Логиката ми е кристална като счупен сватбен сервиз. От онези, които хората си държат по секциите в хола и никога не ползват. След тридесет години някоя дете на приятелско семейство бута чашите с топка, те стават на парчета и изведнъж сервизът е забелязан. Става страховит скандал за ценността на прашасалите чашки, които се превръщат в най-специалната вещ в цялата къща, в един истеричен абсурд на символиката. "О, как им се радвахме тогава, чичо ти от Германия ни ги подари, а той горкият вече почина. Това е на лош късмет - сватбеният сервиз да се счупи! Ах, колко красиви бяха сватбените чаши! Да ги бяхме използвали поне веднъж!"
И моята логика така. Мога да я гледам как прашасва половин век, но никога да не се реша да я използвам. Накрая всичко се слива с пейзажа , докато трупаме трофеи, които нищо не вършат. А един ден... Ами, вече ще е твърде късно. Нищо друго.
Няма коментари:
Публикуване на коментар