Свиква се. С еднаквите мелодии, които спираш да чуваш в един момент. Когато пиша слушам тях, за да заглушат шума на автобуса, селянина, който от десет минути крещи на ревящото си дете, точно под терасата и разбира се алармата, която вие вече четвърти час. Пускам си тази мелодия, защото тя заглушава.
Свиква се и с многословието. Повечето хора са устроени така. Когато не могат да отговрят с Да или Не, стават подробни и уклончиви. Изсипват цяла торба картофи върху соло барабанчето в главата ми. Но и в това има ритъм и последователност. Избирам да чувам интонацията и повтарящите се думи, запетайките, на които си поемат въздух и правописните грешки, с които говорят.
Свиква се да не участваш. Стотици варианти за действие, хора, които създават свят, в който имаш главна роля. Ама, ей на - не щеш! Това си е твое право на избор. Затова напук не правиш такъв. Повтаряш Не след НЕ и не получаваш ролята, докато се чудиш ти персонаж ли си или режисьор.
Изолацията звучи приятно, но не може да трае вечно. Жалко, защото така хубаво се свиква с нея...
Няма коментари:
Публикуване на коментар