сряда, 26 май 2010 г.

Белези



Седнах в заведението само защото имаше хартиени фенери по тавана. Понякога такива неща ме спират и ме пращат в някакъв магически унес, на който не мога да устоя. Като врана пред стъкълце. Поръчах си Мохито, малко необичайно за два следобед, но какво пък. Тук никой не ме познава. Чудесен момент да завърша писмото. Извадих от чантата си три големи листа, изписани от двете страни. Дадох си сметка, че явно имам доста неща да му кажа. И продължих...

... Как е възможно да има един специален човек, с който ви е писано да се направите много щастливи, да се омагьосате, да преобърнете света и да направите чудеса. И този Някой живее в същата държава, в същия град, може би ви делят само няколко пресечки. Един ден излизаш с колелото, караш си по алеята и го подминаваш, хванал за ръка своята си половинка. На следващият ден си зад него на касата в магазина. На по-следващия, танцуваш с приятели в някой бар, където той спокойно пие коктейл. И не се виждате. Ти си част от неговия пейзаж, той от твоя. Минават години. Животи...Всеки в очакване на другия...

Ставаше дума за случайния принцип, по който влизат и излизат хората от живота ни. За белезите. За това, че трябва да имаме такива, за да се разпознаваме. И когато вдигнах очи от писмото, погледа ми засече този на мъжа от отсрещната маса. Имаше страховит белег над дясното око, който прорязваше цялото му чело. Стана ми неудобно, че така го зазяпах и отместих погледа си. Случайност?

-Минаха десет години. - Гласът му се разля в помещението и фенерите по тавана затрептяха.
Твърде буквално, помислих си...

Няма коментари:

Публикуване на коментар