събота, 24 октомври 2009 г.

Let it be


Щастието е временно проявление на постоянното ни желание да бъдем свободни.

Възпитани сме да съдим нещата, които не са в параметрите на нормата. Освен, че ще бъдем съдени вярваме, че е наше задължение да съдим. Просто е редно да размахаме пръст на свой ред, за да докажем че принадлежим тук. Истинското щастие според мен е в това да не съдим изобщо. Да, ще продължават да ни порицават, това е неизбежно. Но що се отнася до нас самите, можем да прекъснем нишката, да се опитаме да се изчистим от това мислене, да разхлабим примката, която ни души всеки път щом решим да кривнем от релсите. Не става дума за изневярата, далеч съм от тази мисъл. Самата концепция за нея е плод на същата правосъдна система. Става дума за концентрираното щастие. Онова, което го доставя при нас не е от значение.
Този излиза с две жени – осъден, тази води таен живот от семейството си –осъдена... Наистина ли трябва да живеем живота си, тази уникална възможност, в която втори дубъл няма, ограничени от предубежденията си? Та ние дори не вярваме в тях! Заради тях сме щастливи до допустимата граница, обичаме колкото ни е позволено, радваме се на нещата, които ни карат да се чувстваме добре колкото е възможно и в крайна сметка рано или късно достигаме до прозрението, че всичко това са глупости. Но не можем да го кажем просто така, защото тези „глупости” може да се окажат семействата ни, децата ни... Все едно след един етап, вече не можем да си позволим да преследваме личното щастие. ТРЯБВА да бъдем такива, каквито се очаква от нас. Трябва да бъдем не на себе си. Започваме да изместваме центъра си, за да се спасим. Концентрираме се върху други неща, които ни дават комфорт – автомобила, пътуванията, хобито... Привикваме към тях, натоварваме ги с илюзорната представа, че те имат нужните качества, за да ни направят щастливи. Но това щастие трае 15 минути, час, седмица... След тях оставаме отново насаме с празнотата. И ако изведнъж ни се случи нещо... красиво, което ни кара да стъпваме на сантиметри от земята, да се усмихваме безпричинно и да се чувстваме пълни с топъл въздух, ние пукаме балона, обричаме се отново на старата рутина, защото просто никой не би приел нашето щастие. Вярваме, че то трябва да бъде одобрено от останалите, за да можем да си го позволим. Каквато и да е ситуацията, това просто не звучи правилно. Ограничени от тези убеждения с нескопосани доказателства, чувство за притежание и принадлежност. Пълни със скруполи. От хората, които обичаме, очакваме неща които самите ние не сме сигурни, че можем да дадем.
Да се съмняваш не значи, че не обичаш. Съмнението е неудобно, но да си убеден в нещо е просто нелепо! И идва въпросът „Защо си казваме вечното „ДА”? Защо мечтаем за него, страдаме, ако не сме го изрекли, въпреки че много добре знаем, че се самозаблуждаваме. Вярваме в тази приказка, донякъде за да успокоим всички съмнения и да затвърдим усещането, че това е свободата за нас.
Вътре, всеки знае, чувства размера на душата си, затисната зад решетките на общоприетото. Красива трагедия, която ни кара да пишем, рисуваме, пеем и танцуваме. За да дедем поне малко от всичко това на света. За да се почувстваме част от него. Над обществото, отвъд бариерите и отвъд телата ни.

Няма коментари:

Публикуване на коментар