вторник, 6 декември 2011 г.

Once upon a time имало едни страхове


Вкъщи пристигна загадъчна кутия, в която имаше... кънки за лед. Стана ми много смешно, защото отново ми предлагаха да опитам нещо за първи път. "А колко малко първи пъти ни остават", все повтарям.
Сега гледам един сериал "Once upon a time", в който приказните персонажи са омагьосани да живеят в нашата реалност, без да осъзнават кои са всъщност. И понеже в приказките има феи, които изпълняват желания на несретни момичета, си представям United Partners да са силно омагьосаната ми фея. Това са същите онези мили хора, благодарение на които се сдобих с епилатор наскоро. Сега ми предлагат ново приключение.
Та, ето ме мен със стъклените ми пантофки в ръце, в очакване на ледената пързалка на Ариана. Надявам се да не си изгубя едната кънка, защото са прекалено красиви!
Миналата година по това време се кълнях ,че НИКОГА няма да се кача на кънки. Не защото не ми харесва, напротив като малка с удоволствие гледах по БНТ фигурното пързаляне, а любимия ми филм беше "Кънки с остър връх". Просто се страхувам от новото по един ирационален начин, присъщ на несварените от живота кокоши яйца. С други думи ме е страх да не си счупя нещо.
Също така ме е страх, че няма да съм достатъчно добра. Страх ме е, че някой би бил по-добър от мен. Че ще ми отнеме прекалено много време да се науча да бъда добра. Че от падането боли и че ставането може да е невъзможно без подадена ръка. Страхувам се, че за да изпитам удоволствие, може да ми се наложи да изпитам първо болка. Че мога да попадна на място, където всички освен мен ще знаят Как. Страх ме е от толкова много неща, че се парализирам, само докато си гледам кънките.
Точно това ще бъде причината да се науча да карам кънки.
Всичко, което правя в момента са нещата, от които съм се страхувала най-много. Страхът от провал, лицемерието на другите, а и нескритото неодобрение от Цензорите в моя живот, са били двигатели на всичките ми начинания. Не говоря за безкрайно доказване пред другите, а за личното ми освобождаване от мъглата, през която трудно се вижда голямата награда на отсрешния бряг. Тя за мен е да мога да бъда щастлива да бъда себе си. Защото много хора са себе си, без да бъдат щастливи от този факт, но това е друга тема.
Снощи с RUBIKUB свирихме в Алкохол. Стана страшен купон. С Ангел и Еко после се посмяхме на факта, че привидно меланхоличната ни музика, всъщност кара хората да скачат, танцуват и да пеят с пълно гърло. Беше като среща на класа, в добрия смисъл :)))) От онези моменти, които помниш дълго, защото в тях има повече смисъл от който и да е хонорар или хвалебствени слова за това, колко хубава музика правиш.
RUBIKUB беше най-големия ми страх, точно преди година. Някак си се бях осмелила и то съвсем не-готова, да реализирам тази мечта, независимо от последствията. Сцената ме ужаси. Никога няма да забравя едно от свиренията ни в Rаdio Cafe, което беше толкова гадно, че на следващия ден бях решила никога повече да не се занимавам с музика. Но, точно този най-гаден лайф ме оттласна нагоре и се стегнах. Научих се да казвам НЕ на неудобните песни, измислих си ритуали, които да ме карат да се чувствам комфортно там горе. Събух си обувките и всичко си дойде на мястото.
В един пост малко преди този, пиша, че не вярвам в happy endings, а само в неизбежното. А то за мен е добро, защото нямам право да вярвам в обратното. "Tears are for loosers, I never cry, fears are forbidden, baby and that's why I smile."
Чудесно е да се спъваш, да падаш, насиняваш и потъваш в земята от срам. Рефлексите ти се учат от провалите. Вероятно си има термин и за този метод на усъвършенстване и сигурно щях да го знам, ако четях повече книги. А ако карах кънки, щях да имам чудесен рефлекс за падане по стълби и сега нямаше да имам синина на... задника. :D

За финал, отново благодаря на United Partners, че се грижат за моето чисто човешко развитие и за прекрасните бели FILA крила за моите пети! :)

Няма коментари:

Публикуване на коментар