събота, 7 ноември 2009 г.

The greatest thing of all



Има нещо във въздуха. Навън е пролет, а трябваше вече да е натрупал сняг. Имаше един снежен ден, който ми направи още по-лоша услуга. Преживях зимата за 24 часа и сега имам чувството, че гадното вече е свършило и идва моя сезон. Сетивата ми са тотално объркани! Точно преди да се отдам на многото телевизия и сивите пуловери, започнах да чувам птиците и извадих отново слънчевите очила. Знам, че всичко е само моментна заблуда, но така силно съм я стиснала, че направо ще я смачкам. Отричам зимата толкова упорито, че си вредя сама на себе си. Днес излязох по къс ръкав и на обяд ми беше добре, обаче вечерта бях настръхнала на места, на които не знаех, че има косъмчета по тялото ми. Опитвам се да изживея нещо, чието време не е дошло, чието място не е тук. Може би точно тази предначертаност, неизбежността на естествения ход на това, което ще случи прави този момент толкова специален. То е като да се хвърлиш в обятията на някого, когото знаеш, че не може да имаш. Защото не му е тук мястото и не му е сега времето. Но въпреки това... усещането, че те е споходила пролетта през ноември ти позволява да се самонавиеш, че илюзията ще продължи още малко. Още ден. Още седмица. И напук на всичко, навън отново е 20 градуса.

Няма коментари:

Публикуване на коментар