петък, 16 април 2010 г.

60 секунди



И ето я тази еднозначна минута. Знае, че тъгата не съществува - чувала го е някъде. Спира преди съня да натисне клепачите ми с малките си лепкави пръстчета, немити от калта, в която е ровил за злато. Иска да знае какво видение да изпрати, но му трябва истината, за да му даде живот. А тя една такава смутена и затворена не обича да говори за себе си, а само да слуша. За нея приказват мнозина засукани интелектуалци, които казват, че е относителна, илюзорна, че носи само тъга... Но ако тъгата не съществува, какви са тези ителектуалци, каква е тази тяхна истина, нали... Странна работа. Тази една единствена минута, която изтрива целия ти ден. Целият свят, целият живот и опит. Шейсет секунди истина, директно предаване от и към Егото, което тайничко криеш, че притежаваш, понеже не е възпитано. Понеже не е човешко. Понеже... какво беше? Забравих. Лека нощ!

Няма коментари:

Публикуване на коментар