понеделник, 31 май 2010 г.

неделя, 30 май 2010 г.

Ех... :)



Ам со ексайдет, ай джъст кент хайд ит! Ай ноу, ай ноу, ай ноу, ай уонт ю ухууу ху! :))))
Отивам да напиша песен, не се издържа!

* * *



На запис тупти сърцето ми.
Червената лампа до тавана свети.
Усмивката ми е неравно поле,
което прилъгва с лавандулов аромат,
но крие чакълени склонове.
Искам да се удавя в портокаловия сок
на масата срещу мен.
Така поне ще знам,
че няма да си причиня липсата ти.
Отново.

сряда, 26 май 2010 г.

Белези II част



...Тук всички сме мъртви. Какво значение има времето? Но не знаех дали непознатият отсреща осъзнава този факт. Замълчах си. Приличаше на всички останали. Разтворили вестник, с чаша в ръка, седнали в бар, за да търсят спокойствие. Объркана история.
-Минаха десет години.-По-настоятелно ми припомни белязаният.
-По чии стандарти?- Понякога съм такава, не знам защо се закачам с лудите.
-Вие по чии предпочитате?-Очевидно беше джентълемен.
-Може би зависи и от часовника.-Сигурно лудостта е заразна.
Естествено, имаше възможност този да не е луд, но това би било изненада. Не ми се беше случвала такава от кой знае кога. Сигурно затова пишех и това глупаво писмо. За да се изненадам от силата на желанията си. Макар, че по-скоро само бих затвърдила това, което отдавна знаех. Всичко става точно така, както си го поръчаме тук. Като този с белега. Появи се в същата секунда. Досадно.
-Не бяхте толкова руса преди десет години.
-Познаваме ли се?
Той се усмихна и стана от масата си. Помислих, че ще седне на моята, но се изправи пред един от прозорците в заведението. След драматична пауза запали цигара и допълни
-...а аз не пушех тогава.
-Цигарите са много полезни, пушете повече. - Самата истина. Опитах се да демонстрирам колко съм заета, като шумно се изкашлях и продължих с писмото си. Но от друга страна... преди десет години наистина не бях толкова руса...

Белези



Седнах в заведението само защото имаше хартиени фенери по тавана. Понякога такива неща ме спират и ме пращат в някакъв магически унес, на който не мога да устоя. Като врана пред стъкълце. Поръчах си Мохито, малко необичайно за два следобед, но какво пък. Тук никой не ме познава. Чудесен момент да завърша писмото. Извадих от чантата си три големи листа, изписани от двете страни. Дадох си сметка, че явно имам доста неща да му кажа. И продължих...

... Как е възможно да има един специален човек, с който ви е писано да се направите много щастливи, да се омагьосате, да преобърнете света и да направите чудеса. И този Някой живее в същата държава, в същия град, може би ви делят само няколко пресечки. Един ден излизаш с колелото, караш си по алеята и го подминаваш, хванал за ръка своята си половинка. На следващият ден си зад него на касата в магазина. На по-следващия, танцуваш с приятели в някой бар, където той спокойно пие коктейл. И не се виждате. Ти си част от неговия пейзаж, той от твоя. Минават години. Животи...Всеки в очакване на другия...

Ставаше дума за случайния принцип, по който влизат и излизат хората от живота ни. За белезите. За това, че трябва да имаме такива, за да се разпознаваме. И когато вдигнах очи от писмото, погледа ми засече този на мъжа от отсрещната маса. Имаше страховит белег над дясното око, който прорязваше цялото му чело. Стана ми неудобно, че така го зазяпах и отместих погледа си. Случайност?

-Минаха десет години. - Гласът му се разля в помещението и фенерите по тавана затрептяха.
Твърде буквално, помислих си...

понеделник, 24 май 2010 г.

Капчица



"Сушата е потребност. Дните в пустинята ни даряват с прозрение и великодушие. Застигне ли ви суша, знайте, че тя има своя смисъл. Продължавайте да пишете. Ще се появи пътека. Някое видение ще се превърне в пътен знак, който указва изхода от пустинята. Писането е едновременно и пустиня и пътека" Дж. Камерън
Всъщност е нужна само една капчица дъжд, която да събуди пресъхналите емоции, станали недостъпни за нас под сухата земя. А капчицата може да бъде всичко. Една забранена целувка, един събуждащ шамар или едно "НЕ", което не сме си позволявали досега. Когато силата ни е затрупана от добродетели може да се наложи да ги преодолеем, за да бъдем отново себе си. Егоизмът е най-доброто бъдеще, което можем да осигурим на другите, чрез волята си. Защото той ще ни накара да се заобичаме. А обичаме ли себе си, няма как да не обичаме и всички наоколо.
Целият свят е събран в една капчица. Когато тя падне тук, ще цъфнат всички цветя.

неделя, 23 май 2010 г.

What is that?!

Куче напада котка в гръб, тя скача и му се качва на гърба. Кучето се обръща да я захапе, но тя се изстрелва към Луната. Там е кацнала птичка с непостоянен цвят. Кучето губи интерес и си тръгва. Котката почти хваща птичката, но залита и пада към земята, където се пребива. Птичката победоносно я нааква и отлита. Тогава един крокодил минава, изяжда нааканата котка и изчезва в нощта, точно преди Слънцето да експлоадира.

video

* * *



Чаках те.
Разорена съм от силата,
с която ме разделяш от тялото ми.
От липсата ти
мога само да израствам.
И ти си състезание за моя ум.
А той е кръвожаден,
защото не чувства,
а се храни с такива.

Суша



"Понякога имаме чувството, че сушата никога няма да свърши. Едно преследващо ни предчувствие за собствената ни смърт, приближила дълго преди да сме подготвени, дълго преди да сме направили нещо стойностно, трепти пред нас като призрачен мираж. Какво да правим? Да продължим." Джулия Камерън
Никога няма да прочета тази книга докрай, за да продължи да ми дава точно това, от което имам нужда. Отварям на произволна страница и първия цитат, който ми попадне пред очите е точно този, който ми трябва.
Но кои истории си струва да бъдат разказани? Колко от себе си трябва да разкрия, за да се чувствам истинска? Дали е нужно да опиша разходките си със Скарлет Йохансон, да разкажа как се пише песен, как открих Джулия Камерън, да споделям какво е вътре в мен, в самото ми ядро, с целия свят? Коя история е важна? Понякога сушата е липсата на истории, които да разкажеш. Друг път историите са прекалено много и предизвикват смислова суша. Тогава пишем поезия.

събота, 22 май 2010 г.

Още



И сега какво? Когато виждам вече черното черно и бялото бяло? Когато тоновете отговарят на себе си? Щом вече морето е солена вода, а планините скали с храсти? Слънцето е звезда, а Луната спътник на Земята... Думите не са между редовете. Размазания фон на снимките е някакви цветни петна. Скритите послания на авторите са само моето въображение... Тайните на това, което никога не споделяме са вече казани...
Имам нужда от нова загадка. От нов студен душ за душата, която се оказа най-големия консуматор. Старите играчки вече нямат батерии. Скучно й е.

петък, 21 май 2010 г.

21052010



1 кафе, 645 знака с паузите(тук), 5 e-mail-a, макарони със сирене, 3225 знака с паузите (Пентхаус), 1 час фейсбук, такси, 9 км, 50 км/ч, отлагане на 1бр. задача за утре, половин пица, 1 идея, 1 кафе, 3 покани в кошчето, 7 часа ефир (7 часа Фейсбук), 1 бира, 12 листа А4, 19 слушателя, 1 розов делфин, 42 песни, 2 л. вода, 3 комплимента, 23 архивирани файла, 1 цигара, отлагане на 1бр. задача за утре, 2 забележки, минус 18 лв, серийно кихане, 6 пропуснати повиквания, болка в едното коляно, такси, 9 км ... и чувства.

Благодарствено писмо IV



Благодаря за ефирния телефон в БГ Радио, който върна в живота ми един от най-специалните хора за мен, който си мислех, че никога повече няма да видя. Благодаря за пряката връзка с Космоса. Благодаря за безгрижието, с което прескачам трудностите по пътя си. Благодаря за всички хора, които ежедневно ме подкрепят с малки неща. Благодаря за концертите, които предстоят това лято. За книгите, които ще прочета. За будното състояние. Благодаря за буквата "й", която ми помага да позная с какъв събеседник си пиша. Благодаря за сродните души. За ключът, който отключва всички врати, но пази една конкретна заключена. Благодаря за мелодиите.

* * *



Стръмна отвън,
стената пред теб ни сближава.
Плъзга по себе си
товари излишни,
които носим за другите.
И в края на драмата
няма сълзи и утеха,
защото е смешно.
Защото е песен за глухите.

четвъртък, 20 май 2010 г.

Лунната разходка на Моника



Моника отишла на Луната, където срещнала една сова. Двете дълго се гледали в очите, накрая совата се отказала и отвърнала поглед. Двадесет и девет пъти се чул странен звук от храстите и накрая от там изскочил един ядрен физик. Той й обяснил основните принципи на ядрената механика. Така тя научила тайното ръкостискане на ядрените физици. В началото Моника била оптимистично настроена, но съвсем скоро щял да й дойде месечния цикъл, понеже нали Луната влияе на тия работи. Тя го чакала да пристигне с бързия влак от Петрич. Това бял единственият град, в който не била правила секс. От там и символиката. А дойде ли ти цикъла веднъж, акъла си отива завинаги!

Музопроизводител 3000



Уредът се ползва лесно. Не консумира елекричество, нито бензин, изобщо не му трябват батерии. Захранва се единствено със силата на мисълта. Захранването става когато при затворени очи се произвежда кратка и конкретна мисъл за Слънцето. Лицето се разтегля в усмивка и отново бавно се отварят очите. Уредът вече е зареден с достатъчно енергия, за да работи от два до двайсет и четири чАса, в зависимост от приложенито, за което ще се използва. Важно е да се държи близо до деца, там където те могат лесно да го достигнат. Може да се ползва многократно, на гладно, в пияно състояние, по време на работа, но да се има предвид, че леко замайва и отнася. Страничните му действия са отвратителни - изявяват се под формата на книги, музикални произведения, кино, театър, хореографии, скулптури, визуално изкуство и съзидателни сили.

вторник, 18 май 2010 г.

Обичайните неща



Целувам те в колата пред блока. Някой тропа по прозореца. Събужда ме от ласките ти. Пита колко е часа и дали го помниш. Не му се сърдя, само ми е студено. Само ми е променено, но пак си е същото на вкус усещане за смяна на ъгъла.
Познавам ъглите ти. Моите са по-остри от твоите, твоите повече от моите. И така нататък, обичайните неща.
Когато заспорим те моля да си по-глобален. Да ни видиш отвън, от небето и отвъд него. Там няма такива спорове. Няма такива като нас. Няма нищо от това измерение. Когато те гледам отгоре, виждам само любовта ти. И тя ме вижда обратно. Нищо, че генетиците се опитват да ни оспорят. Всичко е само сега, в която и посока да се обърнеш.

... и накрая един руснак ме убива.


Щях да ходя до затвора днес, ама не стана. Не се и наспах, не ме закачайте!
Това торнадо в Сърбия, което мина преди няколко дни ми разказа играта. Правих интервю със синоптика Емил Чолаков, който ми обясни (и то в ефир), че няма страшно. По тези ширини торнадо не минава, нито смерчове, нито ще имаме кофти лято, а времето ще си е екстра и половина. :) "На мъж вяра да нямаш" ми каза онзи ден гинеколожката ми, настоявайки да пия някакви хапчета, които отказах. Ще ги раждам, ако се наложи!Аааа... Но мисълта ми е друга.
Сънувам аз, че приближава чукаси торнадото и аз съм с близки хора от всякакъв вид в една къща, в която сме заковали прозорците. Обаче навън е пълно с кучета и котки, които аз държа да спася, като ги вкарам в къщата. Обаче животинчетата в паника, влизат, излизат през вратата едно през друго и не мога да ги набутам всичките вътре. В крайна сметка успявам. Какво виждам обаче - хората, с които уж се крием си седят необезпокоявани по легла, столове, по пода и си лафят. Някаква забава тече. Казвам им, че е време да се мушнем под леглата за по-безопасно, защото торнадото вече се вижда през прозореца (който е закован, не знам как точно се вижда) :)))
И както напоследък се случва в моите сънища накрая се появява един руснак и ме убива.
Край :)

неделя, 16 май 2010 г.

Топлината на началото


Нарисувай миналото по кожата ми. Коремът ми е твоето платно. От всички ласки, които сме открили в себе си, помня само последните. Върни ме назад към първия път, когато опознавахме топлината си с устни, както правят любовниците. Във времето, в което стоим с изправени гърбове и си разменяме дълги погледи. Когато наблюдаваше как косите ми се веят на отворения прозорец, докато караш колата си и ми се усмихваше, когато не те гледам. Когато сутрин първо нещо, което казваше бяха двете ми имена с доволна интонация. Когато да ми купиш сладолед в парка беше задължително, а не събитие, което планираме веднъж годишно. Когато ние определяхме хода на времето, а не то нашия. Нарисувай се по кожата ми, за да си припомня дори за минута, каква беше топлината на началото.

събота, 15 май 2010 г.

Mokaina & Me


Проблемът в мъжките приятели е, че нямат същите полови органи. Ако говориш за секс започва надцакване. Ако говориш за душата, започва наддухване. Ние просто не можем да говорим без гениталиите си.

Разговорът с физически еднакво същество, което на всичкото отгоре ти знае и кътните зъби е съвършения онанизъм. Особено за нарциси като нас двете.
На нея мога спокойно да кажа неща като "Колкото повече се гледам в огледалото, толкова по-красива осъзнавам, че съм" и тя ще разбере точно смисълът на думите ми. Мога да й призная, че вярвам в космическата си благородност, че мога да променям посоките на хората. Че светът е яма, в която падаме от различна височина и тези най-от високото падат най-на дълбокото... Животът не е секта, но ти трябват сродни психопати, за да вярваш.

* * *


Не съм наясно
защо държиш ръката ми ,
докато тегля багажа си.
На рецепцията ни питат
семейни ли сме.
Ти казваш "Да",
аз казвам "Не".
Лъжем.
И двамата.
Искаш да ти покажа
как се хващат пеперуди.
Аз пък искам да ми кажеш
как да ги пусна.

петък, 14 май 2010 г.

The End Is the Beginning Is the End




И какво сега? Усмихнати хора поляха последните 13 години с вино и уиски. И бира имаше. Имаше познати, приятели, колеги и хора, които просто дойдоха да потъгуват с чаша в ръка. Като среща на класа, но и като погребение. Едно такова уж квартално парти, но с някаква тържествена потиснатост.
-Е, спомняш ли си, когато онзи път...
-Да, нали тогава ти ми каза...
-А защо не дойде и онзи, който...
-Много хора липсват...
-Много хора са дошли...
-Още си пазя онова...
-Не мога да повярвам, че свърши.

Свърши.

Всъщност ми е емоционално, защото помня началото. Първите часове на канала. От тогава не отлепих очи от екрана и познавах всеки водещ, падах си по един-двама като тинейджърка, намерих любимите си групи от ефира на тази телевизия. Обаждала съм се, печелила съм награди и някак сюрреалистично започнах първата си работа точно в ММ. Точно където винаги съм искала да бъда. Точно както винаги ми се е случвало. Имам толкова много хубави спомени от годините, в които бях там, с тези хора, че това никога не успя да се превърне в "старата ми работа".
Докато снощи обикалях в градината на заведението си фантазирах как започваме отначало, ей сега. Такива каквито сме в момента. Така както оценяваме истинската стойност и сила на музикалната телевизия. Кой знае, може да съм пророк, а може да съм само мечтателка, но ми се стори, че не само аз си мислех за това. А когато много силно искаш нещо...

четвъртък, 13 май 2010 г.

Хахахаха


Утрото като повод за убийство. Причините са други. Всъщност едва ли бих могла да наръгам някой, ако не звучи подходящата музика. Не бих могла да направя нищо, ако не звучи подходящата музика. Как да те успокоя, ако тази цигулка ме изнервя? Когато разтваряш пръстите на ръцете си от юмрук, те не се движат едновременно. Дали перцата на птиците имат чувствителност? Отивам да се плезя на огледалото в банята, но преди това трябва да си спомня къде си оставих логиката снощи.

сряда, 12 май 2010 г.

...от друг живот



Искам да порасна. Да ти нося обувките и да ти ползвам червилото. Искам като ходя да се чува като от твоите токчета и мъжете така да ме гледат, както гледат теб. Искам да се смея както ти се смееш, когато ти казват нещо глупаво. А ти много се смееш, сигурно защото само глупости говорят. Отмяташ косата си над едното рамо. И аз така ще правя. И ще режа салатата на тънко, както ми показваш. И сама ще си направя пердетата, както направи ти. Ще ги пръскам с парфюма ти, за да си винаги при мен. За да не бъдеш така, както сега... от друг живот.

вторник, 11 май 2010 г.

Музика



Има пейки, на които не сяда никой. Макар и празни, те винаги изглеждат заети.
В паркът през деня е самотно. Десетки хора с децата си, с домашните си любимци, гълъби, баби и дядовци мълчат на своя език. Спират се едни други, прегръщат се и си казват нищото, за което са се видели. Ходещи сомнамбули пускат хвърчила, играят федербал, смеят се и крещят по някое друго зомби. Толкова е тихо...
Нощем дърветата се накланят над алеите в нежна прегръдка, а щурците излизат, за да приветстват Луната. Моята пейка е под един стар бор, чиито клони я пазят винаги заета. Не махам игличките преди да седна. Щом ги е пожелала върху себе си, трябва да останат там. Концертът започва. Совите също слушат. Тревата под мен пуска ръце по стъпалата ми. Няма кой да ме полази, освен ако не е достатъчно голям, за да ми протегне ръка. Ще вечерям тук, но със отворени очи. Искам да виждам всяка звезда, която опитвам. Искам и тя да ме вижда.

Ревизия



От устни направени думите пробиват само ушите, но не и стените ми. Стигат до паничка с вода, но не правят вълнички. От всички парфюми наоколо, ухае само на люляците зад прозорците и всеки гълъб разбира правилно страха от високо. Накацали хора, хвърлят трохи на пешеходците. Електрически струни опъват небето в простир. Да изсушим ли на него клончета с грозде или да изсвирим с невидими ноти нова симфония? Някои вечери завършват с въпрос.

понеделник, 10 май 2010 г.



Да се събудиш, докато падаш надолу по стълбите. Ето това е усещането. Опитваш се да се хванеш за всичко, което те заобикаля. Парапетите се удрят в краката ти, докато лицето ти посинява от стъпалата. Мислиш как да се спасиш, да спреш това изненадващо падане, питаш се кой те е бутнал, защо не си се съпротивлявал, от колко време падаш и защо точно сега се събуждаш.
Спомням си и друго усещане, което ме изпълваше, преди това да се появи. Когато протягаш ръката си през прозореца на колата в най-слънчевия и спокоен летен ден, напът за Рая на земята. Въздухът минава през пръстите ти, а скоростта ти позволява да свиваш леко дланта и пръстите си, така че да оформяш вятъра в топка. Можеш да я хвърлиш напред и след малко, когато колата се приближи отново да я хванеш.
Между тези две усещания няма преход, а един единствен скок от сънно в будно състояние. Лошото е, че падането по стълбите не е съня.
И сега какво?
Ще сънувам съзнателно.

неделя, 9 май 2010 г.

Искам да имам



Светът е парче земя, по което се учим да ходим, докато гледаме небето и мечтаем да летим. От себе си знам най-големите истини, защото ги нося на гърба си, като заострените прътове от онази притча.
Един селянин отишъл при богаташа и казал "Имаш толкова много земя, а аз нищо нямам. Дай ми малко от твоята!" Богаташът му отвърнал "Защо да не ти дам! Сега се прибери и през нощта заостри колкото можеш повече колове. Като се зазори ги сложи на гърба си и отиди на полето, където имам земи. Колкото земя заградиш до вечерта е твоя." Селянинът се прибрал и почнал да остри колове. Не мигнал цяла нощ. На зазоряване ги натоварил на гърба си и тръгнал към полето. Вървял дълго и когато стигнал започнал да ги забива в земята. Ожаднял, изгладнял, бил на ръба на силите си, но не бил взел нито вода, нито храна. Под силното слънце сърцето му спряло и той паднал от собствената си алчност, преди да успее да загради парче земя за себе си.
Тук не става въпрос само за алчност, а за неспособността ни да мислим за себе си, когато пред нас се изправи възможност да направим живота си по-добър. За да полетиш, не е достатъчно да скочиш от най-високата скала наоколо. Първо трябва да си отгледаш крила. А как става това, ще ви пиша по-късно ;)

Не е любов



Ако не можеш да обичаш без да притежаваш, това не е любов.
Ако не можеш да прегръщаш без да спираш дъха на другия, това не е любов.
Ако обичаш с мисълта, че трябва да получиш същото в замяна, това не е любов.
Ако се сбогуваш през ден, това не е любов, а драматизъм, с който опъваш душата на другия до скъсване. А когато се скъса, с какво ще я зашиеш?
Ако влизаш и излизаш в живота на този, който обичаш с щракване на двата си пръста, това не е любов, а изпитание за собствената ти достоверност.
Не може да пригодиш ДНК-то на Любовта към своето както ти изнася. Тя или тече във вените ти докрай, или никога не потича истинска.

събота, 8 май 2010 г.

Разопаковане



Три дни не съм писала. Чувствам се пълна с думи и празна от чувства. Като изцеден лимон, който още се опитва да се самонавие, че става за лимонада или там какъвто беше лафа.
Разходката из природата винаги е много отрезвяваща. По-скоро завръщането след разходката е такова. Натискаш копчето на асансьора, отключваш, събуваш си обувките, вадиш четката за зъби от сака, миеш си косата, включваш компютъра и... Всичко започва отначало.
Планините спират да съществуват, облаците във формата на зайци са вече само следи от самолети, а пеперудата, която те е хипнотизирала с цветовете си цял следобед е молец, който подозираш в съмнително навъртане около шкафа със зимните дрехи. Плановете за утре не включват разходки в гората, поливане на градината или пребоядисване на непотребен стар стол на двора. Утре съществува пералната машина, 34 входящи писма, които трябва да прегледаш и купища хора, които съществуват само тук и сега.
Всъщност света, в който живееш не е този, който живее без теб.
Ето какво ви нося:


* * *

* * *

* * *

* * *

вторник, 4 май 2010 г.

Митове: Детството



За всички, които са нямали детство, знам една тайна. Детство няма.
Детството е състояние, което отглеждаме в себе си. Тези, които са го имали обичат да разказват, връщат се назад с носталгия и въздишат с умиление "Ех, колко беше безгрижно тогава". Те тъгуват по състоянието, а не по детските книжки за оцветяване, приятелите, стария квартал или песните за животните от гората. Защото това са само външни фактори, които постепенно губят своята сила да ни връщат в това състояние.
Тези, като мен, които нямат такива истории се случва да изпаднат в самосъжаление, как живота ги е прецакал и не са играли на стражари и апаши, не са скачали на ластик и не са яли филии с лютеница на двора. Имаме чувството, че винаги сме били възрастни. Което е забавно противоречие, предвид факта, че ако успяваш да разпознаеш състоянието, значи можеш и да го предизвикваш в себе си.
Става дума за онова възхищение от цъфналите дръвчета, от пеперудата, която пресича улицата заедно с теб, от цветните мъниста, които си събираш, защото някой ден ще ги нанижеш в гривна. За умението да се смееш на всичко, което виждаш и чуваш, дори да те помислят за луд. За неспособността да скучаеш, а когато това все пак се случи, за милионите идеи, които ти идват, за да се отървеш от скуката. За вярата, че утре винаги ще бъде още по-хубаво.


Ти си като наркотик, като въздух, като единствен смисъл и ме изпълваш цялата, а мисълта, че може ей сега сърцето ти да спре, така ме натъжава, че не ми се живее, не ми се пише дори...

събота, 1 май 2010 г.

Рут!!!


снимка: Димитър Варийски

Снощи Рут спука по шевовете Sofia Live Club. Хората бяха усмихнати и нетърпеливи да чуят още нещо, освен "Близо" и получиха точно това, за което бяха дошли. Музика от душата.
Разбира се, попаднах на една сърдита двойка, която ми забрани да си оставя чашата на голямата им празна маса и заповяда на компанията ми да мръдне, че им пречи да виждат сцената... Зачудихме се дали да не им предложим да говорим с музикантите да се обърнат към тях, за да им е по-удобно. През цялото време седяха намръщени и предполагам, че са си тръгнали недоволни. Таква хора не могат да си тръгнат по друг начин. Да са живи и здрави, не знам защо изобщо им се ядосвам.
Усмихнах се на охраната пред гримьорните и казах "Аз съм от Бг Радио, чакат ме вътре". Какво ще му обяснявам, че просто искам да си кажа две думи с нея, преди да излезе да пее. Изстрелях "Ти знаеш ли колко е пълно? Отвън на входа има опашка" Тя сякаш се изненада. Много е мило, че не осъзнава колко много я харесват хората. За нея имам надежда, че няма да стане "мишенце", когато го осъзнае.
Рут е прекрасна. Беше откраднала роклята на Алиса и се опитваше да изглежда в страната на чудесата, но истината е, че татуировката на ръката й, не й позволява да бъде приказната героиня от детските книжки. Точно този контраст правеше визията й интересна. Но ние си я харесваме и по кецове. За тази вълшебна музика няма никакво значение каква ти е прическата. Всички, които бяха дошли снощи, искаха само да слушат.
Един фотограф с бяла шапка ме наснима, докато си поръчвах Мохито, стъпила на високия стол на бара. Борбата за вниманието на барманите беше почти екзистенциална. Моля, ако има нагъзени мои снимки да ги предаде сега или да замълчи завинаги. Благодаря.
Нуфри ми махна главата! Съвместната му песен с Рут подлуди публиката. Започнаха да подскачат все едно Mr.DJ е пуснал "Jump around" в средата на 90-те. Споделих на приятелка до мен, че парчето е велико и никой няма да го върти. Така става тук. Хубавото е, че музиката на Рут не е за тук. И тези хора, които снощи бяха в Sofia Live Club също не са за тук. Дори барманите са по-скоро за Испания, където ти правят коктейлите маняна. Е, може би само онази недоволна двойка си е намерила мястото.
Чакаме албума.