петък, 29 януари 2010 г.

Доминанта




И е навсякъде, една такава лепкава, примитивно първична, изтощена от бездействие, възпламенена от един атом, който се отделя през очите и спира директно в Нея. И се чуди какво я прихваща, какво я усеща, къде я водят атомите. Някъде в утрето, във винагито, безвременното. Спира да се огледа във витрините, да провери дали все още не се е изгубила, дали не са се променили чертите й от всичките тези атоми, които се удрят в нея и искат да си откъснат от нирваната й. А тя не знае защо е такава, защо всички нея искат да счупят. Тази отчаяна агресия за впиване, притискане, усещане, осукване и паунските пера, които ги предхождат. Неловкото мълчание, което я следхожда и бавното отлепяне от пода, след падането. Витрините не й продават нищо, а само взимат отражението й, за да се изфукат на атомите, които веднага политат към тях като врани към бляскаво стъкълце. И се забиват тъпите птици и падат на земята на свой ред, зашеметени от лиспата си на усет към реалното. В малкото пръстче на лявата й ръка още стои забито едно стъкълце. Стои си там и напомня за последния път, когато се хвана в примката на враните и стоя да ги гледа как се размазват една след друга до смърт. Светлината в нея изпитва вина, но тъмнината й тържествува победата, покорения връх, спечелената битка... Доминанта, чуплива като витрина, зад която нищо не си заслужава да бъде купено. Черната дупка за хиляди атоми, които разперват паунски пера, за да се самоубият в очите й.

Няма коментари:

Публикуване на коментар