Видяхме се за първи път от седем години. Помня я 19 годишна. Сега е червенокоса, късо подстригана и толкова различна, че се бутнах в нея по стълбите на подлеза на Ялта, извиних й се и щях да я подмина. Обаче тя ме спря.
-Ти ли си?
Да, бе! Следва дълъг кокоши момент – прегръдки, целувки, „Не можах да те позная” и разбира се, се озовахме в най-близкото кафе. Помня как веднъж на един купон й държах косата, докато повръщаше, а пет минути по-късно я видях да се натиска с най-добрия ми приятел. Сега тя е семейна, кара джип и има отрепетирана усмивка.
Не ми е липсвала. Нито веднъж. Тинейджърските приятелства са едни от най-преходните неща, с които можеш да се затормозиш емоционално. Не мога обаче да скрия любопитството си как от точка А се е озовала до точка Ю.
Оказва се, че се запознала с мъжа си на купон в студентските години на брат й (нея така и не я приеха никъде). Негов състудент, от заможно семейство. Купили си апартамент, коли, направили си поколение... Пълна програма – почивки по острови, дамска чанта за няколко хиляди лева, телефонът й пълен със снимки от сватбата... Отскоро мъжът й го преместили в друг отдел на корпорацията. Наели му квартира в Лондон и му казали, можеш да се прибираш всеки уикенд и по празниците. Моята съученичка не го приемаше никак тежко. Очевидно липсата на съпруга й не беше физическа. Биха й липсвали пластмасовите правоъгълници с неговото име. Такива са тези истории. С еднакви сюжетни линии, персонажи и един и същи изход. Никакъв.
Когато дойде и моят ред да разказвам, започнах да лъжа. Казах й, че в момента търся любовта, имам съквартирантка и куче. Нито едно от тези неща нямах. Бях в така наречената „сериозна връзка”, която продължаваше седем години. Тя го познаваше, бяхме от една и съща компания, но някак не ми дойде да й кажа „ами, аз още съм с него , нищо ново...” Щях да потъна в застоя, който проектирах в очите й. Това с кучето дойде отникъде. Аз съм алергична. Надявах се да не си го спомня. Но, така или иначе нямаше да се видим повече, освен ако съдбата не предприемеше някакъв безобразен обрат.
Каза ми, че заминава за Лондон. Съпругът й вече бил намерил жилище там. Лондон...
Загледах се в непознатата срещу мен и се зачудих какво толкова различно ни се случи, че животите ни изобщо не си приличат? Родени сме в един и същи месец, в една и съща година, в един и същи квартал. Родителите ни си ходеха нагости, излизали сме с едни и същи момчета, първият ни път беше на един купон, на който бяхме заедно... Сега тя отива в Лондон. Дразнеше ме. Странната й коса ми заприлича на корица от VOGUE. Ужасно ме дразнеше!
Не бива хората от миналото ни да ни пресрещат на улицата успели и богати, особено когато ние не сме мръднали и грам. Не ме гневяха толкова парите му, а начина по който се опитваше да прикрие белите конци на тази измислена история. Не издържах и й казах:
- Ти ще заминеш. Вероятно няма да се видим повече, защото аз оставам тук и това едва ли някога ще се промени. Кажи ми честно, като на призрак от миналото, който ще изчезне завинаги с думите ти, какво ти липсва?
Последва дълга, неловка пауза. Влажният поглед, с който се беше сдобила проговори с тиха меланхолия. Едно момче, което бях забравила, че съществува. От нашето училище, но по-горен клас. Също семеен, но не особено успешен в работата си. Панелка под наем, кола на изплащане. Две деца и котка. Виждали се всяка сряда на обяд в един хотел близо до Драгалевци. Прекарвали по два часа заедно, а после всеки продължавал в своята посока. Имал дълъг, грапав език, който още от вратата прокарвал по ухото й. Тя мразела да й докосват ушите, но на него позволявала. Когато я целувал правел едно малко кръгче в устата й, което й спирало дъха. Харесвала най-много ръцете му, защото били силни и големи. Кожата му била изключително гладка, затова обичала да го целува по целия гръб. Понякога й изпращал цветя в офиса, придружени със закодирани послания, така че никой да не се усъмни. Но, колегите й не били толкова застреляни. Във времето, когато не можели да се виждат, си оставяли послания в един цветарски магазин. Това била игра от френски филм, за който не бях чувала никога и едва ли някога ще мога да повторя заглавието му.
Нямала илюзии, че това може да продължи. Просто нямало начин той и тя да зарежат животите си и да се отдадат на това, което всъщност са. Един с друг. Замислих се какви роби на клишетата сме. Как се страхуваме от техните ответни удари. Печатът „разведен”, сбогуването с лукса, с котката, с миризмата на другия. Какво ще каже съседа, майка ми, ами общите ни приятели? Тях как ще си ги поделим? Никога повече няма да мога да стъпя в онзи ресторант!
Помня я 19 годишна, с дълга рижава коса и поглед, в който можеш да разтвориш диамант. Сега тя е семейна и живее в Лондон. А аз съм тук, в кафето до Ялта, където преди десет години се влюбих в момче, което целунах за първи път вчера. Но това е друга история.
