понеделник, 30 май 2011 г.

Големият лош селянин, който живее на покрива



На Световното по мрънкане всички са с връзки, а ти раздаваш медалите. Джуджетата на дядо Мраз, отдавна са покойници, стегни се!

Хубавото на това да бъдеш „супер позитивен човек, който зарежда всички наоколо” е, че един ден ти минава. Приятното за другите „зареждане” спира в момента, в който някой от тези ощастливени твои близки не започне буквално да смуче от твоята позитивност, докато не те докара до самотно пиене в някой бар на Шишман. Защото злоупотребите от страна на приятелите ни са нещо, с което скрепяваме клетвата си за вярност. След поредната лична драма на Едикойси, която трябва да изслушаш, вместо да изпълниш вътрешния си порив да му откъснеш главата, с изтощение го даряваш с усмивка, „Всичко ще бъде наред” и допълзяваш с последни сили в скривалището си.
Във високата Шишманова кула, пиеш, а в ръката ти отново се е настанила удобно цигара, за която можеш да се закълнеш, че не знаеш как е попаднала там след пет години въздържание. Тя самата извива опулената си пепелява глава от пепелника и с укор забива катранен поглед в теб.
-Чук, чук!– Подава цигарата с продрания глас на пушач ветеран.
-Извинете, но не искам да разговарям с никого в момента- Любезно отклоняваш поканата за игра на твоя отровител.
-ЧУК, ЧУК! – Настоява агресивно тя.
-НЕ!
Първото „НЕ” за седмицата е толкова освобождаващо, че не можеш да се сетиш за нито една причина да не го казваш постоянно. Изцеденото ти от щастливи енергии тяло иска да се свие в най-тъмния ъгъл, където никой няма да се радва да го види. Вместо това те облива нова вълна на оптимистична непоправимост. Точно в тази най-мрачна своя композиция си припомняш, че утре е отново понеделник.
Като в онзи много стар и предимно тъп виц за момченцето, чиято майка всеки ден му сервира за обяд сарми, докато радостта му в понеделник постепенно не ескалира в отчаяние до неделя. Когато обаче понеделник отново настъпи и изоставеното от Бог дете отново получи за обяд сарми, радостта от любимото ястие се завръща с новата седмица. Ти си в началото на същото еднообразно хранене, пиене, пушене и чукане, на което си затворник цял живот и това отново ти се струва прекрасно! Отхвърляш отвеяните екзистенциални мисли от рода на „Ако очакваш награда на финиша на спорта наречен Живот, то тя ще бъде единствено факта, че там най-после ще бъдеш сам.” Бла-бла-бла... На свършването на живота няма доволни зрители, за разлика от порното, макар животът на мнозина да е попфолк. И като всеки творец (защото ти вероятно си такъв, какво иначе ще правиш сам в бар, в неделя вечер на Шишман, освен ако не си Киро, който отново напусна работа, макар че и Киро е творец, но да не се отплесвам) ти намираш отговора на... как беше клишето..., на дъното на бутилката.
Вечната ти надежда - Deadline-ът!
Deadline-ът е най-голямата ти мотивация откакто откри, че работиш най-добре 35 секунди преди крайния срок. Мазохистичното ти начало отдавна е свикнало на всякакви външни влияния, затова най-голямо удоволствие ти носи авто-агресията, с която се измъчваш, когато трябва да свършиш нещо в срок. Досадният вътрешен диалог в главата ти седмици наред ти пили, че е деградно да висиш във Фейсбук до три следобед и то по пижама, в собственото си легло, при положение, че деня ти е започнал в десет сутринта. За тези пет часа можеше да свършиш Нещото в срок, да пуснеш пералня, да си намериш друга работа, гадже, апартамент, хладилна чанта или там каквото повелява конкретния момент. Осъзнаваш, че крайният срок е твоя най-голям музопроизводител и верен другар, който те занася до вас от тъмните ъгли на пъклените Шишманови барчета. Пуска ти освежаващ душ на главата, прави ти кафе, обува ти чорапите за писане и поставя лаптопа в обятията ти. Всичко е наред, когато свършва. Особено когато свършва в ръцете ти, докато с радостна усмивка опровергаваш Големият лош селянин, който живее на покрива ти, че няма да се справиш.

Що се отнася до Големият лош селянин, който живее в главата ти, трябва да знаеш няколко неща. Предназначението му е да те държи максимално потиснат, демотивиран и неуверен относно уменията ти да бъдеш по-добър от досега. Пази те от прекалено развитие, като те кара да вярваш, че заслужаваш да плуваш в Кафявото море на живота, където да се удавиш и никой да не иска да те извади, защото морето мирише по-гадно от разложения ти труп.
Големият лош селянин със сигурност е руско производство, но на кои точно служби, не се съобщава. Той е имплантиран в главата ти чрез упорит ред и дисциплина още от ранните ти детски години. Например когато лелката в детската градина те е накарала да повярваш, че десерт има само, ако си изядеш „вече ядените кюфтета яхния”, които са ти сервирали. Програмата му впоследствие е била затвърдена от съседското дете, с което уж живеете на една улица, родени сте в една и съща година, месец, имате еднакви асцеденти, учите в един и същи клас, но пък то има колело, куче, компютър и ваучер за джи ес ем-а, докато ти имаш само Силата да мастурбираш. И разбира се важният ъпгрейд на руската конспирация в главата ти, е уж твоето лично и съзнателно решение да бъдеш именно този „супер позитивен човек, който зарежда всички наоколо”. Последното, както вече се убеди е много, много лошо! Води до приятелства и други заразни обществени прояви, чрез които СССР продължава да съществува чрез теб, като Големият лош селянин.
Всичко става много по-лесно, ако помниш едно - мрънкането на твоите приятели е любимият човешки спорт, който никога няма да омръзне. На Световното по мрънкане Най-големият и най-лош селянин очаква онова клето дете от вица за сармите, в неговата неделна фаза, да се покаже от главите ни и да завлачи тирадата по еднообразното си хранене. От „УРА! Аз обичам сарми!” до мятането по корем на земята „Защоооооооо НЕЕЕЕЕЕЕ, не пак сармииииииии”.
...Имаш две възможноти... или да му кажеш да си завре главата в Голямто кафяво море и да мре в DEAD лайн-ът си, или да продължаваш да го захранваш със собствените си сили. Проблемът е, че колкото и да се опитваш да решаваш проблемите на другите, те винаги ще си създават нови проблеми. Това е верига, в която с желанието си да бъдеш добър, ставаш проводник на проблеми. В крайна сметка всички сме свързани, колкото и упорито да се кълнем в обратното. Препредаването на проблеми е вирус, а не лечение.
Разбира се, това не означава, че не трябва да бъдем полезни на обществото и в частност на приятелите си. Означава единствено, че трябва да правим разлика между желанието си да бъдем добри и Големият лош селянин, който дърпа конците на криворазбраната ни отдаденост към другите. Здраво стъпили върху крайния срок на търпението си, сме точно където трябва, за да прекъснем саморазрушителната верига на Добрдетелта.

неделя, 22 май 2011 г.

Сладоледът, който пътува към мен


Просто някои дни са, за да ги няма. Ако сега ме чува Гергана от преди 5-6 години, да си запуши ушите веднага, за да направи точно това, което направи през това време, вместо да си мисли "Баси, така ли ще стане, въпреки всичко?". Не, не става така, просто днес е така. Всичко е наред, мое малко, упорито Аз. Някои дни са, за да ги няма. Точно както ни се иска някои да ги има постоянно. Да се повтарят и да не свършват.
Не ми се иска да се оказвам жертва на предменструалното си лошо настроение и никотиновия си глад, защото ние, жените, сме по-силни от тези дреболии.
Може би, наистина е важно в какво се фиксираме. Сладоледът, който пътува към мен (по звука на ключалката чувам, че вече дори е пристигнал) ще промени нещата.
Всеки път, когато открия негов косъм на клавиатурата си се успокоявам, защото съм свидетел на неговото оплешивяване. Точно на Неговото. Не е ли чудесно? :) Той има един ужасен стар син адидас, с който се размотава вкъщи, закупен през 98-ма от Витошка. Обичам скапания му син адидас. Харесва ми, че като се обръсне, идва при мен за ритуална целувка. Че си записва всичко, въпреки че помни като слон. Че поправя счупени неща и преди да си легне изгася лампата в коридора. Че не му пречи, че дрехите ми са навсякъде. Че понякога ми пише нещо смешно в скайп, въпреки, че сме на метър разстояние един от друг. Че постоянно работи и че работи това, което сам е създал преди 13 години.
Дните идват и си отиват. Хората също. Всичко създадено, умира. Но, докато все още съществуваме, Всичко е въпрос на фиксация... и малко сладолед.

събота, 21 май 2011 г.

***


По пътя на моята корекция разбирам, че вече сме били свързани вднъж. Вярвам, че е въпрос на време и сила, това да се случи отново. Нека бъда Твой проводник на удоволствие.
Без твоя глас, потоците Ти са само картина, закачена на стена. Мога да я видя, да я пипна, но не чувам пътя на четката, която я е нарисувала такава.
С Теб имам силата да пренареждам света в името на Твоята мъдрост.
Чрез любовта Ти, мога да пиша думите, които ми диктуваш и да създавам мелодиите, на които Ти се танцува. Да давам любов на тези, които искаш да бъдат обичани от Теб. Да им връщам силата да те чуват и виждат.
Аз съм инструмент в ръцете Ти. Това, което се помещава в мен, с цел да ни раздели, ще продължава да среща сушата и глада на своите намерения. Аз съм Твое огледало и никой освен Теб не се оглежда в мен.
Аз ще се погрижа да бъда достатъчно силна за светлината Ти, а Ти се погрижи тя да достига до мен. Нека чрез мен я познаят и други.

понеделник, 16 май 2011 г.

Туп-туп...Туп-туп...Туп... !...



"Човек не открива нови земи,
ако не приеме дълго време да не вижда брега"
Слепотата развива друго сетиво,
което не успива като ярката светлина на очите ти.
Научаваме се да танцуваме натъмно.
Празнотата от думи е сал във Черно море.
Мракът отгоре - капак върху главите ни,
повтарям си леко напевно и пляскам с крака в локвата.
Ще се залъжа, че не ми е нужна твоята муза...
Продължавам мелодията, в която не съществуваш...
Капчици, капчици, винено-сиви се стичат по кожата ми
и кална подскачам по тези мотиви, по тях и по спомена си.
Туп-туп...туп-туп...туп... ...

понеделник, 9 май 2011 г.

Аз, рендето



Една слънчева майска сутрин се събудих с непреодолимото желание да изобретя рендето, но се оказа, че то вече е било изобретено и то от някой си Айзък Хънт през 1540 година, понеже на човека му застоявал кашкавал, който ставал прекалено твърд, за да се реже. Осенила го гениалната идея, че това, което прави с петите си може да се случва и на стария кашкавал и така той все пак ще става за консумация. Гениалното изобретение е на човек, който се казва Айзък (какво друго да очакваме?). Той намерил начин да яде стара храна и да запали целия свят да прави същото, докато му дава пари. Браво!
Това ме подсети за времето, когато бях метър висока и откривах света чрез наличните си сетива. Вероятно не е нещо обичайно, но изпитвах силен интерес към материите на материалния свят. Рендето ми служеше за определяне на различни характеристики на заобикалящите ме материи. Например една клечка от двора се стопляше много повече в ръката ми при настъргване, отколкото зелена пластмасова чаша за пикник. Клечката миришеше по различен начин от чашата, когато я прокарвах по назъбената част на рендето и употребявах различна сила, за да извайвам тъничките лентички настъргана пластмаса и съответно дърво. Вкусът на нещата никога не е бил толкова интересен, колкото тяхната плътност и структура.
Психопатът от "Ланголиерите" на Стивън Кинг късаше тънички лентички от салфетки - нещо, което обожавам да правя от дете. Когато прочетох книгата му, бях убедена, че съм способна на ужасни, мрачни и отвратителни деяния спрямо човечеството. Този ден дойде.
"Uh Ah Oh" е мила песен за едно момиче, което опитва материята на материалния свят и чрез своето ренде подбира онази материя, която е най-топла в ръката ѝ и мирише най-хубаво. Често си напомням, че перверзията е в контрастите, за да си обясня защо понякога правя неща, които изненадват дори мен самата. В моите мрачни овулационни дни, в които материята ми е по-тежка и плътна от другите, измислих персонаж, който всички ние, малки и големи момичета крием в своите сенки. Зад радостните песни на които се поклащаме и вярваме, че сме адски секси, желани, способни да имаме всекиго.
В един тесен ъгъл на нашия прашасал килер, под един шкаф, в една ракла, затрупана под старите одеяла от чеиза, през девет планини в десета, на дъното на един кладенец, крием мъничката кутийка с ужасната реалност, която сме сигурни, че никой не вижда зад хубавия ни грим. НИЕ ЗНАЕМ, ЧЕ ЩЕ ОСТАРЕЕМ!
Това е толкова далече, абстрактно, толкова няма да се случи точно на нас и ние ще сме да, подготвени, ще сме взели всичко, което сме могли, ще сме го изживели и ще ни е хубаво да сме стари... Ще станем на 30 и ще сме още по-привлекателни, защото най-после ще сме целите жени, на 40 ще сме напълно себе си, на 50 ще имаме красотата на мъдростта, а бръчиците под очите ни ще са за възхищение на двайсет годишните момичета, които ще повтарят грешките ни, без нашия размах и грация. На 60? Въображението ми ме спира някъде там. Защото нас, нали всъщност изобщо не ни е страх от старостта? Тя е далече, тя е направо в друг живот. Ние ще бъдем вечно момичета, дори когато имаме свои момичета и те също имат момичета.
Плюшените ми играчки носят тази закодирана информация. Подредени по етажерките на моето минало Аз, те събират праха на всичко, което някога съм била и повече никога няма да бъда, но троснато настоявам, че винаги ще съм.
Да, точно тези играчки ме връщат назад и вместо да ме стоплят с отминали светли спомени от безгрижни детски дни, ме карат да кихам от застоелия прах по тях. В кашони, под леглото, на тавана, в мазето, на тъмно, сред паяци и дървеници, в ръцете на някой, който вече го няма...стига!
Нещата не са по-ценни от Нас. Нещата са Неща, а Миналото е минало. Там няма нищо. Нещата са нищо. Имаме само тази точка в сърцето си, която ни води по пътя ни. Другото е излишен багаж. Това са просто играчки.
Да поискам плюшените ви играчки за видеото на Uh Ah Oh беше интересен социален експеримент за моя сметка. Молбата ми докосна едни тънички нишки, чувствителни на светлина, дълго скрити на дъното на кладенеца. За някои намерението ми да се изгавря с любимите плюшени играчки от детството прозвуча равносилно на гавра с Нас самите, с Нещата, които сме обичали, с които сме се асоциирали, които са Нас.
"По гадно е от детско порно върху пресния гроб на родителите. Кой ли олигофрен би пожелал да си запали плюшеното мече и заедно с него и детските мечти и спомени." ядоса се An AngrY Kid. Отива му да е ядосан. :)
Не моята молба да убия няколко плюшени играчки е нелепа, а чувството ни за притежание, което се разпростира до самия въздух, който вдишваме и издишваме. "Това е мое, което е мое съм Аз, Аз съм всичко мое" Ето защо "насилие над плюшени играчки" звучи като "Насилие над децата в нас". Защото не умеем да се разделяме от вещите си. А те ще отидат в боклука така или иначе. И ние ли ще отидем в контейнера с тях тогава?
Feel free to kill yourself and still be alive to see the world without you, ми звучи освобождаващо :)
Материята в материалния свят не лекува егоизъм. Тя просто ни притежава.

Вашите стaри Аз под формата на плюшени играчки, можете да оставите в Radio Cafe до четвъртък.