Тъгата не мирише на шкембе чорба

За тъгата ми се пише. Защото ми е нова. Много ми е нова и ароматна. Напомня ми за времето, когато чистех вкъщи. Много старателно миех пода с два вида препарати, единият от които ползвах като втори, защото страшно яко миршеше на лимон. На гора от лимони (макар, че едва ли се казва гора, защото лимоните би трябвало да са единичен случай). Вдишвам я аз сега тази тъга, обаче на нищо не ми мирише. Не мирише на никого. Даже на НЯКОГО не мирише. Почвам да си мисля, че съм си изгубила обонянието и тръгвам в два през нощта, много тъжна от този предполагаем факт, по някаква си централна софийска уличка. Търся денонощен ресторант, където има шкембе чорба. Ако не усетя и аромата на шкембе чорба, значи наистина си е ебало майката и съм изгубила едно от основните сетива, с които преди осъзнавах тъгата.
Слава Богу стигам до "Дивака", където почти всички винаги ядат шкембе. Влизам, завъртам се и усещам приказния аромат на чесън, оцет, плуващи късчета месо и насълзени очи от лютия пипер. Но няма аромат на тъга.
"Тъгата не мирише на шкембе чорба", записвам си. Това ме прави по равно щастлива и нещастна, защото първо - имам обоняние все пак, но второ... вече не знам как мирише тъгата. А цялата съм се осмърдяла в нея. А, ако мириша лошо и не знам?
-Но, това е абсурдно - казва ми Михаел Шумахер в огледалото (понякога ми се явява, за да ме опровергае). - Когато човек е тъжен, шницел, другите постоянно го прегръщат. Ако тъгата смърдеше, шницел щяха да бягат от теб, а не да искат да се отъркат в дрехите ти, шницел!
Благодаря на Михаел, а той ми разказва онази история за Андре Агаси, който имал голи снимки на Щефи Граф в телефона си и веднъж някакъв му платил пет хиляди Евро, за да ги види. И то по идея на Агаси.
-Тъпак! - заключаваме и двамата. Михаел, мой отдавнашен нахоквател, ми размахва пръст преди да изчезне, но така и не разбирам какво има предвид. Явно е по-силно от него.
В момента, в който излизам от "Дивака" (а, да забравих да кажа, че аз още съм там, но в тоалетната при Шумахер), ме лъхва студа на 21 февруари, дата като всяка друга, лишена от остроумие и смисъл.
Опитвам се да намеря пътя към най-близкото такси и отново ми се случва същото. Изгубвам се в района на малките пет факин кьошета. Има няколко места в София, които за мен завинаги ще си останат лабиринт до двореца на Кралицата на сърцата. Няма измъкване, всичко ми изглежда еднакво и въпреки, че винаги съм убедена, че вървя УСПОРЕДНО на нещо, излизам съвсем другаде и крайно объркани очите ми отказват да предадат на мозъка правилната информация за моето местонахождение. Затова винаги имам една минута (съвсем стандартна от 60 секунди), в която ама наистина съм в паника. Изгубена, тотално заблудена, изстискана от рационална мисъл и разбира се крайно гневна на малките пет кьошета. После идва просветлението и почвам да рева. Винаги.
Пред мен стои дебела проститутка с кожено палто. "Явно добре се печели от бизнеса", казвам си наум (докато рева), но тя сякаш ме чува и злобно ме сканира от главата до петите, да не би да съм конкуренция. Как излязох на Ботев изобщо?!
Разходката ми продължава в пълно отчаяние, че ще мога да определя нещо, каквото и да било за герб на новата ми, неочаквана тъга. От нито един цвят не ме боли, от нито една песен не ми се свива стомаха до повръщане. Няма температура, която да ме накара да заплача, нито един човек, който да може да ми каже нещо толкова силно, че да ме натъжи така...
Внезапно се сещам пак за Щефи Граф и тъпака Агаси, който й размахва голите снимки и печели пари от тях. А Шумахер е клюкарка! Рева за себе си, смея се на германците, а нито едно такси не иска да ме закра до Надежда 6, защото съм се вмирисала на шкембе, докато бях в "Дивака". Ще ходя, докато не падна. А, когато падна, давам на първия, който ме намери да си направи огърлица от зъбите ми.