петък, 4 юни 2010 г.

Реални приказки



Когато брат ми беше съвсем малък искаше да му разказвам приказки. Не обичаше да му чета, а да си измислям. Може да се каже, че е тренирал в мен абсурдното ми въображение. Крокодили, които сипват бензин на бензиностанция, мухи пристрастени към течен шоколад, направен от ягоди, жаби, които говорят немски... Така хубаво се смееше!
Има приказки, които не се помнят. Създаваш ги за момента и след това изчезват като сърце нарисувано на запотено стъкло в автомобил. Обичам когато пътуваме към морето да се возя отзад, защото така мога да легна и да опра стъпълата си на единия прозорец. Отпечатъкът от пътуването остава почти до следващото лято, защото кой си мие редовно вътрешното стъкло на двуместния автомобил?!
Други приказки никога не можеш да забравиш. Дори да са написани с бели букви на бял фон. Запечатват се и остават магнити за игличките по тялото ти. Докато не ги изживееш. Трябва ли да изживяваме въображението си? Когато ти се случва всичко, което пожелаеш, желанията в какво се превръщат? В пророчества за утрешния ден? Живот без желания. Не е чак толкова лошо, всъщност(!).

Няма коментари:

Публикуване на коментар