неделя, 2 януари 2011 г.

1:1


Денят след нова година. Абсолютно празен. Почти не съществува в този бар, малко преди полунощ. Обичайно не излизам сама в събота вечер, но тишината на шумно място е нещо, с което обичам да се глезя от време на време. Разбира се, тя не трае дълго. Откакто влязох, нарушавам тишината на отсрещния бар. Висок точно колкото трябва, риза, не носи часовник. Използва прекрасно периферното си зрение, докато паля цигара след цигара... Не са минали и 24 часа, а вече съм нарушила едно от новогодишните си обещания. Ще ги спра в понеделник.

- Здравей! - Не ми подава ръка. Уважително към личното ми пространство.

- Здравей... – Кецове. Пресягам се за цигарите си, които са се озовали точно до неговата ръка. Върха на пръста ми съвсем леко я докосва, докато си взимам цигара. – Имаш ли огънче? –Пали ми без да каже нищо. Знам, че гледа устните ми, затова леко повдигам ъгълчетата им. Когато се зазяпа, ще вдигне поглед към очите ми и ще види, че го гледам през огънчето на запалката му.

- Сигурно го чуваш по цял ден, но в погледа ти има магия.

- Хахаха! – Каква реплика само. - И ти не си лош! – Смеем се. – И парфюмът ти ми харесва. – Да приключим с всички клишета накуп. Още сега.

- Питие?

- Питие е чудесна идея! – Ето пак ми се случва - Знам, че ще прозвучи малко странно, но напоследък имам доста дежавута. – Признавам си кратката пауза с объркан поглед.

- Може да имаш недовършени мисли... Уиски ?

- Да.

- Какви са твоите страсти?

- Освен уискито, имаш предвид?

- Освен него. Хаха! – Смее се искрено.

- Търся първите пъти и разказвам за тях на тези, които не вярват, че са им останали такива. Ти от кои си?

- Интересно... Аз самият съм един от тези песимисти, напоследък. Все по-рядко ми се случва да срещна някой, с който да си говорим неща, с които да ме впечатли достатъчно силно.

- О... – Изненадана съм. Изгубените души са ми любимите. - Можеш да научиш нещо от всеки. Понякога дори неща за себе си.

- Така е, но да го направиш със страст, е трудно. – Страст... Той каза „страст”. Една от избелелите думи във времето на моловете и Фейсбук. Разклащам леко чашата си, за да чуем мелодията на ледчетата.

- Наздраве за страстта, която понякога се превръща в магия!

- Като тази в очите ми? – Смеем се. - Страстта не е просто дума. Ако имаш страст, първите пъти са всеки ден. – И вечер, но това го пропускам.

- Слушам те... – Разглежда лицето ми. Отмятам кичур, за да открия гледка и към врата си. Ще говоря малко по-дълго, за да му дам време.

- Това е като с писането. - Започвам отдалече.- Често чувам пишещи хора да ми казват, че нищо не ги вдъхновява... Че средата, времето и мястото, в което живеят не ги провокира. Но, това е нелепо! Най-великите произведения са написани в екстремни условия. Комфортът успива. Всичко може да разпали страстта ти за писане. Един фас на улицата... Кой го е изхвърлил? Чакал ли е някого? Дали срещата се е осъществила? – Отпивам отново, докато той гледа пространството между устните и брадичката ми.

- Колко често получаваш вдъхновение от ситуации в последно време? – Иска още.

- При мен това състояние е постоянно. Всичко ме вдъхновява, но виж за страстта е малко по-сложно... – Хората и страстта. Хората.

-Сложно ? Как точно?- Допи уискито си до дъно и поръча по още едно, с почти незабележим жест към бара. Отношението към барманът и сервитьора говорят много за човека.

- Страстта към новото, приключенията и емоциите е в мен постоянно, но страстта към човек... Мисля, че не ми се случва често. – Ако това беше боксов мач, може да се каже, че му се открих в ляво. Спирам. - Мога ли да изпуша една от твоите цигари? Моите свършиха...

- Разбира се, заповядай – пали ми. – Странното е, че за мен, тези неща идват в редки ситуации. Може би, съм затворил сетивата си.

- Умишлено или неосъзнато? – Негов ред е.

- Най-вероятно неосъзнато. Поради липса на среда, или искренност съм се превърнал в ироничен социопат. Хм… Силна дума.

- Казват, че апетита идва с яденето... трябва да вкусиш... – Леко прехапвам устни. - ... за да почувстваш... – Той нервно пали цигара и забива поглед в мен. Смее се. – Когато се смееш, цялото ти лице грее.

- Рядко се усмихвам толкова широко напоследък. – И удар в ляво.

- Лаская се, ако намекваш, че го постигам лесно. – Иииии в дясно.

- Изненадващо за мен, да… Не бързаш тази вечер, нали?

Вече не. Оглеждам ръцете му и не отговарям нарочно. Така или иначе въпросът е излишен. Чакам той да каже нещо.

- Хубаво начало на новата година.

- Вярвам, че както започне, такава ще е цялата. Но, иначе не съм суеверна.

- Аз също, вярвам в малко неща. Но се чувствам добре, без да те познавам. Определено умееш да живееш. – Хубав комплимент.

- Преди да умра искам да живея, а не след това. – Понякога забравям да кажа просто „мерси”.

- Това е нещо което трябва да се сещаме всяка сутрин. Не! Трябва да сме такива. Това с подсещането не работи. Дълго време бях точно такъв. Черпех удоволствия, всеки ден, истински.

-Прав си, макар, че ако достатъчно дълго си повтаряш нещо, в един момент то става истина. Разбира се, изключения правят утвърждения като "Аз съм много богат петролен магнат".

-Хахахаха! И адско чувство за хумор, мисля си.

- Мерси! – Браво- Защо говориш в минало време за удоволствията?

- Защото, бях забравил за тях. - ъгълчетата на устните му сочат нагоре. - Много първи пъти, в концентриран период от време - първи сняг с много добри приятели, първо напиване с приятели, които се радват за мен, първа работа, с която мога да издържам квартира - има малка бръчица между веждиите - и множество вечери, в които не мисля, просто избирам пътища и нямам угризения никакви. Усмивките на лицето ми са тези които видя преди малко. - гладко избръснат- Имам някакъв късмет, за който съм много благодарен и се опитвам да го ценя и забелязвам.

- Много е важно да бъдем благодарни...

-...всеки ден...

-... защото е част от умението ни да се наслаждавамена хубавите неща. – Допълваме си изреченията?

- И малките детайли…

- Не очаквах да водя философски разговори в бар. – А уискито определно помага, ми се прииска да допълня, но да не разваляме магията.

- Интересен човек си. Исках да кажа... интересна жена си.

- Чакай! Хахаха! Жена или човек последно?

- Не е сексистки намек! По-скоро редакция.

- Помислих, че е шега, не съм се засегнала.

- Предположих…. Когато не познавам някой, много се обяснявам.

- А и няма как да си сигурен, че съм човек, но за жената, предполагам се вижда.

- Видях малко и от двете и съм приятно изненадан. – Е, стига сега!

- Вярваш ли в ангели?

- Вярвах. После спрях, после пак започнах… По-скоро да. – Вярва.

- Ето една интересна мисъл... В момента, всичко което ни се случва тук, в този бар - ти, дойде да ме заговориш, станахме си интересни... Представи си, че това е подарък от ангели, на които им е скучно…

-Хахахахаха… Божият театър!

-Понеже денят след нова година, обичайно е празен.

-Да. Главите на хората са пълни с винарки.

- А ангелите, според мен, се забавляват, когато ние изпитваме емоции като радост, любов и любопитство. Оказва се, че май е по-добре на ангелите да им е скучно. – Сещам се за Шекспир, „Сън в лятна нощ”.

- Красива мисъл… Използвам „красиво” доста пъти тази вечер… Не правя комплименти!

- Хаха, сладък си!

- Съгласен съм.

-Признаваш си, че си сладък?

- Това е тайна! Говорех за ангелите.

-Тайна... – Момчета с тайни.

- Колкото по-малко хора знаят толкова по добре за мен. – Мачът е уреден- А ти умееш да балансираш, с красотата си. Така, че да успея да чуя това което ми казваш. Извини ме за откровението... Не знам какво ми става.

- Аз знам… - Пауза. 4...3...2...1... - Тук е пълно с ангели. Мисля, че искат да танцуваме.

- Как се казваш?

2 коментара: