cheap delirium

Ами, ако всичко което съм, е образ в погледите на другите?
Ами, ако се раждам винаги тук, винаги сега и винаги пиша точно това, което пиша в момента?
Ами, ако съм плод на въображението на някого и всъщност не съществувам?
Ами, ако съм само аз, а всички останали са плод на моето въображение?
Ами, ако точно сега е трябвало да бъда някъде другаде, където НЕ СЪМ?

На роклята ми има 341 точки.
На чантата ми райетата са 62.
32 от тях са черни.
Пердетата имат 55 цветя.
Будя се всяка нощ в 3:33, което е 9, което пък е 3.

Паниката е мързелив наркотик. Предпочитам ти да ме докарваш до тези състояния. Можеш ли?

***

Разпродажба е.
На крадени души.
Бедна съм, за да си купя още една.
Натъпкала съм се със стари вестници,
с които искам да запълня празнината.
Всичко, което постигам обаче
е стратегия за рекламна кампания на кибрит.

*

Сама съм, както винаги било е.
Както винаги е свършвало.
Както е започвало,
когато се събуждам.
Сама сред сънища,
в които другите живеят.
Дори и ти не си до мене.
Дори и ти решаваш, че е сложно.
Твърде сложно за обърканата ми душа,
която очертава черни кръгове
под очите и в сърцето ми.
Скоро ще съм ледена съвсем,
а ти ще си далече.
Ще се преструваме на люлки още малко.
После ти ще ме изпуснеш,
а аз ще те завържа в себе си,
като камък на врата пред скок в реката.
Лека нощ,
поемите са скучни,
когато някой пише,
а другият не ги чете.

* * *

-Не си искрена с никого.
-Не виждам защо да бъда. - Казало кривото огледало на крупието.

***

Всички са еднакви
във възмущението си,
че всички са еднакви.
Страстта е само между краката,
но не и в думите,
които вече стават само за песни.
Поне да имаха уши между краката.

***

Камбаните разказват за хоризонт,
на който сме живели като млади.
Чудесата кънтят по стените им
вместо езика на глухите.
По пътеките до брега
художниците ловят риба,
за да рисуват едно по-спокойно море.
Ако тревата тогава е била по-зелена,
защо сега в очите ми се отразяват само водорасли?

По дъното ходят някогашните строители на пътища.

***

Пешеходците са пайети без конец.
Нищо не ги свързва,
освен ножиците.
Искат да вярват в нещо.
Искат да искат нещо.
Вместо това се оплитат в конци
направени за свещи,
които никой не пали в църквите.

ПАНИКА!!!

Ето какво...
Написахме книга. Истинска. Такава, която ще си има корици, издател, ще бъде по книжарниците... Книга, която вероятно някой ще прочете, ще купи за рожден ден на някой трети. Премиерата е твърде скоро, за да е истина. И докато си говорим за края на света, поредното желание ми се сбъдва. Не мога дори да му се зарадвам, защото не съм сигурна какво е. Какво е това? Защо ми се случва? Защо не мога да преживея момента? Може би ми трябва още малко време, за да осъзная, че тя е вече готова. Само още три седмици... САМО ОЩЕ ТРИ СЕДМИЦИ! О, БОЖЕ! ПАНИКА!!!

Зелената муклолевита

Сънувам тази нощ, че си седя на една пейка, заедно с още някой и над нас една гигантска сянка прелита.
-И ти ли си мислиш, каквото си мисля и аз? - питам.
-Да, извънземните са.
Първоначално не мога да си мръдна тялото от шок, след това се сещам, че нали и аз не съм земна, така че няма страшно. Хората почват да пищят, тичат нагоре-надолу като в американски филм, а корабът си каца спокойно. Оставаме на пейката и чакаме да видим какво ще се случи. То и да бягаш, и да не бягаш... След малко при нас идва една красива жена, облечена в някакъв извънземен работен гащеризон и ни дава по една чашка, за да я напълним, нали... Проби ще ни взима. Много дружелюбна извънземна, възпитана. Казва, че ще се върне след малко. Ние си изпъляваме поръчката, тя се връща, взима пробите, анализира и ни канят на кораба.
Качваме се и започва разговор с един досега известен земен жител, който ги посреща, прегръща, голяма радост. Аз го гледам и му викам:
-Ама, ти не беше ли човек?! - Той ми се смее. Простак! Решавам да не си говоря с него, 'щото ме дразни и се обръщам към извънземния (който си е като човек)- За какво е всичко това сега?
-Заради зелената муклолевита. - Отговаря ми той и любезно ми подава две пакетчета.
Едното пакетче е медче като тези, които сервират по заведенията с чая, а другото изглежда по същия начин, но е зелено. Обясняват ми, че зелената муклолевита е много ценна и затова са дошли. (?!)
-Пробвай.
И аз какво да правя, отварям пакетчето и пробвам. На вкус зелената муклолевита, да си знаете е като не-сладък ментов мед. Опитвам се да разбера какво й е специалното, че чак нападат Земята, а те само ми се смеят на невежеството.
-Тя е гориво, лекарство и много вкусна храна едновременно.
-Ясно. - Казвам, защото очевидно ми е станало ясно.

Събудих се в 3:33ч. и си записах на едно листче "зелената муклолевита". Дори и Google не е чувал за нея, смяяяяятай....

Тя

Тя е Тук. Същесвува. Пулсира в небето, в бедрата ми, в главата ми и ме опиянява и ме държи трезвена, колкото и коктейла да изпия. Между клавишите, затрупва, изравя, пренаписва и преправя гласа си по телефона. Преструва се на чужда, предрешва се на друга и ми казва "любима". Тя е Тук, но е Там. Слага повече захар, пресолява ми супата и се смее в огледалото, докато си мия зъбите преди лягане. Спарва изнежената ми душа, докато се опитвам да я разхладя с лед и вентилатори. Завива ме в амбалажна хартия, а после духа на игра огънчето на кибритените ми клечки, така че да не мога да се самозапаля. Пречи ми да бъда щастлива...Пречи ми да бъда щастлива...Пречи ми да бъда щастлива, когато си представя, че не е Тук. Че не е Там. Че я няма. Че съм я отрекла, понеже съм твърде млада, за да я оценя. Очите на другите са само очи. Другите очи, които винаги гледат на изток.

Лозунги

Някакви весели апокалиптични сънища, на планети подредени по диагонал. Ту ме има, ту ме няма. Потокът е нарушен изглежда, но нали пътят е само един. На доизживяване, на доизпиване и доизпушване... Развиват психози по възглавниците като плесен, която вдишваш, докато си четеш измисления хороскоп сутрин. "Егати шоуто!" "Егати костюмите!" В правописни грешки се губи целия смисъл. Какъв е подлогът? Или е подлога? Някой знае ли какво става изобщо?! Стига! Въпросите са за непросветените. А всички сме ученици, които предават Учителя си. Само тъпотията е лесно достъпна. Леснодостъпна. Лес достъпен за гологлавите лешояди. Цяло ято през лятото. От жегите е. Размножителният период сваля горнището на банския си на плажа. Привижда ми се Калин Врачански. "По-малко Мохито, повече кръстословици!"

*

Не сме ли със завързани очи?
Кажи ми, че сме,
защото иначе ще означава,
че сме създали
всичко това
в пълен мрак.

Светът е в стърготини.
Рендето е контузило по-невнимателните.
От пръстите им капе кръв,
която изсмукват с устни засрамено.
Вече всичко се вижда.
Без високите дъбове,
небето изглежда още по-далече.
Ухае на пролетна смърт
и топли напитки.

* * *

Разсъбличат ме забавления,
раздвоения, разтроения
между деня, нощта и видения
за нещо средно.
Несвързано в свойства.
Неписано в книгите,
които ни карат да учим
и мрачно,
като признание,
което осеменява ума
с многоточия.

През вратата ми влизат.
Излизат.
Неосребрени, деноминирани...
Синкави, сивкави...
Само сънища.
Само видения.

Завеси. Скриват Слънцето. Скриват и усещанията, които заслепява. Взаимното спокойствие, зад което се познаваме истерично. Разливам навсякъде, докато се опитвам да сипя в чашата ти още малко нежност. Моите или твоите ръце треперят?

Хавлиите попиват капките от кожата ми, заедно с пясъкът ти. Оставил си следите си по надраната ми от вълнение кожа. Оставам, заминавам, разказвам, мълча...Каквото и да е това, то е за публика. Когато и да е края, той е неизбежен. Прилича на красива песен, чиито припев е незапеваем. На струна, скъсана от начинаещ китарист. Гладна съм, а е почти 3 през нощта...Лека нощ.

За думите и местата

Когато думите станат прекалено лични, за да бъдат споделяни, а времето прекалено малко, за да не се употребява по предназначение, то значи сме достигнали до онзи етап, в който няма място за дълги изречения като това. Думите трябва да бъдат конкретни. И ясни. Като "Обичам те". Като "не те обичам". Като "Обичам само себе си". Колкото и рокли да си купиш, става утре и те вече не са нови. После утре става вчера и накрая всички умират. Затова, независимо от времето и мястото, думите трябва да бъдат себе си.

* * *

Море затворено в стъклена кутия.
Изглед към чайка,
чайка към залеза.
Слънцето сочи с пръст в окото ми.
Мръщя се, докато му се смея.
Кънти в кутията.
Излизам в морето.

* * *

...но в куфара ми няма място,
да сложа какво не си казахме вчера.
Няма място да мушна някак си
последните думи от непрочетената глава.
Абсурд е да намеря дори едно ъгълче,
малко колкото кутийка за пръстен,
в което да се побере топлата нощ,
която оставям на балкона.
Имам място само за предстоящи събития
и вечното "Ами, ако", което тече във вените ми.
Полунощ е всяка вечер.
Какво да се прави.

* *

О, Ромео,
самоубий ме с търпение!
Моля те да ми причиниш такава болка,
не от любов към страданието,
а от надежда за внезапно събуждане.
Обостри ме като оголен нерв,
защото затъпявам прогресивно.
Умирам по навик,
лишавайки света от своята прекрасност...
Не обичам драмата,
но ако ми кажеш "изпий това хапче",
дори няма да те попитам какво е.
Само ще се усмихна и ще преглътна
всички сиви облаци
и фуги, които не настъпваме.

*

Развиваш ми фобии, че няма друго, освен неизписани страници, разпилени от ветрове дъждовни. Нищо друго, освен черно-бели дъги на далтонисти, а дървото, което вселяваш само повтаря "От къде си се взел?!".
Лудост е това! Лудост! Изнесете актьора, пребледнял е! Припада, момчето! Поръчаха ми да пия дайкири, а ягоди няма в гората! Лудост! Лудост е това! Не се играе в неделя! Тогава съм прочетена. Почтена. Прочетена... В събота започвам отначало, петък е бясна мелодия, която изтупва праха от завесите сиви. Кашляй, кашляй! Ще изплюеш перлата от мидата, която схруска. Нервното потропване на пръстите ти ме следва като поема, която е трябвало да бъде ода, която пък е трябвало да бъде реалност. Ще се чакаме ли, ще се чукаме ли? Не разбирам... Знам само ,че целият ми свят се събира в един гардероб. В него ти оставям подаръци, в чекмеджета, в които има кутийки, в които има още кутийки... Когато ме видиш в някой четвъртък ще отвориш една от тях, произволно. Знам си. Ще ме причакаш на някой паркинг, зачервена от бързане да те видя. Забулена с цветни шалове...Кой точно СЕГА свири Бетовен?! Подиграва ли ми се съдбата или ми прави намеци?
Сигурна съм, че всички виждат две неща, когато ме погледнат. Първо, че съм учила азбуката легнала и второ, че си ми изпушил цигарите. Не ме карай да си реша косата в сряда - не е полезно за обертоновете. Във вторник в леглото ми е апокалипсис. А след 865 дни е Утре, което се надявам някой тъпак да не кръсти "Понеделник". Дните от седмицата са само успокоение, че има следваща, която да изживеем със същата мисъл.
–Спирам да пиша!
-Я, не ме ядосвай с този троснат тон! - Говориш ми с родителския маниер на по-големия влюбен.
И спираш диалозите отново с целувки. Ах, как не трябваше, как не трябваше! Лудост! Лудост е това! Спасете го... Той не знае какво прави!
Няма финал. Просто в един момент трябва да спрем едното или другото, любов моя...

Reconnaissance

Месецът отмина в дигитални пеперуди,
които не оставиха нулите и единиците
да говорят сами за себе си.
Шекспир много е писал,
но от нас звучи мелодически по-красиво:
"Откакто се простихме с тебе, мили,
очите ми, във плен на мисълта,
способностите свои са сменили
със нещо като зряща слепота."
И в този мрак (дописала бих аз)
провиждам истински в безкрайното очакване
да ме огрееш с разтуптяващи очи,
дори това да значи
да пробиеш дупка с тях
във покрива ми.

"Тъй честна е към тебе мисълта ми,
че кара моя поглед да ме мами."
Във сутрешни видения отричам,
че мога да живея бееез да те обииииииичааааам (тук пее Васил Найденов)
и става много лигаво...

Едновременно

Ама, много сме арт, направо мамата си трака! Веем коси пред вентилатори и говорим на пет езика едновременно. Още един ми вика:
- Какви са тия неразбираеми неща в блога ти, едно време нали пишеше за свирки?!
- Аз пак пиша за свирки - обяснявам. - Ама за друг вид духане. Ефектът на пеперудата проявява визии, които трябва да си седят неподвижни. Разлитат се пред очите ми и когато кажеш "да", падат листа през август. "Не" - в 4 сутринта замръзва дръжката на входната врата.
А той ми вика:
- Ти да не си станала наркоманка?!
- Сто и един процента. Сутрин ми треперят ръцете, не мога да си измия зъбите спокойно. И знаеш ли защо?
- Що? - пита, к'во да каже, завалията.
- 'Щото имам паралелно кръвообръщение. - Направо го хвърлям в шаш и паника.
- К'во?!
- Извирам и се вливам едновременно. И новата ми любима дума е "едновременно". Вече не е "всъщност".

Believe it or not

Опитвам се да напиша нещо, за да кажа колко хубаво ми беше снощи. Ама, ей на...не ми се получава. Вече четири чАса пробвам и трия постове. Сигурно, защото няма как да се разкаже вечер като снощната.
Затова... ето какво друго имаше снощи.
Когато бях при Дани в салона да ми направи косата и грима, започна да гърми навън и по всичко личеше, че ще завали. Историята с дъждовете на рождените ми дни, датира от както се помня. Винаги са ми харесвали бурите, които 6 август предлага на драгите зрители. Този път обаче съм резервирала двора на Radio Cafe и хич не ми се иска дори една капчица да капне. Затова реших, че мога да използвам времето, докато Дани ми навива буклите, за малко... мисловна дейност.
Затворих очи и си представих как над Radio Cafe има дупка. Голяма синя дупка, обградена от сърдити облаци, готови да изтрещят. Обаче над нас си е звездно и спокойно. Сложих НДК в балон и го запечатах. Извън дупката да става каквото ще, но над нас НЕ! ЯСНО ЛИ ТИ Е?
Беше му ясно. Случи се точно така. Наблюдавахме светкавиците в далечината и се смеехме "Гери, виж! Светлинно шоу за рождения ти ден!".
Благодаря, беше магическо!

* * *

Вироглава съм пред желанието ти да се разкрия в истинския си образ. Нямам такъв, може би си мислиш. А може и да виждаш всичко през мен, но да играеш на моята игра. Но, няма игра. Нито театрална постановка. Единственият сюжет, който познаваме е този, който се опитваме да предотвратим. Да забавим трето действие от общо двете, които сме режисирали спонтанно. Аз съм тук и ти също. Предавам се. Напиши ми реплики.

Благодарствено писмо VII

Така...Благодаря за сладоледа късно вечер, пред телевизора. Благодаря за тези почти 26 години, тонове, тонове, тонове сбъднати желания. Благодаря за срещата на класа от миналата седмица, беше много приятно. Благодаря за пътеките, които виждам, когато ме споходи отчаянието, че няма смисъл. Благодаря, че има хора, с които мога да се посмея над загубите си. Благодаря за стрелите в очите. Благодаря за топлото време. Благодаря за пророчествата, които не се сбъдват и тези, които все още не са повярвани. Благодаря за хората, с които ме срещаш и за тези, с които ме разделяш. Благодаря, че съм способна да обичам не само себе си.

Градуси

30 градуса в спалнята ми. Гледаме филм, който не виждам. Моля се нещо да ме измъкне от вцепенението, преди да съм си махнала скалпа, за да се разхладя.
Разхлаждам лицето ти с пръсти.
-Студени са, защото ги държа до сърцето си често. – Ще се засмееш на неуместната ми шега и вероятно дори ще ми разкажеш виц, който няма нищо общо с темата.
-В жегите се пие чай. Ще ти направя от жълт кантарион. - Грижиш се, сякаш.
Не те оставям да си угодиш, а направо...

32 градуса в спалнята ми. Искам да си съблека кожата и да я изпера още веднъж. Бучките лед в чашата се разтапят за секунди, но жаждата ми не изчезва и за минута. Представям си как влизаш и казваш:
-Да се пъхнем във фризера при замразеното месо.
-Знаеш, че ме отвращава вида на убити, одрани животни!- Ще ти се сопна.
-Твоя идея беше да превърнем хола във фризер... - Ще ме погледнеш сериозно и ще ми направиш знак да вървим.
-Само, ако ми позволиш да остана по чорапи.
Отиваме там и...

33 градуса...

34...

все пак

Изглежда ВСЕ ПАК всичко е прах на вятъра. Не вярвам в приказките, в които вярвах тази сутрин. Понякога умът пречи на надеждата. Друг път, просто душата изстива, загледана в една точка, панически. Превръща се в статуя и я накацват гълъби. Понеже, нали гълъбите не кацат по дърветата. Все някъде трябва да кацнат ВСЕ ПАК. А какво по-уютно място за кацане от една вкаменена душа... Но това, че тя е от камък, значи ли, че съм някаква ронлива скала, която ще ерозира и ще стане на златни пясъци, върху които доволно ще лежат дебели туристи? Един ден ВСЕ ПАК достигаш крайната си форма, защо това да не е моята? Един нежно сив, златен пясък по намазания гръб на някой немски турист, който току-що е изял царевицата си и се е стоварил на хавлия с логото на Ферари. Не знам защо съм тъжна. Сигурно, защото знам, че ВСЕ ПАК приказките не съществуват, а Офелия - млада и безразсъдна е имала достатъчно разум, за да си тръгне първа от трагедията. Не ме бива да съм плячка. Предпочитам да хвърлям стрелите и да се надявам, че няма да улуча. Твърде съм жалостива и за собствения си ловен замах. ВСЕ ПАК утре ще се събудя отново усмихната. Не е ли чудо? Всяка година по същото време...С киселинност на лимонено вино.

* * *

Всички са се разтанцували по шумящите ламарини.
Правят музика с краката си, но в добрия смисъл.
Всяко движение им е вълшебно, много точно премерено.
Като детски пръстчета, които закусват до лактите си.
Всички са се изрисували до ушите.
Но в добрия смисъл.
Топлото време оставя тежки травми върху кожите им.
Лекуват се с целувки, вместо с кисело мляко.
Всички са се разтревожили за края на света.
А той, светът, още не е започнал да се върти дори.
Залита като пеленаче, което прави първите си стъпки.
Помогнах на брат ми да проходи. В буквалния смисъл.
В добрият...все още не съм научила дори себе си.

* * *

"...твоят образ в огледалото е моята най-красива поема, но той изчезва бързо, това е моето последно "обичам те"..."

Финалите ни изпреварват началата. Тишината измъчва стихотворенията, които не сме си написали още. Моите ги пускам да те преследват, така реших. Дали ще бягаш, преценявай ти. Но, за Бога не чакай! Чакането е успокоително, с което да приветстваш примирението. Не ме гледай, че се укротявам. Въпросът е какво се случва, докато спиш. Бяха ме посъветвали да пиша по-кратки изречения. Затова. Вече. Концентрирам. По три думи. В. Една. Чети. Всичко. И се моли...

Снощи

И се събуждаш една сутрин. Завивките под теб са смачкани на кълбета. Сънувал си неспокойни сънища. От онези, които помниш, че са били много интересни и странни, но кой знае за какво ставаше дума. Мисълта за кафе те отвращава. Мисълта за мисълта за кафе те отвращава. Цялата сутрин те отвращава и света, в който се чувстваш така сутрин. И мисълта за причините да се чувстваш така в отвратителна сутрин като тази... И най-вече споменът, че има снимки. Както и споменът, че и другите имат спомени-вероятно дори повече от теб. А и снимки!
И се събуждаш в още една такава сутрин, със същото намерение - НИКОГА ПОВЕЧЕ бира след вино.

* * *

Небето знае тихите стъпки,
по които минаваш над мен.
Разбиваш дъждовните облаци
с приказки, съчинени отдавна.
Не разказвай всичко на птиците.
Лунната меланхолия,
която духът ти оставя в моя
тежи, но не снася.
Гнездото е дом на невидими жестове.