Hypnotized

Последните две седмици звучат в главата ми като контрабас от интро на парче на Ани ДиФранко. Май се казваше "Hypnotized". Една микрореалност в капсулата на широко отворени зеници. Спира да съществува това, което гордо наричаме "свой начин на живот". Дали от това имахме нужда? И възможно ли е да се случи на група от хора, а не на Мен и Теб? Да! Отговорът е Да и това ме изумява до степен на налудничав смях. Иска ми се да запечатам това чувство и да го отлея в пръстен, който да хвърля в Мордор. Толкова е дяволски сладко, че би могло да ни направи чудовища със силата си.
Всъщност това е благодарствено писмо. Благодаря за дългите вечери, които сякаш отлитаха за 20 минути. За виното, което не напива, а постила червения килим на откровеността. Благодаря най-вече за нея, че успяхме да бъдем себе си. Благодаря за новите бръчки, които от хилене на трибуквени съкращения, вече виждам по лицето си. Благодаря за ходенето на дискотека (!) - нещо, което ми беше общо взето за първи път. Благодаря за чувството на безкрайно спокойствие, което предразполага да разказваш неща, които...хм. :) но, най-вече за усещането, че си си вкъщи. ...снимката на перфектното семейство още ми е на десктопа....
Имам и да се извиня за това, че не съм свикнала да бъда повече от себе си. И за това, че магията понякога ми идва в повече и се отнасям.
За всеки от вас имам по едно чекмедже в сърцето си.
Просто някой от нас трябваше да каже нещо! :))))