събота, 27 април 2013 г.

Безусловна любов


Батериите падат - следствие на активния живот. Едно от основните правила, с което отказвам да се съобразявам.
Често се опитвам да предложа една гледна точка относно обичането, която е твърде абстрактна за това време на човечеството. Въпреки това, силно вярвам в нея и смятам, че Пътят е един, в разрез със схващането, че ние сме "много".
Невидимата нишка, с която сме свързани съм обсъждала с доста хора. Едни смятат, че ако вървиш по улицата и между вас има стълб, трябва да минете заедно от едната му страна, за да не се скъса нишката. Други вярват, че е невъзможно да живееш с безброй преплетени нишки, защото става мазало, възли, примки, бесилки, късат се, дърпат те, водят те като с каишка, увиват те като кълбо и няма разплитане. Двама по двама сме свързани, казват те. Когато съдбите ни се преплитат, нишките правят същото. Не, че не е имало моменти, в които ми се е искало да отрежа всички нишки и да се видя отстрани, такава една несвързана с никого. Няма как. Веднъж открити, невидимите нишки остават.
Проблемът идва, когато по тях, подобно на далекопроводи, доставяш ток на другата страна. Генераторът ти е един, но разпределението е непостоянна величина. Веднъж имаш да дадеш много, друг път минимум, за да продължи да работи системата. Консумацията обаче, расте. Когато даваш изобилие, потребителят свиква бързо с него. Когато не можеш да покриеш така поставения трафик, потребителят се пита "Какво не е наред?". Напъваш още малко, вливаш още, намираш скрити запаси в себе си, в места от душата си, които не си подозирал, че имат чекмеджета. Не е лесна работа да обичаш.
Да обичаш един човек е предизвикателство. Да обичаш двама е адски сложно. Да обичаш всички, казват е невъзможно.
Не е.
Правилното разпределение на енергията, която можеш да даваш е ключът към щастието. Често в интервюта ме питат "Как успяваш да се занимваш с толкова много неща? Водиш предаване по радиото, пишеш, пееш, организираш събития, имаш записи, репетиции, срещи, четене, мейли..." Отговарям точно така. За всичко използвам една и съща енергия, за мен няма разлика, нито причина да ги разделям на елементи. Странно звучи, нали?
Странно звучи да обичаш да правиш много неща, да обичаш двама, трима, пет, двайсет човека! Да казваш "Обичам те" по телефона на баба си, после да си целунеш гаджето със същите думи, да гушнеш детето на приятел и да му го кажеш и на него, странно ли е?
Отказвам да се съобразявам с изтощението, което лепваме на любовта като последица. Отказвам да нямам батерия, нито в сърцето си, нито в лаптопа или телефона.
Отказвам да не съм подготвена да извадя тайни резерви от чантата си.
В една дамска чанта, можеш да събереш целия свят.
В моята има и DURACELL Travel Charger. Когато нямам повече сили да се свържа, използвам него, докато не стигна до най-близкото зарядно. Това странно ли е? Не. Това е бъдещето.
Бъдещето е Пътят към осъзнаването на неизчерпаемия източник на енергия. Единствената видима нишка, която свързва всички ни.
Ще ми се повече хора да се научат да виждат, че енергията за безусловната любов е силата зад Творението.

петък, 19 април 2013 г.

Остави се


Остави се.
Да минат през нас всичките.
Лентата за багаж да ги изкара от халето,
да ги чекираме,
да ги преровим за евентуално откраднато,
да им скъсаме със зъби найлоните,
да ги изтупаме от калното...
Остави се.
Носи с мен цялата истина.
Покажи ми я, когато тръгна да забравям каква е,
нарисувай ми я с шамар, да ми грее на бузата,
да ме буди, да ме замая,
да съм хем нормалната, хем лудата в стаята,
да ти се цупя и да те галя.
Остави се.
Нататък е светло, назад може би не чак толкова,
но преди всичко да почне и свърши
се намира онова ниво на идеите,
които само заедно обитаваме,
което само ние си знаем защо осъзнаваме.
Остави ми се
да те водя, да те изцеждам,
да те дърпам във всичките си посоки,
да те пълня и да те пилея,
да ти взимам и да ти давам надежда.
Остави ми се!
Както аз се оставям да забравям понякога кой си
и колко си мой, колко съм твоя,
колко е тъпо да не сме си свои,
колко е смешно и практически глупаво
да не сме си герои в написаното.
Остави.
Нека е светло и мантрово,
нека бъде досадно за другите.
Остави.
Ела да си седнем,
на дивана пред всичките духове.

събота, 13 април 2013 г.

Временно абонатът не отговаря


Искам да напиша Google в товя Google
и като ми излезе Google, да си кажа "знаех си!".
Навън да вали, да падат клони с новородени бели цветове,
да въведем понятието "пролетна буря",
да е по-страшна от всяка една, която
се излива в началото на август,
когато морето се обръща
и дърпа за глезените класически удавници като мен.
Искам да ти паля свещи,
а светлината от монитора да е лунна,
да е дупка към Горния свят,
който паралелно обитаваме.
Вървя през плочка по тротоарите,
прескачам стъпалата през едно.
Колко котки ще срещна
от вкъщи до улица Русалка?
Временно абонатът не отговаря.
Ако някой ме търси, в Google съм.