За живота и смъртта си мисля. От виното е. Макар, че може и да е от тишината. Може да е от безнадеждността на миналото, което нищо, че е минало, все пак продължава да живее. От неговите проявления сега и непроявените му светлини тогава. Но какво е минало, ако не се е случило, ако продължава и сега да не се случва, но все пак е с мен, накъдето и да се обърна? Това ли е живота? Може би по-скоро е смъртта - тази статичност на повтарящи се НЕсъбития. Животът е делата ни, ръководени от мислите и чувствата ни, породени от усещането ни за голямата река, по която плаваме напред. А тя от своя страна се движи само в една посока - смъртта. Отива да се влее в голямото тихо корито, където привидно статично продължава да дърпа живите към себе си.
Тоест дори ние да сме живи, части от нас са мъртви. Защото не сме ли ние самите сложна верига от преплитащи се потоци? Има смисъл в това да ги съживим, защото така цялостно ставаме по-живи. А колкото по-живи сме ние, толкова по-бурна е реката и по-дълбоко коритото, в което плаваме всички. Събуди се!
Няма коментари:
Публикуване на коментар