неделя, 7 февруари 2010 г.

* * *



Изсичат горите, езерата отровиха, антените пържат челата през лятото. Но от никоя друга не ме е страх да загина, така както от твоята смърт. И ако някога те подмина безмълвна, с лице като статуя, ще е защото с един поглед убиваш и с една дума ме пращаш във Космоса. Да не дишам, да не усещам, да не чувам нищо освен вътре ритъма, който ме блъска. Притисната от прегръдката ти като от трудно решение, което никога няма да мога да взема. Аз съм стара новина. Само се чудя защо ти е да ме прочиташ сега. След всичко, което никога не сме имали, не сме си казали и почувствали. Защо това, защо сега и защо точно със мен? На всичките ми въпроси ще отговориш някой ден. Но не тази вечер. Ужасно е рано. Не ме прочитай съвсем.

Няма коментари:

Публикуване на коментар