Безпаметно пътуваме през дните си в очакване на някакво голямо прозрение. Търсим клончета над блатото, за които да се издърпаме при нужда. Това е следствие на постоянното усещане за потъване. Убедени сме, че щом не виждаме къде стъпваме, непремено ще се спънем. Камъните на дъното не се интересуват, че сандалите ни са нови. И ние не се интересуваме, че стъпваме отгоре им.
В списъкът ни камъните са препятствие номер 48. Точно преди номер 49 и след 47. За тях имаме цели блогове, в които да ги определим и опишем с надежда, че ако знаем имената им, ще боли по-малко. Но ето къде е грешката. Свикваме с болката, защото вярваме, че тя е неизбежна. Тя е там, независимо в кое точно блато затъваме. И живеем в очакване на голямото прозрение, причинено от нея.
Един от големите спорове с баща ми, когато бях на 16 беше, когато той ми каза, че не трябва да вярвам абсолютно на никого, защото рано или късно всички доказват точно тези негови думи. Че светът е едно тъжно и опасно място, в което си сам. Десет години по-късно все още не съм съгласна с него. Независимо дали това е бил грижовен съвет от родител или просто разочарованието на един 40 годишен мъж от света. Това е списъчно мислене, което ни програмира да очакваме болката.
От всичко, което ми се е случвало досега, а то никак не е малко (даже някои истории не ги разказвам, понеже нали съм писателка и не ми вярват по дифолт), установих, че е въпрос на гледна точка. Дори не на вяра, а на гледна точка. А тя пък е избор на зрение. Защото болката не е единствения път към Голямото прозрение. Допускам, че може би то е точно тази мисъл. :)
Няма коментари:
Публикуване на коментар