четвъртък, 3 февруари 2011 г.

Феята на Първата Менструация и Предсмъртното ми писмо


Спомням си конкретният ден, в който реших да стана писател. Беше прашно лято. Строителството на околовръсното разнасяше зловонен, кафеникав облак над Малинова долина. Ежедневните представления вкъщи, си имаха още една завеса. Да, нямах щастливо детство, но мамка му, беше интересно! Бях на току-що навършени 11 години и за мой ужас преди два дни ми беше дошъл цикълът. Първоначално си помислих, че умирам. Не казах на никого, но инстинктивно свих превръзките на майка ми от банята, сякаш Феята на Първата менструация ме беше инструктирала за този злощастен миг.
Информация нямаше. Животът ми беше дотолкова първобитен през 1995-та година, че дори нямах компютър! Любимата ми касетка беше със записи от FM+ и съдържаше предимно INXS, R.E.M. и Manic Street Preachers. Дванайсти презапис. В оригинал беше албум на East 17, който ми продадоха погрешка. Бях отишла да си купя Take That. Осъзнах фаталната подмяна, чак когато се прибрах вкъщи. Така не прослушах нито East 17, нито Take That. Тогава бях сто процента и половина сигурна, че ще стана художник. Мажех кадастрони и скицници с невероятно постоянство и усърдие. Проблемът беше, че така и не разбрах кому е нужно да се рисуват неща, които вече съществуват в реалността. Като разни пейзажи, натюрморти, портрети и т.н. Абстракциите ми обаче не срещаха нужното за мотивацията ми възхищение, затова планирах да зарежа рисуването съвсем скоро.
Точно три дни, след като Феята на менстурацията ме споходи, брат ми проходи. Аз, очевидно умирах от някакъв свиреп вътрешен кръвоизлив, което си беше гигантска тайна и никой вкъщи не подозираше, че ми остават вероятно няколко часа живот. Понеже бях единственият свидетел на първите крачки на брат ми, се чувствах длъжна, преди да умра, да запечатам този вълнуващ момент. Но, нали отказвах рисуването, та реших да напиша предсмъртно писмо.

"Дребен, ти проходи, докато държеше две дистанционни в ръцете си, защото си мислеше, че са моите показалци. Щъка с тях из хола цял ден, а аз се смях на коварния си план, въпреки, че кръвта ми изтичаше. Когато умра, ти завещавам уредбата. Легото не е мое, назаем е, така че не се привързвай..."


Продължаваше с описание на средностатистически пъпчив смешник, в който бях влюбена по това време, признание за някакъв откраднат гланц за устни, заради който изпитвах дълбоки угризения и разбира се всички причини, поради които родителите ми не ме разбират. Дадох си сметка, че в самия край на моят кратък, единадесетгодишен живот, нямам какво повече да крия от света. Писах пет чАса и заспах на бюрото. Когато се събудих, кръвта ми беше изтекла, но все пак щях да оживея.

3 коментара:

  1. както беше казал някой- "слава богу, луди са поетите!" Радвам се, че си 'оживяла', Гери.:)

    ОтговорИзтриване
  2. фундаментален въпрос- луди ли са поетите?
    трябва ли да са луди, за да са поети?
    луди ли са тия дето ги четат?

    ..абе май са от любов

    ОтговорИзтриване
  3. А дали съм оживяла? Може би всички сме мъртви...

    ОтговорИзтриване