Там някъде, там някъде... Не е време за тъга. Ужасно лятно превъзмогване, прекършващо последните гравитационни усмивки. Тя земята, дърпа устните надолу, но ако достатъчно упорито я накараш да се чувства огледална, ъгълчетата ще си застанат на мястото. И липсата не е липса, а пространство, в което се проветряваш от теснотията на преизпълнената с чувства зала за експозиции. Плътско, сакрално, ендорфинно-наркоманско. Време за под-кленови разходки и танци без музика.
Няма коментари:
Публикуване на коментар