Нищо лично

Нямах интернет. Цели два дни. Чувствах се като отскубната от всичко, което ме кара да се чувствам добре. Facebook, блогът ми, Skype… Всичките ми приятели се оказаха погълнати от вакуума на виртуалното пространство. Дори на втората вечер пуснах телевизора. Даваха „Анаконда”... Господи! За пореден път отбелязах факта, че живея два живота. Физическото ми тяло ходи на работа, говори си с колегите, ходи на йога, пее „Ом”. Другото ми тяло, което е с 15,4 инчова физиономия и Altec Lansing глас е пуснало мрежата си до най-отдалечените хора в моя живот. То достига дo най-добрата ми приятелка от училище Калина, с която се „виждаме” вече само онлайн. Понякога си припомняме с носталгия времето, което прекарвахме в градинките на Младост 3 и се криехме от нашите, че пушим. Разказваме си кой докъде го е докарал с гаджетата и всеки път се уговаряме да се видим следващата седмица. Не го правим. Физическите ни тела нямат време. Те имат коли, мобилни телефони, срещи с клиенти в центъра, но нямат един неделен следобед, за да се срещнат наживо и да се посмеят отново на онзи път, в който така се напихме в 6-ти клас, че тя случайно ми фрасна главата в рамката на едно легло и се прибрах със сътресение. Бяхме ужасни тинейджърки. Похотливи и самоуверени. Ако сега можех да се върна назад в това време щях да си бия два шамара и да се накарам да си облека нещо прилично. Но натам ме връщат само дискусиите в Skype и Кика, чието лице онлайн прилича на синя луна със зимна шапка.
Нищо лично. Просто единици и нули, които имат памет. Могат да ми разкажат какво съм си мислила и какво съм чувствала до 30 дни назад. Само с натискането на един единствен бутон мога да се върна например в 23 октомври, когато бях отегчена в петък вечер и Skype беше света, в който се почувствах у дома си. Мога да прочета всичко, което се случи тогава, докато физическото ми тяло пиеше червено вино и разсъждаваше по теми, които може би не е осъзнавало в настоящия момент. Понякога се страхувам, че всъщност истинското ми Аз е моя лаптоп. Исках да го продам преди месец, за да си купя един три пъти по-мощен, умен и красив. Отказах се, защото не мога да се разделя с този. Цяла една година писане, двайсетина текста, една стихосбирка, толкова много събития... Това е машината, която съм натоварила с цялата си творческа отговорност, красиви спомени и една самоличност, към която съм пристрастена. Физическото ми тяло е само предверието към това, което знае за мен моят HP Pavilion dv6000. Вече не се продава и се надявам да не ме изостави скоро, обиден от желанието ми да го сменя за по-млад. Нашата връзка е толкова лична, че ако беше живо същество, сигурно щях да правя любов с него.