Превръщам се в карта от указанията, които ми изпращаш. Не знам защо съм безсилна да стоя на едно място. Следвам маршрута ти и чакам да се случи някакво чудо. Чудо като пролетните сънища, които понякога ни спохождат през декември. Чудо като двайсет и втората минута от всеки час. Пиша ти, говоря ти, а дори не виждам къде си. Какво правиш? Къде те посрещат лъчите сутрин? Всичко, което казвам звучи като клише от американски филм. Хайде, да спрем да виждаме невидимото! Цигулките уморяват. Петолинията рисуват стълби към етажи от миналото. Познаваме се. Ти ще разказваш приказки, а аз ще ги преживея, преди да са започнали.