едни и същи в моя плейлист. Въртят се вече повече от месец, но днес все едно ги чувам за първи път. Нещо е различно... Облякох си същата рокля като вчера, но днес ми беше по-голяма. Стъпих на кантара, но той показа килограм повече. Таксито потегли към радиото. Обикновено напът си пиша някои хрумвания за предаването. През последния месец не успявах да се концентрирам, защото имаше толкова много птици навън. Топлото време, хората по спирките танцуваха, докато чакат автобусите. Шарени шапки, трийсет и три секунди до зеленото на светофара... вече трети поред. Същите песни, звучат различно, а мислите ми са само в червения тефтер, в който си пиша разни хрумвания за предаването. Днес имах много идеи. Всичките идеи, които нямах през последния месец, докато птиците пееха пролетните си песни през април. Тоест през ноември. Върнаха се и ги записах с един молив, който вечера откраднах от Before & After. Ако се чудите кой ги краде – аз съм. В чантата ми има два. Има и хартийки от изядени шоколадови бонбони, които трябва да изхвърля. Странното е, че моливите, които откраднах не рисуват, а само задраскват. Сигурно нямат какво да кажат.

Предаването стана много добре. Моника ме попита как съм. Да, предаването стана много добре. Не съм тъжна. Просто съм друга. А роклята ми е същата като вчера. Това си е против всякакви мои модни принципи. Захладнява. Хората сложиха сивите шапки и се свиха зад вятъра. Стига толкова, повече няма да пиша за това.

понеделник, 30 ноември 2009 г.

Нещо, което ще изтрия на сутринта


Мисля ,че страдам от шизофрения. Съвсем сериозно. Сутрин се будя една, вечер съм тотално друга. Възможно ли е с първото отваряне на очите да си казвам "Благодаря" и да се усмихвам на всичко, което виждам, а със затварянето им да се питам "Това ли е всичко"? Би трябвало с възрастта да ставаш по-мъдър, по-праволинеен, по-спокоен... Има ли криза на 20-те, защото мисля, че съм я възседнала и я яздя по нанадолнището. Сега е модерно да си имаш блог. Чета разни неща - понякога лоши, понякога толкова добри, че ми иде да си изтрия собствения. Има някаква мацка, която е нещо като моя алтернативна проекция на свободното ми от задръжки и романтизъм аз. Казва неща, които може би съм казала аз в другото си тяло. И така ме вбесява! Коя е тя, че ме кара да мечтая за свободата и ми бута в носа своята с пискливо на-на-на-на-наааа! Червеното вино вечер ми беше практика и преди години, когато намирах в чашата нужното количество самоконтрол. Вечер по една, да не прозвучи че съм някаква винопийка от древен Рим... Обичах да си сипя една и да седна пред компютъра да видя кой е онлайн, какъв нов куест е излязал в арената, защото бях противен геймър. Има две цели години от живота ми дето ми се губят в такива вечери. Не помня да съм била на 20 или 21... Ставах на обяд, пиех кафе, изпушвах половин кутия цигари до 4 следобед и играех до 4 сутринта. Но като че ли не предизвиквам съжаление в себе си от това време, защото, мамка му, беше удоволствие да я усещам. Тъгата. Как се пропива в костите ми, схваща ме на стола пред монитора и ме кара да потъвам в този измислен свят, в който няма значение как се чувствам Аз. Гадна прическа, пълно отричане на високите токове и асоциален кретенизъм тип "не ми се излиза и до магазина". Сега се пробвай да ме задържиш вкъщи. И какво пък толкова? Какво има там навън за мен, че съм се тръшнала като шестгодишна пред Барби? Може би просто цялата тази мъдрост, постоянство, добродетелстване ми дойде до гуша! И ако бях тежка в делата си, колкото и в думите си сега щях да съм навън с приятелки, напук на понеделник вечер и глупавите правила. Четете сега, че утре като се събудя сигурно ще го изтрия.

неделя, 29 ноември 2009 г.

Птици



Добре, де ще си призная. Чета една книга "Пътят на Твореца" на Джулия Камерън. Чета я за трети път и се надявам да стигна до края поне веднъж. Предните два пъти не успях, защото нямах смелостта. Толкова силно ми въздействат есетата на Джулия, която впрочем е творец във всички възможни измерения, като почнем от драматург, през кино-режисьор и журналист. Та толкова силно ми въздейства, че е способна да ме провокира да се запиша на плуване, въпреки че ужасно ме с страх от водата и не мога да плувам и грам. Само като погледна към кориците й и вече имам 100 идеи за песни, стихове, романи, картини, снимки... Проблемът е, че трябва да имам на кого да ги посветя. "На себе си" никога не ми е звучало като основателна причина за творчество. Точно заради това нито едно от нещата, които създавам не се задържат при мен. В момента, в който оплета нещо веднага съм го подарила. И на тези птици съм намерила собственик вече. Да, да се върна на тях.
Птиците са кошмара на моята приятелка Лили, която като дете е била нападната от десетки гълъби, които се е опитвала да храни на някой си италиански площад. Гадовете я накацали и изкълвали всичко, което възнамерявала да им хвърли, направо от ръцете й. И така всеки звук от криле, всяка песен излизаща от гнусните им човки е обречена на вечна ненавист от страна на Лили. Аз от друга страна харесвам птиците, както и всички останали животни в джунглата. И понеже Джулия Камерън пише в книката си за силата на апликациите, реших да се пробвам. Това е резултата, надявам се да ви хареса :)
А картината няма да подаря на Лили, защото много я обичам! Ще й направя нещо с котки. Тази е за поета Стоян Динков, с който си доказваме един на друг, че и двамата го можем визуалното изкуство. Очаквам неговата картина ;)

събота, 14 ноември 2009 г.

Нищо лично




Нямах интернет. Цели два дни. Чувствах се като отскубната от всичко, което ме кара да се чувствам добре. Facebook, блогът ми, Skype… Всичките ми приятели се оказаха погълнати от вакуума на виртуалното пространство. Дори на втората вечер пуснах телевизора. Даваха „Анаконда”... Господи! За пореден път отбелязах факта, че живея два живота. Физическото ми тяло ходи на работа, говори си с колегите, ходи на йога, пее „Ом”. Другото ми тяло, което е с 15,4 инчова физиономия и Altec Lansing глас е пуснало мрежата си до най-отдалечените хора в моя живот. То достига дo най-добрата ми приятелка от училище Калина, с която се „виждаме” вече само онлайн. Понякога си припомняме с носталгия времето, което прекарвахме в градинките на Младост 3 и се криехме от нашите, че пушим. Разказваме си кой докъде го е докарал с гаджетата и всеки път се уговаряме да се видим следващата седмица. Не го правим. Физическите ни тела нямат време. Те имат коли, мобилни телефони, срещи с клиенти в центъра, но нямат един неделен следобед, за да се срещнат наживо и да се посмеят отново на онзи път, в който така се напихме в 6-ти клас, че тя случайно ми фрасна главата в рамката на едно легло и се прибрах със сътресение. Бяхме ужасни тинейджърки. Похотливи и самоуверени. Ако сега можех да се върна назад в това време щях да си бия два шамара и да се накарам да си облека нещо прилично. Но натам ме връщат само дискусиите в Skype и Кика, чието лице онлайн прилича на синя луна със зимна шапка.
Нищо лично. Просто единици и нули, които имат памет. Могат да ми разкажат какво съм си мислила и какво съм чувствала до 30 дни назад. Само с натискането на един единствен бутон мога да се върна например в 23 октомври, когато бях отегчена в петък вечер и Skype беше света, в който се почувствах у дома си. Мога да прочета всичко, което се случи тогава, докато физическото ми тяло пиеше червено вино и разсъждаваше по теми, които може би не е осъзнавало в настоящия момент. Понякога се страхувам, че всъщност истинското ми Аз е моя лаптоп. Исках да го продам преди месец, за да си купя един три пъти по-мощен, умен и красив. Отказах се, защото не мога да се разделя с този. Цяла една година писане, двайсетина текста, една стихосбирка, толкова много събития... Това е машината, която съм натоварила с цялата си творческа отговорност, красиви спомени и една самоличност, към която съм пристрастена. Физическото ми тяло е само предверието към това, което знае за мен моят HP Pavilion dv6000. Вече не се продава и се надявам да не ме изостави скоро, обиден от желанието ми да го сменя за по-млад. Нашата връзка е толкова лична, че ако беше живо същество, сигурно щях да правя любов с него.

събота, 7 ноември 2009 г.

The greatest thing of all



Има нещо във въздуха. Навън е пролет, а трябваше вече да е натрупал сняг. Имаше един снежен ден, който ми направи още по-лоша услуга. Преживях зимата за 24 часа и сега имам чувството, че гадното вече е свършило и идва моя сезон. Сетивата ми са тотално объркани! Точно преди да се отдам на многото телевизия и сивите пуловери, започнах да чувам птиците и извадих отново слънчевите очила. Знам, че всичко е само моментна заблуда, но така силно съм я стиснала, че направо ще я смачкам. Отричам зимата толкова упорито, че си вредя сама на себе си. Днес излязох по къс ръкав и на обяд ми беше добре, обаче вечерта бях настръхнала на места, на които не знаех, че има косъмчета по тялото ми. Опитвам се да изживея нещо, чието време не е дошло, чието място не е тук. Може би точно тази предначертаност, неизбежността на естествения ход на това, което ще случи прави този момент толкова специален. То е като да се хвърлиш в обятията на някого, когото знаеш, че не може да имаш. Защото не му е тук мястото и не му е сега времето. Но въпреки това... усещането, че те е споходила пролетта през ноември ти позволява да се самонавиеш, че илюзията ще продължи още малко. Още ден. Още седмица. И напук на всичко, навън отново е 20 градуса.

петък, 30 октомври 2009 г.

Ноември



Октомври ни завеща едва няколко паметни мига и доста такива, които ни се ще да не се бяха случвали. Успяхме да пропуснем нормалното количество срещи, позволихме си една, която не биваше и накратко живота ни е по-вероятно да се е объркал повече отколкото да се е оправил. Защото такъв е октомври – последният ни шанс да направим и кажем всичко това, което не сме през последните 3 месеца. Паниката, която ни обвзема в края на октомври е съвсем заслужена, защото подяволите, всичко свършва за пореден път! Листата започват да падат и въпреки, че е красиво да си го кажем честно –адски подтискащо е... Вадим якетата с отегчен поздрав „О, пак ли ти” и прибираме сандалите за по-добри дни. Отмятаме календара на картинката с вече падналите кафеникави листа върху рекичката и го виждаме. НОЕМВРИ! Когато човек осъзнае, че е дошъл ноември е съвсем нормално да се вцепени за минута-две, докато още държи откъснатата страничка на календарния октомври. Защото ноември винаги е изненада. Колегите ти повтарят „Егати, дойде ноември! Кога стана ноември, бе!”. Дори новинарката по радиото натъртва повече от обичайното на датата в началото на новините. „Здравейте, аз съм Надежда Димитрова, а това са новините на 1-ви НОЕМВРИ”. Изглежда всяка година този месец успява да изненада човечеството по един и същи начин. Което следва да покаже единствено колко къса памет имаме всъщност. Всяка зима ни изненадва снега, сметките за парното, скуката, когато се окаже, че се налага да прекарваме повече време вкъщи с партньора си, вместо навън кой знае къде... Не се учим от грешките си, а систематично ги повтаряме с надеждата, че всичко е преходно. А се оказва, че единственото преходно сме ние. Не ме разбирайте погрешно, това не е история за нещата, които просто ни убиват без да ни направят по-силни. Става дума за нещо още по-страшно - месец ноември. Най-мрачния, скучен, отвратително омразен месец от годината. Поради много причини – Коледа е твърде далеч, за да ни стопли с аромата на канелените сладки, но не достатъчно далеч, за да не мислим за всички онези неща, които я правят неприятна. Например пазаруването на подаръци! Или лошите спомени от предишни Коледи. Още първите няколко съзнателни Коледи получаваш от Дядо Мраз плетени пуловери и енциклопедии, вместо мечтаното Лего или Барби, или там с каквото му е бил промит мозъка на твоето поколение. Обвиняваш пощите, че не са доставили писмото ти на добрия беловлас старец, но един ден дори и тази утеха ти е отнета, защото се оказва, че той мамка му, не съществува. Става ти ясно, че родителите ти просто не уважават желанията ти. И така научаваш един от първите важни уроци в живота си. Това, което искаш, трябва да си го набавиш сам, а не да разчиташ на другите, дори когато става въпрос за собственото ти семейство. Защото всички те само си мислят, че знаят какво е най-добре за теб. Всъщност само ти знаеш. Но това е ужасна мисъл за преглъщане. Особено през ноември, когато на свой ред трябва да се превърнеш в злодея и да измислиш за какви не-радостни и практични подаръци да си изхарчиш заплатата. А само ако знаеш приятелката, за която купуваш тази нова книга за 100-те най-велики филма на Холивуд, за какво би похарчила тези 90 лв, ако избираше сама подаръка си, щеше да се изчервиш. Но е неуместно да питаш, както е неуместно и да си кажеш. Неуместно е да получиш това, което всъщност искаш. Цялата тази работа с подаръците е изградена на този принцип. Харчиш парите си за неща, които ти може би харесваш, но няма да бъдат твои, подаряваш ги на хора, които всъщност не ги искат, но се правите, че всичко е страхотно и Коледата продължава. Да не говорим, че вече е ужасно сложно да изкараш добре Нова година на спонтанно завихрило се парти. Сега трябва да резервираш места още през ноември, да планираш почивката, ако ще се ходи някъде, да си подадеш молбата за отпуск месец по-рано... Ноември е кошмарът, който трябва да преживееш, за да можеш през декември да правиш неща, които не искаш да правиш изобщо. Освен това денят ти става все по-къс, започва да се стъмва още в 5 следобед, студено ти е, всички са лепнали някакъв вирус, ставаш раздразнителен...

Единственото ти спасение е да се влюбиш. В най-отвратителния месец от годината само това ще те спаси от тотално изтрещяване. Някой нов човек в твоя живот или стар, но добре забравен по примера на модното клише. Да си влюбен през ноември е като бунт. Като революция, преврат на живота такъв, какъвто си го познавал до момента. Когато от теб се очаква да бъдеш силно депресиран и съпричастен с депресията на всички останали, ти решаваш да се влюбиш! Защото през ноември винаги има един топъл уикенд, който е като последен полъх от лятото. Уикендът, който ще те отведе в света на забравата, където нито студа, нито пред-коледната депресия могат да те застигнат. И започваш да търсиш този следващ велик момент в своя живот. Започваш да го виждаш в колегите си, в приятелите си от детството, в непознатите хора на улицата. Трябва да го срещнеш, трябва да накараш това същество да се влюби в теб и да си позволиш да се влюбиш на свой ред. Висиш във фейсбук, преглеждаш профил след профил, изглеждаш отчаяно, но никой не обръща внимание, защото така се очаква да изглеждаш през ноември. Те не знаят защо и не трябва да знаят, защото това е един подмолен план, едно предателство към сивото, към клишето, към времето, което не искаш да дадеш на този живот. За твоето време! За твоето следващо голямо ДА. За синхрона. Сещаш се за тази интересна теория. Две тела с различни размери и маса, които се движат с различна скорост и дори в противоположна посока рано или късно се засичат. Какво, ако не синхроничност е любовта? Не искам да разбивам още една от големите илюзии на живота, след като вече споменах, че Дядо Коледа не съществува, но истината е, че любовта е математика, химия, физика и едно вълшебно късче наречено от нас хората „късмет”. Късметът обаче си е едно суеверие, което ни кара да придаваме някакво мистично значение на намерената на улицата монета или да си пожелаваме нещо, когато часовникът покаже 22 часа, 22 минути и 22 секунди. Късметът си е закона на привличането. Каквото мислиш, става твои думи, думите ти стават действия, а действията навиците, които контролират живота ти. Точно това е последната съставка на формулата на любовта. Първо трябва да помислиш за нея, да я пожелаеш, после да повярваш, че може да ти се случи и накрая да я приемеш. Дори да е ноември. Защото месецът е всъщност само едно обстоятелство.

събота, 24 октомври 2009 г.

Let it be


Щастието е временно проявление на постоянното ни желание да бъдем свободни.

Възпитани сме да съдим нещата, които не са в параметрите на нормата. Освен, че ще бъдем съдени вярваме, че е наше задължение да съдим. Просто е редно да размахаме пръст на свой ред, за да докажем че принадлежим тук. Истинското щастие според мен е в това да не съдим изобщо. Да, ще продължават да ни порицават, това е неизбежно. Но що се отнася до нас самите, можем да прекъснем нишката, да се опитаме да се изчистим от това мислене, да разхлабим примката, която ни души всеки път щом решим да кривнем от релсите. Не става дума за изневярата, далеч съм от тази мисъл. Самата концепция за нея е плод на същата правосъдна система. Става дума за концентрираното щастие. Онова, което го доставя при нас не е от значение.
Този излиза с две жени – осъден, тази води таен живот от семейството си –осъдена... Наистина ли трябва да живеем живота си, тази уникална възможност, в която втори дубъл няма, ограничени от предубежденията си? Та ние дори не вярваме в тях! Заради тях сме щастливи до допустимата граница, обичаме колкото ни е позволено, радваме се на нещата, които ни карат да се чувстваме добре колкото е възможно и в крайна сметка рано или късно достигаме до прозрението, че всичко това са глупости. Но не можем да го кажем просто така, защото тези „глупости” може да се окажат семействата ни, децата ни... Все едно след един етап, вече не можем да си позволим да преследваме личното щастие. ТРЯБВА да бъдем такива, каквито се очаква от нас. Трябва да бъдем не на себе си. Започваме да изместваме центъра си, за да се спасим. Концентрираме се върху други неща, които ни дават комфорт – автомобила, пътуванията, хобито... Привикваме към тях, натоварваме ги с илюзорната представа, че те имат нужните качества, за да ни направят щастливи. Но това щастие трае 15 минути, час, седмица... След тях оставаме отново насаме с празнотата. И ако изведнъж ни се случи нещо... красиво, което ни кара да стъпваме на сантиметри от земята, да се усмихваме безпричинно и да се чувстваме пълни с топъл въздух, ние пукаме балона, обричаме се отново на старата рутина, защото просто никой не би приел нашето щастие. Вярваме, че то трябва да бъде одобрено от останалите, за да можем да си го позволим. Каквато и да е ситуацията, това просто не звучи правилно. Ограничени от тези убеждения с нескопосани доказателства, чувство за притежание и принадлежност. Пълни със скруполи. От хората, които обичаме, очакваме неща които самите ние не сме сигурни, че можем да дадем.
Да се съмняваш не значи, че не обичаш. Съмнението е неудобно, но да си убеден в нещо е просто нелепо! И идва въпросът „Защо си казваме вечното „ДА”? Защо мечтаем за него, страдаме, ако не сме го изрекли, въпреки че много добре знаем, че се самозаблуждаваме. Вярваме в тази приказка, донякъде за да успокоим всички съмнения и да затвърдим усещането, че това е свободата за нас.
Вътре, всеки знае, чувства размера на душата си, затисната зад решетките на общоприетото. Красива трагедия, която ни кара да пишем, рисуваме, пеем и танцуваме. За да дедем поне малко от всичко това на света. За да се почувстваме част от него. Над обществото, отвъд бариерите и отвъд телата ни.

вторник, 18 август 2009 г.

Созопол


Созопол ухае на парфюм. Омайва със старите си улички и разказва за едно време, което е толкова отдавна, колкото и самото море. Докато се разхождаш можеш да чуеш копитата на черните коне, които носят на силните си гърбове своите стопани. В далечината се чува призрачния великански сигнал на заминаващите кораби, отплавали от тук някога много, много отдавна. Загледани от своите дървени тераси, там в къщите построени направо върху скалите, младите жени изпращат с поглед железните телеса, погълнали техните любими. Стоели там, дълго загледани в корабите, чак докато голямото Черно море не ги превърне в малки точици. Старият град на Созопол разказва без да говори, застинал във времето размечтава и притихва с вятъра. Алуминиевите дограми на прозорците и климатиците пречат да повярваш напълно, че си се пренесъл с някаква машина на времето. Пътят към Новия град в Созопол води надолу. Младото му лице е пълно с музика, която обаче не можеш да чуеш. В опит да се заглушат едни други, заведенията край брега създават съвършената какафония, а туристите с настръхнали гърбове спират да чуват дори собствените си мисли. Навалица. Сръбска скара, вестници и банани. Нощем Новият град кънти, опитвайки се да бъде нещо различно, някой друг град, за други хора, които не могат да обичат. За онези, които идват в устата му за ден-два и си тръгват с алкохолните изпарения. Без да имат какво да запомнят или да разкажат. Защото това не е тяхното място, въпреки, че самото място се опитва да ги заблуди в обратното. Новият град иска да бъде Приморско, Слънчев бряг и Бургас едновременно, но не постига целта си. Той заприличва на нищо, докато се опитва да бъде нещо, което не е. От другата му страна тихо го наблюдава созополската стена, която нощем възпира потока на новото, ограничава го от пределите на Стария град, за добро. Докато лунапаркът, дискотеките и ресторантите празнуват нощта, Старият спи, уютно унесен от звука на разбиващите се в скалите вълни. Дори уличните лампи са привели глави, уморени да гледат към безкрайния син хоризонт. А жените на терасите все още излизат, за да търсят с поглед онези кораби, които повече никога няма да се завърнат по бреговете му.

събота, 25 юли 2009 г.

FAKE


Живот като на кино

Обществото днес е демократично. Всеки е свободен да си сложи толкова силикон, колкото може да носи и да лъже, че са му истински колкото си иска. Но когато става въпрос за илюзорната сигурност, в която живеем, думата Fake спира да звучи забавно.
Съвременният човек допусна толкова много фалшификати да навлязат в ежедневния му ритъм, че дори вече спря да ги класифицира като такива. Даже му е забавно да гледа как се опитват да му пробутат поредния нагласен реалити формат за чиста монета. Но уви, с всичко се свиква и живота продължава с една идея по-малко истински. Напаст или необходимост вече няма значение. Значение има само цената и количеството, а качеството е въпрос на късмет. Пластичната хирургия е онова, от което имаме нужда, за да бъдем онези, които не можем да бъдем. Дори няма да се спирам на вечния безмислен дебат „за” или „против” силикона, защото това са пълни глупости, които позволяваме да ни разсейват от важните теми. Една такава важна тема е доколко толерантността ни към фалшивото ни имунизира срещу неправдите. И не става дума нито за силикона, нито за екстеншъните на някоя чалгаджийка, нито за ментарските дрехи и обувки, фалшивото пеене и преиграването в секса... Всеки е свободен да си сложи толкова силикон, колкото може да носи и да лъже, че са му истински колкото си иска. Всеки може да извади няколко хиляди лева и да стане звезда в България. И всеки има възможност да симулира оргазми и да се залъгва, че така е по-лесно, отколкото да изпитва истинско удоволствие. Когато обаче става въпрос за илюзорната сигурност, в която живеем, думата Fake спира да звучи забавно. Поредният пример за това, замалко да изложи на риск здравето на един редовен гражданин, който имаше неблагоразумието да отстоява правото си на предимство в една тясна софийска улица. В центъра на столицата, в най-пиковия час от всички, два скъпи автомобила се движат един след друг, докато моят герой търпеливо позволява на първия от тях да му отнеме предимството, но решава, че няма да пусне и вторият. Съответно отнася няколко цветущи епитета от рода на „Къде си тръгнал, бе, мишок?!” от четиримата гладкоглави изкопаеми от близкото минало в джипа и отново губи предимството си на пътя. Всичко това се случва пред очите на пътен полицай, който стои на 3 метъра от случващото се и гледа безучастно. Понякога се чудя кой е по-тъп: този, който има куража да се бори за правата си, дори ако става дума за едно смотано предимство, с риск да отнесе някоя тупалка или този, който търпеливо изчаква онези, за които правилата не важат да получат своето и се надява, че близкостоящия полицай е нещо повече от закачалка за униформата си. Такива ситуации са пробуждащ шамар за всички нас, които си мислим, че сме защитени, защото имаме аларми, сейфове, ключалки и частни пазители на реда, които ще се погрижат за нас. Ето тази наша мисъл е Fake. Когато правилата важат за едни, а не важат за други, явно фалшивото е достигнало много по-навътре, отколкото му се иска на редовния гражданин.
Фалшификатите, които не искаме да виждаме повече
Полицаят от случката по-горе. Да си отиде вкъщи, да си съблече униформата и да се уволни от света. Така София ще бъде по-красива, а хората по-усведомени, че правата за движение нямат значение така или иначе.
Безвратните хуманоиди от джипа, които го играят „охранители”, но като няма какво да се охранява са сотаджии, биячи или бизнесмени на свободна практика. Освен, че са fake колкото си искат, са и демоде, което прави отегчението ни още по-голямо.
Всеки редовен гражданин, който си мисли, че това, че е редовен е напълно достатъчно за обществото. Истинският редовен гражданин не си седи вкъщи, докато навън фалшивото се пропива в хората на клетъчно ниво. Такъв индивид всъщност е едно ЕГН, което гледа реалити и се вълнува от фалшивите проблеми на едни неискрени хора, вместо от истинските, които са навън на улицата.
Внимание, менте!
Ако достатъчно дълго минаваш по един и същ маршрут в София ще забележиш, че от години просяците, които ти чукат по стъклото на колата на кръстовищата не са се сменили. Отдавна известен факт е, че просията е бизнес, от който печалбата е 100% чиста. Не се хващай на въдицата, ако утре сутринта просякът до колата ти те поздрави по име и те пита как са роднините ти, използвайки малките им имена.
Внимавай какво вкарваш в устата си! Може би е най-добре да ядеш само зимнината на баба или доказани продукти. Не се знае кога и как ще попаднеш на салам РоКоКо (рога, косми и копита) или на хляб, който е бял само благодарение на опасните оцветители, които го правят такъв. Никой не е в безопасност! Яж в подбрани заведения и си готви.
Get real!
С всичко се свиква и посредствеността не прави изключение. Затова какво и да се случва, гледай ти да не си менте. Останалото е суета. Носи си изтърканите кецки и удобните чорапи, виж се с приятелите си, вместо да си пишете в skype и не забравяй, че колкото и да залъгваш тези около теб, ти винаги ще си знаеш какъв си.

Българско + гражданско + самосъзнание = 0


Защо гърците го могат, а ние не?

„Трябваше да ги учим да убиват, да изнасилват, да бъдат жестоки. Но не успяхме да ги научим така. Защото само тези, които убиват, живеят, а хубавите и добрите хора гинат, измират, убиват ги," баща на загиналия студент Стоян Балтов

В рамките на 24 часа, между 5-ти и 6-ти декември 2008, България и Гърция станаха територии на сходни трагедии. Най-напред в Студентски град беше пребит до смърт 20-годишният Стоян Балтов. На следващият ден 15-годишният анархист Александрос Григоропулос беше екзекутиран от гръцки полицай. Разликата е там, че вторият случай ще влезе в световната история като предпоставка за едни от най-гневните и дългосрочни протести в Гърция. Повече от два месеца след нашият случай обаче, тук хората си задават въпроса „А какво беше станало в Студентски град?”

Излишно е историята около инцидента със Стоян Балтов да бъде преразказвана отново и отново, защото достатъчно се изписа и изговори по въпроса. И все пак нямам усещането, че чух някой от българските граждани, политици, общественици и прочее да вземе конкретна гражданска позиция за случилото се. Вярно, президентът Първанов размаха пръст и отсече „Настоявам за бързо наказание на убийците на студента и съм говорил в Студентски град да влезе жандармерията!”. Тя влезе ли всъщност? Не знам. Никой не ми е казал. А и от кога в България има бързо съдопроизводство? Същевременно съдът определи гаранция от 500 лв за единия обвиняем. И по-важното - това ли е всичко, което държавният глава може да каже и направи? Решението да разположиш жандармерията на територията на този квартал не е нищо повече от временен и неадекватен опит за демонстриране на контрол. Контрол няма. Затова и Стоян е жертва на полицията. Заради нейното отсъствие, ниско заплащане, бабаитщина и незаинтересованост. Каквато държавата, такава и полицията й. Нея просто я няма!
От друга страна „Полицейска държава” е най-честият етикет, който нашенци подхвърлят след почивка в някой от големите градове на южната ни съседка. Дори ние не харесваме полицията им за малкото време, което прекарваме в страната. Питам се кое е по-страшното – да мразиш полицията, задето злоупотребява с правомощията си и се слави с бруталността си или да не вярваш, че сините униформи ще бъдат в твоя квартал, ако недай си Боже ти се случи нещо.
По улиците на София можеш да видиш катаджии и боклукчии всеки ден, но само когато през града минава чужда делегация или Nu Image снимат филм с Ван Дам, светва по някоя друга синя лампа. През останалото време служителите на реда са заети да ескортират до съда престъпници, които така или иначе няма да си получат заслуженото или да конфискуват компютрите на лица, занимаващи се със сайтове за нелегален download, защото това е много по-обществено популярен проблем от факта, че Студентски град се е превърнал в гето, където едни студенти пребиват до смърт с ритници в главата друг студент.
На политиците им бяха нужни почти 2 седмици, за да установят, че в района на тази столична община има приблизително 150 стриптийз бара и казина, където се извършват и други незаконни действия като продажба на наркотици, проституция и продажба на алкохол на непълнолетни лица. Все неща, които обикновените граждани и без това много добре знаят и даже могат да ги опътят, ако питат за посоката.
И ето, че стигаме до момента с реакцията от страна на българските граждани в отговор на очвидната ни незащитеност и то на място, което би трябвало да бъде кампус. На фона на многохилядните протести в Гърция се чувствам малко обидена от незаинтересоваността на потърпевшите тук. Нали всеки от нас е част от това гражданско общество? Защо единственият по-мащабен протест, който си спомням е от преди близо 20 години (и вече започвам да се питам какво запалиха тогава всъщност - Парламента или Партийния дом)?
Българските и гръцките студенти не са толкова различни- доходите им са сравнително еднакви, образованието горе-долу на едно ниво. Как може едните да са движещата сила в държавата си, поколението, което може да прецени от жизненият си опит кое е добре и кое не е за бъдещето му, така че да влияе на политиката на Гърция чрез протестите си, докато другите просто сменят района или дори само злощастната дискотека с друга. Защо не сме ядосани?
Може би отчасти апатията се дължи на липсата на политическа ангажираност на младите хора в страната. В България да имаш политическа принадлежност и убеждения е нещо почти срамно. По-важно е какво слушаш и какви пушиш. Дори нечия идеология да предизвиква у теб симпатии е по-добре да си траеш, за да не ти лепнат етикет „комунист”, ‘‘анархист”, „расист”, „нацист” или нещо от този род в офиса или в училище. И така, както мама и татко са те учили си „неутрален”, за да си нямаш разправии. Не ходиш на протести, не гласуваш, не четеш вестници и не гледаш новините, не поемаш отговорност, а само констатираш случващото се на две - на три, докато на десет метъра от теб на едно момче му разбиват главата. Кой знае защо! Мислиш си „Сигурно е направил нещо, за да си го заслужи” и обръщаш глава в друга посока. Контролираш само своята съдба, освен когато си пиян зад волана или противника те превъзхожда числено, докато другите се правят, че там нищо не се случва.
Докога ще се сочим един друг с пръст, удобно скрити зад оправданието, че да бъдем апатични е дело на 500-те години робство? Младите хора в България не ги помнят тези 5 века, не помнят и комунизма, защото са родени от средата на 80-те нагоре. Те са „модерни” всякак, но не и в разбиранията си. Един модерен човек знае, че света няма да стане по-добро място за живеене, докато си седи пред телевизора вкъщи. Този, който недоволства срещу света, в който живее не мрънка скришно в кухнята си, а излиза на улицата и търси своята справедливост.
Не е необходимо някакъв всемогъщ обществен лидер да идва да ти чука на вратата, за да се сетиш, че е твой граждански дълг да защитиш правата си, докато все още имаш тази възможност. Защото, ако продължаваш да се държиш като овца, ще бъдеш управляван като овца и рано или късно желанието ти ще се сбъдне.
Наистина ли винаги правителството е виновно, без значение коя година сме и какъв е цвета му? За младите хора в Гърция управниците имат един и същи цвят-цвета на властта. А той най-често е кървав. Гимназистите и студентите са най-бързо реагиращата и най-експанзивната част от обществото по целия свят. Те са онзи балансьор, който има силата да променя статуквото и да влияе на държавата, както и когато никой друг не може.
Но, ако не на турското робство и на правителството на кого да хвърлим вината за нашата апатия? На нашите родители, които са възпитали в нас усещането, че е достатъчно да сложиш името си в някоя протестна подписка и вече си герой. На учителите ни, които не успяват да ни накарат да заобичаме Ботев и Вазов, както Хари Потър. На полицията и правосъдната система, които са корумпирани и нагли до безумие в своята незаинтересованост. На медиите, понеже можем да преброим на пръстите на едната си ръка журналистите, които се занимават с истинските проблеми на нашето съвременно общество. И накрая на себе си, задето все някой друг ни е виновен. Макар да е нямало кой да възпита у нашето поколение гражданско самосъзнание, все още не е късно да поемем своята отговорност, ако не заради нас самите, то заради децата ни, които един ден ще се родят българи. Отказвам да повярвам, че сме толкова безразлични към бъдещето си, колкото се опитваме да се изкараме.

Преоценена стока





„Молим всички източноевропейци да не плюят по улиците на Лондон, да не слушат силно музика и да не пипат хората без тяхно разрешение.”

Това е първото нещо, което попада в ръцете на моя приятелка, минута след като е стъпила на английска земя. Дали брошурата е обидна или просто озадачаваща, й е трудно да прецени. Всеки нормален човек ще се почувства на враждебна територия, където от него се очаква да бъде простак. Но от друга страна, какво е предизвикало това отношение към нас?

Живеем в един микросвят и няма как да е иначе, ако ходим на работа всеки ден от 9 до 5, после готвим вечеря, гледаме телевизия и /или социализираме с приятели, които са правили същите неща през деня. Губим представата за общата картинка много лесно и бързо. И ако сме оптимисти по душа или по възпитание, то ни се струва, че от известно време българинът изглежда по-спретнат. Дрехите му са станали маркови, ходи в МОЛ-а, колата му е измита, ходи на кино, отскоро и на 3D, все по-често излиза на почивки извън България и т.н. На пръв поглед нещата са започнали да изглеждат по-добре. Изглеждаме и твърдим, че сме независими пред Европа. Все по-рядко се чувстваме като бедните й роднини, които износват дрехите й.
Но има и едни други български граждани, които не толкова лесно се заблуждават от „пластичните операции” на съвременният нашенец. В техните очи нашето никога не е достатъчно, а чуждото винаги ще е по-сладко. Те знаят, че България все още не е добро място за живеене. Все още не е добро, дори и въпреки привилегиите си на Родина. В чужбина винаги ще бъдат по-добре. По-успешно е да отидеш на напълно непозната територия и да започнеш от нищото, отколкото да се опитваш да правиш нещо тук, сред цялата тази корупция и дребни душици, които те възпрепятстват непрекъснато. Тук ямата е бездънна. А Европа е известна със своята щедрост и гостоприемство, защото е готова да ти дава безплатни неща и да те третира като свой гост... от елементарно възпитание. Тук това се учи с много усилия и все още не може да се приложи безкрайно трудното „Добър ден, какво ще обичате?”.
Този българин виси на Европа. Провесил се е на шията й като малко ненаситно дете, което иска да й се качи на главата, да види там как е. От високо. Не става дума за ония българи, които заминаха да учат в ЕС, за да се върнат някой ден и да допринесат със знанията си за бъдещето ни, а за онези, които дотолкова не вярват в България, че са готови да бъдат слуги на голямата, щедра сестра. Освен купищата други безплатни неща, от които този емигрант се възползва ежедневно в европейския град, в който пребивава, за него са предвидени и безплатни уроци, които целят да му направят живота по-лесен. За да не мие чинии години наред, а само докато научи езика. В интереса на Европа е той да бъде образован. Но често за „чужбина” се тръгва не с идея за развитие, а с една утопична представа за по-доброто, което ти пада от небето. Той вярва, че изведнъж ще стане притежател на собствена къща с басейн, кола и роднини, които в България ще живеят по-добре, защото ще им праща всеки месец по 200 евро. А те от благодарност като му идват на гости да цъкат с език, ще му носят бяло сладко и черварка от баба му Яна, и покривка на една кука да си покрива плазмата, да не се праши.
Обаче не става точно така. Защото Европа не умира да ни качи на конче. Затова във Великобритания ни раздават листовки, в които любезно ни инструктират да не се пререждаме пред другите клиенти в магазините, а да се наредим на опашката. Помагат ни „да се интегрираме”, но всъщност ни казват в директен текст „Не, благодаря”. Не благодаря, има кой да ни мие чиниите. Ползваме миални машини. Не благодаря, имаме прекалено много боклук по улицата. Защото този емигрант си е такъв- мята си фаса през прозореца на колата, както го прави и в България, защото не вярва в нея. Този емигрант не вярва в нищо. Той се чувства свободен в своето безверие и парадира с една куха незавсимост, едва когато се върне в България и заразказва за европейците. Независимо, че отскоро и той е европеец по титла, той не се чувства такъв дори когато е сред тях. Защото този емигрант може да излезе от селото, но селото не може да излзе от него. Затова той се опитва да създаде Шумен и Плевен в Мадрид и донякъде успява. Успява унищожавайки българското, да се бие в гърдите и да пее „Мила родино”, докато гледа Олимпиадата по телевизията. И ние, останалите българи, които не емигрираме, се сърдим на този нашенец и ни е срам от него, заради листовките и байганьовщината, която ги е заслужила. Наричаме го селянин и простак, задето е отишъл да се излага и да излага и нас със своята елементарност. Защото е очевидно, че нещата вървят добре за нас тук, щом можем да си позволим почивки в Лондон и Мадрид. Това искаме да бъде новия ни имидж! С новите ни дрехи и коли, сме забравили, че сме пазарували от втора употреба до преди две-три години. Вълнува ни какво ще сготвим за вечеря и кой филм ще гледаме, а не къде стоим в общата картинка и караме ли я да се променя. Затова и едните и другите сме преоценена стока в очите на средния европеец. Едната половина живее на гърба на европейските си братя, а другата в илюзията си, че времето просто трябва да мине и всичко ще бъде наред.
Назад в своята история, може би дори преди 100 години, българинът е бил по-европеец от всякога. Защото това не е външен белег, то е дух, който или имаш или нямаш и не разбираш. Всеки е свободен да избира бъдещето си, било то на запад, изток или на майната си. Не мястото те прави, а ти правиш мястото.
И не мога да не се чувствам обидена, задето се намирам по среата на една такава ситуация, на този банален проблем, на една дескреминация, която отдавна трябваше да е отшумяла. Това ме кара да се замисля, дали е редно да търсим причината само в нас? Не е ли това още един от нашите източноевропейски комплекси, че само ние сме си виновни? Че ние сме такива и такива, но не и англичаните! Със сигурност английското общество има над какво още да работи, щом толерира подобни брошури. И без да звуча осъдително, смятам, че е редно да се реагира на подобни провокации, защото те не само, че могат да ти развалят почивката, но и са способни да насаждат омраза. Behave!

Смутни времена




Колко свирки струват 20 литра бензин и каква е Българската мечта по американските стандарти?

Може би е редно да ми е безхаберно след приятната почивка, която прекарах удобно в леглото, в компанията на гол мъж и неудобните си мисли. Там е работата, че човек се настройва по-бързо към стресовите ситуации на града, отколкото в лежерната обстановка на морето или там където другаде е отишъл на почивка. И затова зажадняла за информация, отвярям вестника минута след като съм се прибрала в панелката, пускам новините по телевизията и влизам в интернет едновременно. Час по-късно, след всички ужасяващи неща, с които мазохистично съм нахранила до преди малко чистото си съзнание, седя и се смея на новина озаглавена със звучното „Американка прави секс срещу бензин” . Чудя се дали е изобретателно от нейна страна или е тъжно. Тъжно, не защото видите ли се е „принизила” до това положение- чували сме къде-къде по-вълнуващи истории за женското унижение, а и сигурно си е къртовски труд докато успееш да си платиш 20 литра в свирки, като се имат предвид цените напоследък. Тъжно, защото американските власти щели да я осъдят, задето „върти бизнес без лиценз”. Човекът, който се съгласил да й "напълни резервоара", й позволил да използва неговата карта за зареждане на гориво. И хоп-проституция! Ако това е проституция, направо не ми се мисли какви курви трябва да са по американския стандарт момичетата, които с малки изключения, тук нагалено си наричаме мутреси, манекенки, поп-фолк певици или просто известни, без да се посочва с какво точно. Смутни времена настъпиха дори и в процъфтяваща Америка! Макар че там както и да го погледнеш има няколко милиона повече курви, отколкото по нашите не чак толкова проспериращи високи сини планини. Ако едно от условията една нация да бъде успешна е това да бъде почтена, то България е на светлинни години пред братята капиталисти. Не знам, защо така се отплесвам по Америка и нейното мръсно бельо, но в мен напира някакъв стаяван гняв от псевдо-консерватизма им. Особено от редовните реплики на американките, които се разхождат по софийските улици, „Oh, my, God! Тук момичетата се обличат толкова разкрепостено!”. Ми, да, лято е, горещо ни е в бежави туники от врата до глезените! А и не на всяка второ от нас й се налага да си крие конусовидните бутчета, които носи вместо крака. Имаме си тънки талийки и стройни фигури, които вечните поети са възпели и ще продължават да го правят. А за американската жена Лени Кравиц е казал само „Американска жено, стой далеч от мен, не искам да виждам лицето ти повече, имам по-важна работа”. Естествено всяко правило си има изключение (не знам защо това е така, тъй като така и никой не успя да ми обясни, но така е прието да се казва). Всяка нация има своите силни и слаби страни. Затова е измислена и Олимпиадата, да се надпреварваме, надхвърляме, надскачаме и т.н. Ето, например Америка има най-голямата порно индустрия в света и това предизвиква страхопочитание у нас. Не е като да си нямаме аматьорски клипчета от Ямбол, които обаче могат само да скъсят сексуалното ни достойнство с някой друг сантиметър. Ако става дума за мерене на пишки, нашите все ще са по-големи от американските, ама само за пред чужденците. Като останем насаме почваме друга песен да пеем. Но нали е септември, трудовата година започва наново за нас. Пък ние работим, за да може един ден да не се редим за визи, да ядем бързо и евтино, да си правим липосукции, вместо да спортуваме, да градим кариери вместо семейства, да живеем в центъра, вместо в планината и разбира се, да имаме Евро и Долари, вместо Левове, защото тях вече няма да ги има. Това е Българската мечта по американските стандарти. А може би връщане назад вече няма и няма смисъл от такова. Вероятно по-тревожната мисъл е, че вместо просто да се посмея на веселата случка с американката и бензина, аз избивам комплекси за малоценност в опити да се надсмея над цял един народ и то в темата на броя, която трябваше да приветства всички вас с „Добре дошли отново в града, дано да сте си изкарали едно незабравимо лято!”. Истината е, че всички хубави неща, като топлите спомени от лятото, носим вътре в себе си. Често успяваме да ги подтиснем до пълна забрава, като се пълним с грозноватите гледки на българската действителност и лъжовния блясък на американската. Моето скромно послание към теб е, ако можеш да се опиташ да не си го изкраваш на ближния, на американците или на някоя новопостроена детска площадка. Избери да виждаш повече хубавото. След всеки край идва ново начало. Успешен работен сезон and have a nice Big Mac!

Жената – Версия 2.0



„Винаги оставям мъжете да се заблудят. Те очевидно се влюбват в личност, различна от това, което всъщност съм.” Мерилин Монро

Жената е интересен хищник. Тя ловува, но плячката се чувства победител щом попадне в лапите й. Това е тайната й. Тя не е зла или задължително подмолна. Тя е просто такава, каквато е. Противоречива и често неразбрана. Иска повече, отколкото може да получи, но много добре разбира това. То е част от играта. Как иначе ще знае колко е готов да й даде един мъж? Тя опитва. Разочарова се, учи се от опита си и следващият път е много по-умела. Както в ловът си, така и в леглото. Веднъж схаванала тънкостите, за нея става невъзможно да се върне назад.

За да напиша тази статия реших да се поровя по-надълбоко в интернет и неговото познание за женската психика. Колкото повече четях, толкова повече се удивявах колко много мъже се чувстват потиснати и дори гневни на Жената. Попаднах на няколко блога, в които се дават съвети как да задържиш жената до себе си, ако тя е красива, обича те и те гледа в очите с онази топлота, която те кара да губиш контрол. Най-преобладаващият отговор беше „Отнасяй се с нея като с грозна жена, която не те заслужава и тя ще е твоя завинаги.” Тръпки да те побият! Нима това е гениалният извод, с който еволюцията е дарила мъжа? Или проблемът е някъде в нас и нашата бързоразвиваща се самостоятелност, с която отблъскваме отсрещния пол и го потикваме към агресия? А може би на мъжете не им харесва да сме едновременно красиви, умни и успели. Вероятно смятат тази 3 в 1 комбинация за опасна за техния пол. Според мен всичко се дължи на красотата. Ако Тя е умна и успяла й е много по-трудно да си намери мъж, отколкото ако е само красива. Докато при мъжете красотата е субективно понятие. Там говорим за „мъжественост” и „излъчване”, които привличат жените и рядко за мъжка „красота”. Затова на тях им е позволено да не бъдат красиви стига да имат поне едно от другите две качества. Просто красивите мъже предизвикват недоверие в съвременната жена, която си задава въпроса „Добре, ти си готин, обаче кой ще плати сметката и кой кого ще утешава, ако положението стане напечено?” Няма нищо по-отблъскващо от мъж, който ти трябва да успокоиш, че са ти вдигнали колата, с която си го закарала до любимия му ресторант, в който си платила сметката. В природата има баланс, който трябва да се прилага и подържа дори от съвременните версии на половете. Всеки ден човек променя понятията, които го определят като човек. Същото важи и за съвременната жена.

Да бъдеш жена в днешният свят е по-скоро предизвикателство. През последните две десетилетия жената възприе много от чертите, които преди се смятаха за типично мъжки. Вече не изглежда странно, ако Тя си пада по бокс и го тренира за удоволствие или ако печели повече от гаджето си. Тя работи на две места, спортува, има собствено жилище и автомобил, планира екскурзии до далечни места като Тайланд, но й е трудно да намери мъж, който да е в синхрон с нейния начин на живот. Естествено, че ще е трудно! В последно време си мисля, че жените спряхме да се състезаваме с мъжете, но пък те започнаха да се състезават с нас. Времето е такова, виновни няма.