събота, 29 януари 2011 г.

Липсата, която ни е нужна


Снощи, поради и благодарение на върлуващия грип, вечерях сама в Пасторанта, понеже се оказа, че нямам нито един не-болен, не-счупен, неженен, не-зает приятел или приятелка, с който да споделя интервала 18-20 часа. Поръчах си паста Арабиата (без лютото) и чаша червено вино. Извадих "Животът не е за всеки" от чантата си. Впрочем Радослав Парушев днес има рожден ден. Да е жив и здрав. Та, снощи така да се каже "вечеряхме заедно". Дори ни донесоха свещ, за да се виждаме по-добре.
Първият разказ от книгата му е за загубата. На вещи, на хора, на разсъдък. Една от най-поетичните и вдъхновяващи теми за писане на поезия е точно тази. Липсата. Невидяното, недокоснатото, неизказаното, неизживяното... Цялото това мъчение ни допълва. Преди малко получих потвърждение на тази теория и от Teya Diya. Нейната "циклофрения" по отсъстващата половинка я е превърнала в истинска поетеса.
Няма нищо по-сладко от това да те боли, понеже него го има, но всъщност го има другаде, така че ти хем да си Тук, хем да си Там, без конкретно да знаеш къде е това там, където е той. Въображението рисува европейски столици, самолети, влакове, хотелски стаи, асансьори, сутрешни кафета, бучките захар, които се разтварят в тях, заглавия на вестници, мъгла, фасове в пепелника, гарнитурата в чинията, косъмчета по калъфката... Просто няма как да спреш потока на визуализация. А най-лесния начин да си го причиниш е пишейки. Вива ла мазохизъм!
В края на разказът на Парушев, персонажът му все пак намира нещо изгубено, което може и да не е точно същото, което е изгубил, но по някакъв алхимичен начин го компенсира с вселенска мъдрост. Винаги намираме това, което търсим. Винаги. Особено болката от липсата, която ни е нужна за да пишем. Психопати!
Вземете си "Животът не е за всеки". Ще имате възможност и да си я разпишете на 6-ти февруари в Строежа.

1 коментар: