вторник, 11 май 2010 г.

Музика



Има пейки, на които не сяда никой. Макар и празни, те винаги изглеждат заети.
В паркът през деня е самотно. Десетки хора с децата си, с домашните си любимци, гълъби, баби и дядовци мълчат на своя език. Спират се едни други, прегръщат се и си казват нищото, за което са се видели. Ходещи сомнамбули пускат хвърчила, играят федербал, смеят се и крещят по някое друго зомби. Толкова е тихо...
Нощем дърветата се накланят над алеите в нежна прегръдка, а щурците излизат, за да приветстват Луната. Моята пейка е под един стар бор, чиито клони я пазят винаги заета. Не махам игличките преди да седна. Щом ги е пожелала върху себе си, трябва да останат там. Концертът започва. Совите също слушат. Тревата под мен пуска ръце по стъпалата ми. Няма кой да ме полази, освен ако не е достатъчно голям, за да ми протегне ръка. Ще вечерям тук, но със отворени очи. Искам да виждам всяка звезда, която опитвам. Искам и тя да ме вижда.

Няма коментари:

Публикуване на коментар