понеделник, 14 февруари 2011 г.

42


Носѝ ме като пиърсинг на лявото си зърно,
да се закача за мен, да те раздирам,
да кървиш, докато се инфектираш смъртоносно.
Ти беше камъкът на врата ми.
Носих те, докато ходих
по онова тънко въже
с надеждата да падна,
да умра от теб
и ти да си първия,
който е успял да ме самоубие.
Това скапано минало време...
Умри от мен и никога не се събуждай
пак в онези 21 грама,
които ми липсват,
за да съм вселенска.

Няма коментари:

Публикуване на коментар