неделя, 10 януари 2010 г.

La vie en rose



Неделя ме влачи с мързеливите си следобеди и скучни вечери, безпаметни сутрини, които минават в транс пред мониторa. Може би ще отида на кино, може би дори билярд с позабравени приятели, с които май нямаме какво толкова да си кажем вече,затова ще поиграем и ще пием по бира. Чувствам се като медуза.
Снощи, след внимателен прочит на моя блог Някой важен за мен заключи "Не си щастлива". И е вярно, и не е. Какво е щастието се питам за пореден път? Дали наистина е моментно проявление на илюзорната ми представа за свобода или е тази обща превъзбуда от живота, която всъщност никога не съм спирала да усещам...
Не знам, много е сложно. Сложно като началото и като края на всичко.
Началото е най-големия риск, който поемаме през живота си. Да кажеш ДА на новото, на непознатото, на възможността да се отдадеш и да бъдеш хванат в капана на сериен убиец, измъчван и убит. И краят, който може да се окаже най-дългото и мъчително решение, което не можеш да вземеш. Не става дума само за взаимоотношенията между хората. Тази битка я водим и с изкуството. То също може да се превърне в махало от усилия и компромиси, притеснения и пропуснати възможности. Разочарования от думи и неизпълнени обещания, разочарования от нас самите. Гузна съвест, наранено его – всички съставни части към конструирането на финала. Само трябва да ги сглобим и да си кажем „Сбогом”. Но не го правим, защото се обичаме. Е, да – не толкова колкото обичаме идеите си един за друг, представите за това, което сме - необективни и наивни. Обичаме и страховете си, че ще си липсваме, че ще сгрешим, ако се разделим, че има нещо наречено „съдба” и ние може да сме нейното олицетворение един за друг. Това ни държи заедно и ни помага да се самозалъгваме, че всичко ще се оправи, че с цветята тази пролет ще разцъфнат и нежните ни погледи, че целувките ни отново ще бъдат мокри, а погледите ни влюбени. Със Слънцето ще дойде пак онова, което изгубихме в мъглата. Ще се срещнат очите ни като за първи път и ще видим сълзите им като топли признания, а не като сълзи от болка. Да, за изкуството говоря. И колкото и да звучи самотно, мисля че само то е способно да ме накара да се почувствам щастлива в момента. И тази мелодия...

Няма коментари:

Публикуване на коментар