петък, 19 февруари 2010 г.

Когато боли...




-Е, хайде, какво толкова... Боли само в началото. Поеми си дъх.

-Все едно някой ме е стиснал за гърлото и чака да чуе финалното щракване. Не мога.
-Ако не грееше така силно Слънцето нищо нямаше да порасне така високо, че да се изгори от лъчите му.
-Опитай да отпускаш по малко. Все едно много бавно чупиш орех. Чуваш пропукването, малките парченца, които се отделят от ядката и раздробената материя в ръката си...
-Ако сега спре да ме боли, може никога повече да не усетя нищо. Ще изгубя усещането за любов завинаги.
-Тя е само вибрацията на камъните под ударите на водопада. Докато водата тече, камъните ще вибрират.
-А ти си дървен философ и не й помагаш изобщо с твоите псевдо-мъдрости! Водопади, камъни...Как не се научи да говориш нормално!
-Без мен сте просто монета с две лица. Аз съм ръката, която ви завърта във въздуха преди да паднете в дланта на решението.
-Понякога ми се иска и двете да млъкнете и просто да ме оставите да изживея на спокойствие този единствен живот, след който връщане няма.
-Но, ти знаеш, че това е нелепо. Това не е живота. Това е само кутия.
-Стегни се!

Няма коментари:

Публикуване на коментар