Така и аз за теб бих искала...

1.
Както всяка музика има свой основен тон
и както всяка дума носи ритъм,
както времето измерва се в секунди,
а секундите във стотни,
както Слънцето си има орбита,
а всички пътища нанякъде завиват,
както спомените имат аромати,
а всеки дом врати, през които да минаваш,
така и аз за теб бих искала да съм константа,
на устните усмивката ти да е мой печат,
с очите ти да виждам страниците в книгите,
в които някой ден ще ме откриваш,
по улиците да изгасям лампите,
ако от мене си отиваш...
Колко лесно всъщност е да бъде преживяно
с едно затваряне на тежките клепачи
не се е случило, но е видяно-
създадено е значи.

Детските ни герои са безсмъртни

The music matters. И то в смисъл, който постоянно надгражда себе си.

Спомням си смъртта на Фреди. Първата ми музикална любов. Родителите ми бяха в средата на двайсетте си години и ме водеха с тях на домашни купони. Слушаше се Queen, а аз се вълнувах от гласа му. Асоциирам го с онези старите уредби с плоча и касетофон. Бяха много модерни - две в едно. А, не. Чакай... Три в едно, защото имаха и радио. Queen имат вкус на банани, брокатено усещане за арт. Намирах триката му за странен избор на рок облекло, но пък бяха най-точното.
За първи път плаках за човек, който не съм срещала, когато си отиде. После плаках и за Кърт и за Майкъл Хътчинс, чиито плакати ревностно пренасях от квартира на квартира. Местехме се много, но някои неща не се променяха. Бяха се превърнали в стълб на постоянството, което не намирах в ежедневието си.
Когато излезе "Бодигард" се влюбих в Кевин Костнър, който да е жив и здрав има седем деца вече. Гледала съм го триста пъти и всеки път пусках по някоя сълза на сцената с целувката при самолета. Тя беше толкова нежна и силна, че както и да изглежда филмът сега, аз ще го запомня като една от най-красивите любовни истории.

Гилмор ме научи на поезия. Division Bell знам наизуст - със солата. Pink Floyd е голямата ми любов. Наскоро спорих на тема "Когато си отидат великите, няма да има кой да ги замести". Естествено аз бях в контратеза, като адвокат на новото и приемствеността. Но, не точно. Великите няма нужда да бъдат замествани. Те са велики, заради времето си. Сега, "велики" ще бъдат съвсем друг тип творци. Следващите двайсет години ще ни изненадат с какво ли не (ако още умеем да бъдем изненадвани, де). Не искам втора Уитни или втори Кърт. Сега си имаме Грол, да е жив и здрав!

Уитни, която всеки път, когато си пусках видеокасетата ме изпълваше с възторг и възхищение, стана жертва на празнотата след големия успех. Спомням си преди петнайсет години една церемония по връчването на наградите на MTV, когато й дадоха статуетка. Тя плака, плака, благодари на феновете си, без които това нямаше да бъде възможно, бла, бла, бла... И на финала каза нещо, което никога няма да забравя. Благодари на братята си, които през цялото време, докато е растяла с мечтата си и е пяла стиснала здраво фенерчето в мазето им, вместо истински микрофон, те са й повтаряли "Млъкни вече!". Все едно е имала избор...

Детските ни герои са безсмъртни. Защото не спират да ни докосват, докато сме живи.

Благодарствено писмо XIV

Благодаря Ти, че поставяш смисъла пред думите, светлината пред сенките, срещите пред бутона за бързо набиране, толерантността пред импулса. Че ме учиш да играя като дете, все по-отдадено. Благодаря за всеки документиран кадър от младостта ми, към който ще се връщам с топла усмивка някой ден, ако си ми отредил да остарея. За камъните в ботушите също, защото ми напомнят, че колкото и да ми е удобно, винаги има как да бъде още по-добре - като извадя камъка, който някак си попада там. За приятелите, които помъдряват. За приятелите, които оглупяват наравно с мен, точно когато има нужда. За новините на новите, за старините на стрите, които искам да вземат от младостта ми, за да си спечелим още време. За тихите стъпки на умората, които ми напомнят, че съм все още човек и трябва да се обичам, за да съм способна да обичам и други. За водата със стайна температура. За новите бръчици. За 27 години и всяка секунда от тях.

Ти знаеше ли, че така ще стане?

Извивките ти са навици, които неизбежно ще придобия.
Ще се плъзгам по теб като език на домашен любимец.
Само така мога да ти покажа, колко сладко-солени са чувствата ми.
В някои религии изгарянето на дрехи е пречистване.
Хората си режат косите, за да изхвърлят лошото.
Октоподените ми мисли искат да залепнат за теб
и да не те пускат, докато мастилото ми не те пробие в сърцето.
Колкото по-кръвожадна ставам, толкова съм повече твоя.
Собствената ми хищност ме поробва и се питам
"Ти знаеше ли, че така ще стане?"
И още по-интересното е, ако си знаел,
дали щеше пак да ме питаш "Откъде се взе?!"
Защото и аз не знам кое е първото - хаоса или свободата.
Ти вярваш във второто, което за мен е абсурдно.
Там, откъдето аз идвам има две планини,
под които заровените велики крале
са скрили златните си зъби.
Ще те взема с мен, въпреки гладните свраки,
които искат за себе си всичко, което блести.

Всичко ще бъде наред

Понеже всичко е временно, не отдавам голямо значение на моментните състояния, дори да са повтарящи се. Може би само още ден-два ще ми се спи, ще съм вечно гладна, без сила в мускулите, за да стигна по-далеч от леглото до кухнята. Вероятно е даже въпрос на няколко часа да пожелая отново да разговарям с хора, да ги изслушвам и развеселявам. Едва ли ще ми коства много усилия да започна пак да говоря за бъдещето. Събраха се прекалено много разговори за отминали събития и хора, които вече не срещаме дори случайно. Щом има оптимизъм в уморения ум на движещия се в бързата лента, значи съвсем скоро отново всичко ще бъде наред. А всичко е наред тогава, когато това което не е наред, спре да бъде от значение. Вдишваме дълбоко "Аз съм там, където трябва да бъда..." и издишваме с "...точно, когато трябва да бъда".

Каданси

Днес съм полупълна, утре полупразна.
Свивам гнезда и крилата си, за да не скрия пейзажа,
в който се разгръщаш и заплашително надвисваш,
за да ме погълнеш като червейче във зряла ябълка.
По женски завистлива съм към силата ти,
към хормона на щастието ти,
когато ти го казвам, когато ти го пиша в този блог
и очаквам да го прочетеш, да го видиш преди мен.
Кадансите са ти запазена марка.
Водопади събиращи се в шепа.
Една на всеки десет песни.
Разпределените реплики.
Аварийната спирачка.
Многословието.
Утре.

Джото нарисувал дявола

Мисля си за схематичността.
За квадратчетата по тротоара.
Можеш да прескочиш някои,
но в крайна сметка всяко се допира с всяко.
Мисля си за систематичността.
За напуканите устни,
които всяка зима
се целуват с вятъра до кръв.
И за хаоса си мисля.
За непредвидената му логичност
и как Ти и Аз се срещаме веднъж,
за да се разделяме стотици пъти.

Джото нарисувал дявола закрит от облаци
във фреска на базиликата "Свети Франциск".
Понякога са нужни осем века,
за да видим очевидното.
Фреските в съновника са страшни.
Значат, че сме невъзможни в комбинация.
Че ти ще стъпваш все на грешните квадрати,
а аз ще се целувам само с вятъра.
Че вече сме се срещнали
и ни остава да се питаме "Защо",
да се блъскаме във раменете
през счупеното зъбно колело.