понеделник, 13 февруари 2012 г.

Детските ни герои са безсмъртни


The music matters. И то в смисъл, който постоянно надгражда себе си.

Спомням си смъртта на Фреди. Първата ми музикална любов. Родителите ми бяха в средата на двайсетте си години и ме водеха с тях на домашни купони. Слушаше се Queen, а аз се вълнувах от гласа му. Асоциирам го с онези старите уредби с плоча и касетофон. Бяха много модерни - две в едно. А, не. Чакай... Три в едно, защото имаха и радио. Queen имат вкус на банани, брокатено усещане за арт. Намирах триката му за странен избор на рок облекло, но пък бяха най-точното.
За първи път плаках за човек, който не съм срещала, когато си отиде. После плаках и за Кърт и за Майкъл Хътчинс, чиито плакати ревностно пренасях от квартира на квартира. Местехме се много, но някои неща не се променяха. Бяха се превърнали в стълб на постоянството, което не намирах в ежедневието си.
Когато излезе "Бодигард" се влюбих в Кевин Костнър, който да е жив и здрав има седем деца вече. Гледала съм го триста пъти и всеки път пусках по някоя сълза на сцената с целувката при самолета. Тя беше толкова нежна и силна, че както и да изглежда филмът сега, аз ще го запомня като една от най-красивите любовни истории.

Гилмор ме научи на поезия. Division Bell знам наизуст - със солата. Pink Floyd е голямата ми любов. Наскоро спорих на тема "Когато си отидат великите, няма да има кой да ги замести". Естествено аз бях в контратеза, като адвокат на новото и приемствеността. Но, не точно. Великите няма нужда да бъдат замествани. Те са велики, заради времето си. Сега, "велики" ще бъдат съвсем друг тип творци. Следващите двайсет години ще ни изненадат с какво ли не (ако още умеем да бъдем изненадвани, де). Не искам втора Уитни или втори Кърт. Сега си имаме Грол, да е жив и здрав!

Уитни, която всеки път, когато си пусках видеокасетата ме изпълваше с възторг и възхищение, стана жертва на празнотата след големия успех. Спомням си преди петнайсет години една церемония по връчването на наградите на MTV, когато й дадоха статуетка. Тя плака, плака, благодари на феновете си, без които това нямаше да бъде възможно, бла, бла, бла... И на финала каза нещо, което никога няма да забравя. Благодари на братята си, които през цялото време, докато е растяла с мечтата си и е пяла стиснала здраво фенерчето в мазето им, вместо истински микрофон, те са й повтаряли "Млъкни вече!". Все едно е имала избор...

Детските ни герои са безсмъртни. Защото не спират да ни докосват, докато сме живи.

Няма коментари:

Публикуване на коментар