![](https://blogger.googleusercontent.com/img/b/R29vZ2xl/AVvXsEi-wJHcJJI9l23ZQDDkgKTlwBDzXviSSQIWnPKeY1KvdpWHqF-jmfCtrVcFOpDOQn_0cyAhG1nmrhoK7Wt5JLT37cfpvlAmmpDszlXh_3iAe0eIXFxVdelYXHNBJi39eV3LfI_zvK5-ISQ5/s400/light_03.jpg)
Питам се какви ще са последните ми думи и какво е това натрапчиво чувство за постоянен финал. Сякаш няма утре, няма време, нищо не идва и не си отива. Никой не е тук или отвъд изцяло. С крачка встрани, напипвам с крак само пропастта, от която не ми е ясно излита ли се или се пропада. Постоянната тревожност обличам в думи, които някои виждат като поезия, други като хленч за нещо неизпитано, недостигнато и нерационално. Вдишаният въздух спира целия ми ритъм и никое друго същество не заслужава да издишам в лицето му пламъците си. С целувка затварям и тази проза, преди червената луна да се е показала зад облаците, над сцената.
Няма коментари:
Публикуване на коментар