С тиксо сглобявам несъществуващи спомени. Съществуващите вехнат, докато гледат букета отсреща. Постилам си пътека към антракта, но бягам от организираната група. Щастлива съм, когато се лутам, не се нуждая от котва. Отричам я, защото е водопадена. И в същото време страдам по невиждано "вкъщи" от кламери и папки, в които лежат чужди снимки. Сребърни са косите им вече, а моите все по-златни и яростни. Бодат в очите на мъже облекли рокли, но няма по-добро от най-доброто. Първообразът е махнал стълбата от дървото и няма да сляза скоро. А може вятърът да ме отвее, докато ме зарива с шума, която купувам за разкрасяване. Ще се наложи да препрочитам листовките. Стъпките на душата са все по-сложни, независимо че краката болят от танци с дивото.
Няма коментари:
Публикуване на коментар