все пак

Изглежда ВСЕ ПАК всичко е прах на вятъра. Не вярвам в приказките, в които вярвах тази сутрин. Понякога умът пречи на надеждата. Друг път, просто душата изстива, загледана в една точка, панически. Превръща се в статуя и я накацват гълъби. Понеже, нали гълъбите не кацат по дърветата. Все някъде трябва да кацнат ВСЕ ПАК. А какво по-уютно място за кацане от една вкаменена душа... Но това, че тя е от камък, значи ли, че съм някаква ронлива скала, която ще ерозира и ще стане на златни пясъци, върху които доволно ще лежат дебели туристи? Един ден ВСЕ ПАК достигаш крайната си форма, защо това да не е моята? Един нежно сив, златен пясък по намазания гръб на някой немски турист, който току-що е изял царевицата си и се е стоварил на хавлия с логото на Ферари. Не знам защо съм тъжна. Сигурно, защото знам, че ВСЕ ПАК приказките не съществуват, а Офелия - млада и безразсъдна е имала достатъчно разум, за да си тръгне първа от трагедията. Не ме бива да съм плячка. Предпочитам да хвърлям стрелите и да се надявам, че няма да улуча. Твърде съм жалостива и за собствения си ловен замах. ВСЕ ПАК утре ще се събудя отново усмихната. Не е ли чудо? Всяка година по същото време...С киселинност на лимонено вино.