неделя, 31 януари 2010 г.

За някаква гара и едни вестници



С метрото до центъра било 5 минути. Не съм се качвала - бързият влак не е моя. Не търся нито непозната спирка, нито отминала гара, нито съм тук заради самото возене. Просто обичам да си купувам билети. Да знам, че ако реша да тръгна, имам в джоба си билет. Гарата е тази, която ме държи на едно място. Сядам и ги гледам как бързат за своя влак. Един мирише на прясна боя. Облякъл е нов костюм, сложил ново лице. Чудя се дали и маршрута му е нов или ще го отведе до същото старо място. Друг крие в джобовете си маркери. Скуката го е извадила от леглото и иска да се разпише на нечия стена. Трети се прави, че чете вестници. Всъщност преглежда само заглавията, защото е отегчен от новините под тях. Пръстите му са целите черни от мастилото на страниците. Докосвал е носа си и е оставил тъмни отпечатъци по него. Не тръгва. Не мърда. Не говори. Какво толкова чака? И защо хората си купуват изобщо вестници? Всеки се вози сам, но тук на гарата сме заедно. Губим си времето с вестници, които не целуват, не обичат, не правят синки, а само тъмни кръгове под очите.
Някои се връщат след време, преоблечени в спомени. Минават, за да надраскат прясно боядисаната стена и да изчезнат вандалски присъщо. После следата се трие дълго, дори надписа да е само трибуквен. А те са предимно трибуквени.
Колко перона има на гарата?

Няма коментари:

Публикуване на коментар