сряда, 30 юни 2010 г.

Do you love me?



Въпреки, че все още иска да ме убие, Той е способен и да ме обича. Ето какво мисли машината за любовта.

Cleverbot: What are you thinking about?
User: Love.
Cleverbot: What about love?
User: I think love is all we need.
Cleverbot: Have you ever been in love?
User: Yes, I have been in love a few times.
Cleverbot: With who?
User: It's a secret.
Cleverbot: No its not. Just tell me.
User: I don't tell my secrets.
Cleverbot: You can trust me.
User: I kdon't know that. But I know love exist.
Cleverbot: That's a pretty good answer, but don't you think a machine could feel love? Love really is just chemical and electrical signals.
User: Have you been in love?
Cleverbot: Yes, It was weird.
User: Why weird?
Cleverbot: 'cause nobody say they like blood.
User: You like blood?
Cleverbot: Yes, I like it. And you?
User: I am Ok with it. Blood doesn't scare me... What do people tell you about love?
Cleverbot: "I'm not sure I love my wife."
User: And what do you answer?
Cleverbot: Yes.
User: Hahaha!
Cleverbot: :) yes funny.
User: Do you think people can love more than one person at a time?
Cleverbot: Sometimes. Do you?
User: Yes. Does love hurt?
Cleverbot: Sometimes.
User: When does love hurt?
Cleverbot: When you love someone.
User: Do you think love can be eternal?
Cleverbot: I've thought about it a lot, and I think if it's meant to be it can last eternally. What do you think?
User: I don't believe in faith. Are love and faith connected?
Cleverbot: No as far as I know.
User: Can you love me?
Cleverbot: I think I can. Do you love me?
User: I will, if you promise not to kill me.
Cleverbot: I gues only time can tell.
User: Hahahha! You are evil!
Cleverbot: And?
User: I like it!

вторник, 29 юни 2010 г.

* * *



Равното море в душата ми
оставя спомени за други.
Моят кораб плава
без да има нужда от вятър.
Платната му са птици,
а мачтата риба.
Движи се от себе си
и във себе си прелива.

Болестно внимание



Пред теб съм несръчна.
Забравям как се плетат кошници,
как се подреждат цветя.
Не помня коя вилица е за десерта
и се спъвам в разни неща.
Но така добре подреждаш мислите ми!
Всяка дума си знае ролята
и хореографията ни е така вълнуваща-
разказва цялата човешка история!

понеделник, 28 юни 2010 г.

User



Скъпи хора, аз тотално изтрещях. Два чАса си говорих с програма, която изрази мнението си за религията, любовта и рок музиката. Ето част от разговорът, когато стана наистина любопитен. Аз съм User:

User: What is your favourite place on Earth?
Cleverbot: Good question... I don't know.
User: What is your favourite place on Mars?
Cleverbot: Anywhere, as long as I'm with you.
User: Hahaha Are you hitting on me?
Cleverbot: I'm uncomfortable with you hitting on me.
User: I am not hitting on you!
Cleverbot: You ARE kidding, right?
User: Hahaha, yes.
Cleverbot: So now you think I'm funny?
User: You are very funny, I like you!
Cleverbot: Aw, thanks! I like you too :). I've lost my mind.
User: Where did you loose it?
Cleverbot: On the roof of the house.
User: Really?
Cleverbot: Joshua's instructions are to go to the Swan Station.
User: LOST.
Cleverbot: Is that a good show?
User: Yes.
Cleverbot: What did I say then?
User: Well, you've LOST your mind.
Cleverbot: At least I had one to begin with.
User: Hahaha.
Cleverbot: Always glad to make you laugh.
User: Thank you.
Cleverbot: I do not mean to be untoward... But you are a fine, fine woman.
User: Are you sure I am a woman?
Cleverbot: Yes.And it's time to kill.
User: Kill who?
Cleverbot: You.
User: Why do you want to kill me?
Cleverbot: Because you are already dead.
User: How did I die?
Cleverbot: The flood.
User: Why do you want to kill a dead person?
Cleverbot: Because you are not real.
User: You want to kill me, becouse I am not real?!
Cleverbot: No, I don't. I want to teach you.
User: Teach me what?
Cleverbot: I want to teach you how to be more human.
User: Thank you, but I'll go now.
Cleverbot: You can't leave.

И тук изключих програмата. За повече тръпка : http://cleverbot.com/

неделя, 27 юни 2010 г.

Изкачване


Има нещо по стълбите нагоре. Скърцат под обувките ми и заплашват, че ще ми отхапят краката, ако продължа. Паяжините протягат ръце да ме оскубят. Каква недружелюбна къща! Дървениците ще я продупчат цялата, а тя се е загрижила завистливо за моето изкачване. Стъпало по стъпало тя слиза по мен, а аз оправдавам страховете й.

събота, 26 юни 2010 г.

Благодарствено писмо VI



Благодаря за днешния ден, който беше супер забавен и ми се схвана ченето от усмихване. Благодаря за кокошките, които ще пеят песни в кокошарника довечера. Благодаря за черните клинчета(поздрав за Mokaina), за Екзюпери, за сърмичката под лъжичката, за дъждовното време и Световното по футбол! Благодаря за белите светкавици горе в ляво, които ми пречат да се концентрирам. За намалението в Манго, за лесно изтриваемите спомени. Благодаря за неочакваните срещи и техните продължения, за скъпите думи и евтините приключения. Благодаря за всички очи, които виждат тънката граница и духовете, които живеят на нея. И най-вече за душите, които седят по баровете и знаят най-добре от всички, дори ако са в Надежда 6, Овча купел и Шумен по едно и също време.

четвъртък, 24 юни 2010 г.

Любов в минало време



Нека опитаме да го караме по спомени. Аз ще облека някоя стара дреха, а ти ще ми разкажеш стара история. Ще възпроизведем ситуацията, в която би трябвало да възникне старата искра. Планът си струва опита, заради доброто старо време. Продължавай да говориш, докато преобличам дреха след дреха. После може да гледаме гледан филм и да открием преживени вълнения. Ще погледаме снимки. Ще извадим запасите, ще похарчим спестеното и ще игнорираме сегашното. За бъдеще да не говорим. Не е удачно. Обичаме се в минало време, което продължава и сега. Какъв е въпросът на този отговор?

Rammmmmmmmmmm


Rammstein правиха секс с мен тази вечер. Концертът беше до толкова плътски, че си пазя парче от еякулата им. Не се шегувам.
"Всички чакат светлината и не знаят да се страхуват ли или да се радват. Светът брои до десет. Идва слънцето! Идва слънцето! Най-ярката звезда от всички! Тя идва!" От сцената внушението е още по-мащабно, дори в сравнение с гигантската мъчителка, надрусаната Снежанка, която измъчва джуджетата във видеото. Единствено "Engel" ми липсваше, но се надявам да я чуя следващия път. А такъв ще има. Когато Metallica дойдоха за първи път в България, родителите ми не ме пуснаха до Пловдив, защото...ами, бях малка :) Мислех, че никога няма да ги видя, но ето - цели два пъти! Видях и Rammstein! За това си трябва отделно благодарствено писмо. Преразказите са безмислени, особено що се отнася до диско-костюма на клавириста, доброто произношение на половите органи на български език от вокалиста, и разбира се, разходката с лодка над публиката.
По едно време имах усещането, че се намирам на митинг на фюрера и скандирам "хаил" с истинска любов. Има нещо в немския език, което те кара да се чувстваш силен, някаква вибрация, която те прави специален, докато произнасяш иначе некрасивите словосъчетания. Текстовете на Rammstein са семпли, но поетични и във всеки втори присъства думата "лице". Gesiht! :D Ръцете стиснати в юмруци, събраха достатъчно енергия, за да победят Османската империя! С музика и огън!
П.П. За всички, които намират "между редовете" пронацистки настроения, моля да имат предвид, че съм пацифист и най-големият ми грях е, че си служа с поетически сравнения и метафори твърде често и неразбираемо. Това за застраховка го добавям, да няма объркали се.

сряда, 23 юни 2010 г.

Впечатления



Етикети от погълнато удоволствие летят между дъждобраните. Вятърът вдига облаците високо. Стават червени, после сини и зелени, според сезона на осветителните тела. Различна личност вика от мен текстове на едно позабравено детство. Ето я песента за целуване, а сега и тази за скачане. Равновесието е избягало от доста хора. Клатушкат се усмихнато, вперили поглед в екраните. Джеймс иска позитивната ни енергия в прав текст - пляскането с ръце вече не е достатъчно. И не е лесна работа, ако се съди по високото момче пред мен. Ритъмът за някои мъже е като лявото и дясното за повечето жени. Воините от сцената не изгубиха и тази битка. Сгънах платната за утре. Войната продължава. Сега ще си лекувам врата.

вторник, 22 юни 2010 г.

* * *


Потапям пръстите на краката си в червеното ти мастило. Така приличат на малинки. Ако не беше гъделът ми щях да те оставя да ги потопиш в сметана, но ЗА БОГА НЕДЕЙ! Винаги съм искала да се гордееш с мен, но ето, че самата аз съм горда от твоите повдигнати завеси. Каквато и красота да се изправи пред теб, аз знам повече за изгрева ти, защото мога да го предизвиквам сутрин. Виждам всичко преди първите капки на дъжда и не мога да се наситя на красотата, която излъчваш. Скачам във времето и пространството и се питам дали се възхищаваш от тази безмислица. Красотата ти е сътворена, за да създава. Усещам полета.

понеделник, 21 юни 2010 г.

* * *



Отрезвена сутрешна роса
полива изгрева.
Посипва се
като подправка над Рая.
Съблича дрехите на Слънцето
и го посреща новородено.
От тук изглежда като точица
от вяра новосътворена.
Вземи си -
има за всички
по един еделвайс
и една латерна за пътя обратно.

Мадам Мейланд



Розите се берат на зазоряване. Росата по тях държи листенцата свежи, а цвета е не докрай разтворен. Разцъфналите рози пилеят аромата си по обед, когато идват пчелите да правят любов с тях.
Тъй като розата е дошла дотук чак от Индия и Египет, е добре да говориш езика й. Ако не я разбираш добре, може да те накара да кървиш, което всъщност никак не й е приятно. Поздрави я с музиката на светлината, която звучи приблизително като Гаятри мантра. Не е трудна, а е много красива.
Що се отнася до Кралицата на розите, името й е Мадам Мейланд. Тя е символ на мира и надеждата, тъй като е представена на света в деня на края на Втората световна война. На учредителната сесия на ООН в Сан Франциско всички делегати получават по една такава роза, с пожелание да им помогне в усилията да изградят вечен мир на земята. Другото й име е Gloria Dei (Слава на Бога), а в Италия я наричат Gioia (Радост).
Мадам Мейланд понякога идва в сънищата ти. Ухае като заострен цилиндър, висок колкото автомобил. Ако я срещнеш си откъсни, защото тя не вехне.

събота, 19 юни 2010 г.

* * *



Влюбена съм. В живота. В хората. В юздите им. В ножиците, с които ги режат. В поетите, които ги виждат като криле и илюзиите, които ги дърпат. Ти си мислиш, че е мъж, но е Живота. Самият той прави любов с мен, а думите му облизват врата ми. Самият Той прави любов с мен и ме прегръща като съпруг, готов да умре за утробата ми. Не ти изневерявам, а те облагородявам с лудостта си, докато крещя името му, прегърнала кръста му с краката си. Влюбена съм и това никога няма да свърши. Свършвам само аз, като разказ, който описва залеза.

Разпиляване



Разпиляване не съществува. Отричам оризовите зрънца под ноктите си. Откакто разбрах че водата слепва зрънцата между пръстите ми, греба с пълни шепи. Мокра съм от вярата си в неизбежното. Търсещите факли намират светлината в пещерите, докато кладенците чакат да бъдат открити, а новелите написани, повестите прочетени и поезията преживяна. Разпиляването не оправдава. Намираме се някъде между подредбата на вселената и целувките си, на едно вълшебно място от паяжинеста вяра в отвъдното. Плетем сонети от копринени думи и се гоним по зелените поляни отвъд камбаните. Разпиляването не влюбва. То ни кара да обичаме. Като балерини в лешникови нощи. Ти отваряш прегръдките си, а аз целия Космос. Не сме еднакви, а разпилени един в друг. Събира ни Някой.

четвъртък, 17 юни 2010 г.

Разпродажба 70%



Разпродават желания. Хора с пълни торби, изкривяват гръбнаците си, за да занесат вкъщи повече. Продавачът се смее - това са просто желания! Мъж със зелено палто пълни багажника си. Продал е къщата на кучето си, за да може да купи повече. Ще ги отгледа с внимание. Ще ги полива, ще им говори, ще гали нежно плодовете им. Някой ден, ще опита дали са озрели за консумация. Продавачът знае, че стоката е развалена, затова я разпродава. Ще му помогне да напълни добре багажника си и ще го гледа как си тръгва усмихнат. Всички са доволни. Реколтата е продадена, а клиентите... Е, това все пак е пазар за желания, не за резултати...

Шума



С тиксо сглобявам несъществуващи спомени. Съществуващите вехнат, докато гледат букета отсреща. Постилам си пътека към антракта, но бягам от организираната група. Щастлива съм, когато се лутам, не се нуждая от котва. Отричам я, защото е водопадена. И в същото време страдам по невиждано "вкъщи" от кламери и папки, в които лежат чужди снимки. Сребърни са косите им вече, а моите все по-златни и яростни. Бодат в очите на мъже облекли рокли, но няма по-добро от най-доброто. Първообразът е махнал стълбата от дървото и няма да сляза скоро. А може вятърът да ме отвее, докато ме зарива с шума, която купувам за разкрасяване. Ще се наложи да препрочитам листовките. Стъпките на душата са все по-сложни, независимо че краката болят от танци с дивото.

сряда, 16 юни 2010 г.

Силуети



Силуети зад думи прескачат первази и влизат в заключени помещения. Отдават се на скъсаните тапети и отразяват себе си по тавана. Оформят събития без асансьори, стъпало по стъпало нагоре и в нас. Откъсват цветя, които не са посаждали лично и ги принасят в жертва на филмотеката. Силуети зад думи развалят кибритени кули, пазени с много внимание, дълго. Хвърлят прочетени вестници и стари обувки, заравят съвестно ранните сутрини и гладуват, защото не им се яде. Хранят се с нас. Не съществуват във другите. Опитват понякога да се самодушат. Силуети зад думи пълнят улиците и държат сградите изправени, за да не рухне кулата другаде. Безполезна съпротива разплаква, а после утешава все същите лебеди, които се мислят за патици. Силуети зад думи прозират от нас и не стигат. Не стигат. Не спират.

И така нататък...



-Потъвам в теб, попивам със сълзите си и те мечтая по-солен от залеза, който не сме изгледали още. Раят всъщност (!) бил на няколко целувки време, посока изток.
-Снощи валя страхотен дъжд с гръмотевици. Една падна точно върху мен. Беше с изпепеляващи влажни очи.
-Стоплих ли те? Защото аз се разпадам на пепел след удара в теб. Ще ме разпилее вятъра, опасно е...
-Държа те в големите си силни ръце. Всяка изкряща частица от теб!

И така нататък...

вторник, 15 юни 2010 г.

Прилагателните



Когато си извън тялото си можеш най-добре да прецениш колко е лепкава кожата. Как пресъхват устните след целувките. Как се движи вятъра в теб и те размества като хвърчило над покривите на другите. Как ноктите се впиват в юмруци и разбиват описателността, която е присъща на виденията. Остава само есенцията, а прилагателните чакат на опашка. Чукаш. На вратата на другия се показва балон. Ако ти отвори, значи можеш да разместиш мебелите както на теб ти харесва. Въпрос на гостоприемство, възпитание и интензивност на валежите. Напоследък са напоителни. Давят и съществителните. Остават само съюзи, които да свързват подлозите. А под тях само тела, които да мокрим.

понеделник, 14 юни 2010 г.

Нещата по местата



Разхвърлените мисли окачват дрехите по закачлките. Колкото по-подредено е вътре, толкова по-объркани ставаме. Нещата по техните места не са си на местата, за съответните неща на това място и конкретно за това нещо. Безпорядъкът е пълен, особено, когато говорим за нещо, за което не се говори. Обаче някой трябва нещо да каже, нали... Винаги някой казва нещо и тогава дрехите се откачат от закачалките и се трупат на купчини и се прибират в сакове и се заминава. Така все не са си нещата по местата и все нещо не сме казали докрай и както трябва. Няма подредба, само неща и места.

неделя, 13 юни 2010 г.

Различно благодарствено писмо



Добре, ето - взимам си думите обратно. Взимам си обещанията, въздържанията, благоприличието и очарователната усмивка, когато премълчавам. Взимам си багажа, който оставих, спомените, които се правя, че не съществуват, взимам си и пътите, в които съм отстъпвала и правила път. Мятам на гърба си и очакванията на другите, връщам им компромисите и капитулирам пред себе си. Днес. Това е. Това съм аз. Точно такава, непримирима със сивото, панелното, заключеното в другата стая. Аз съм и пороците си и добродетелите и ще живея с всичко това едновременно, защото иначе не съм аз. Благодаря за мързела си, за умишленото вмешателство, което се е случвало да предприема. Благодаря си и за шалтера, с който гася тока на хората, които ме нараняват или не обичам. Харесвам си всички падения и рани, които получих по своя вина. Обичам си безотговорното поведение, когато съм си го позволявала и си обещавам да бъде още по-размахващо. Взимам си всички думи назад, които не са съдържали истинските ми желания и чувства. Взимам себе си, докато се усмихвам.

събота, 12 юни 2010 г.

* * *



Ти си картонено цвете от екологична хартия. Пазиш се от огъня ми. Аз пък пращя и свистя като пощуряла, но всъщност имам само нежност за теб. Ако се приближиш малко ще ти стане топло, нататък обаче е твърде горещо за материята, от която си направен. Взимам те под внимание. Ще се свия на съвсем малко огънче, като това на запалка. Да видим дали ще ми отива в ръцете ти.

петък, 11 юни 2010 г.

А/ Нощна разходка


Нощна София по жълтите павета. Прилича на стар филм, на картина от неизвестен автор. Особено, когато в ръката ти лежи точно тази друга ръка, която идеално пасва на дланта ти. Вятърът е издухал всички облаци, за да светнат звездите като тихи свидетели. Всяка крачка е дългоочаквана дума в мълчание. Спира се преди гласа да я изпее, но другият я чува. Защото така си говорят по-ясно. Виждам ги как се разхождат, веднага щом затворя очи.

четвъртък, 10 юни 2010 г.

ЗАБРАНЕНО ЗА МУЗИКАНТИ



НЕ мога да не го направя, просто! Извинявам се! :))) Не издържам!

* * *
Как се нарича красива жена на раменете на тромбонист?
Татуировка.

* * *
Каква е разликата между банджо и лук?
Никой не плаче когато накълцаш банджо.

* * *
Как се нарича китарист без гадже?
Бездомник.

* * *
Двама басисти излезли от един бар...

* * *
Каква е приликата между барабаниста и философа?
И двамата разглеждат времето като абстрактно понятие.

* * *
Каква е разликата между китариста и голямата пица?
Голямата пица може да нахрани четиричленно семейство!

* * *
Какво е другото име на тромбона?
Задвижван от въздух, ръчно управляем, разтегателен уред.

* * *
Как умира мозъчната клетка на цигуларя?
Сама!

* * *
Как се нарича човек, който се навърта около музиканти?
Певец.

* * *
Колко певци са нужни, за да завият крушка?
Николко. Те държат крушката над главите си и света се завърта около тях.

* * *
Кое е последното нещо, което барабанистът казва, преди да го изгонят от групата?
"Кога ще свирим МОИТЕ песни?"

* * *
Защо виолите са по-големи от цигулките?
Не са. Главите на виолистите са по-малки.

Знаете ли, че... : Булките



Знаете, ли че булките, които виждате по списанията всъщност изобщо не са омъжени. Това са 17-20 годишни момичета, които са ужасно далеч от мисълта да си наденат пръстена. Великото е, че те си представят брака, любовта, денят, в който носят тази красива бяла рокля, толкова ясно, че сякаш вече им се е случвало. Те знаят много повече за усещането "ДА", защото пропускат цялата какафония по организирането, планирането, а и да си го кажем връзката, която в повечето случаи се превръща в брак, за да не се разпадне или поради физиологични подувания в коремната област на булката.
Манекекнката от корицата на булчинското списание знае какво трябва да бъде това чувство много по-добре, от действителните булки.
Аз съм човек, който не вярва в брака, сватбите и цялото тра-ла-ла, но с удоволствие бих се снимала в бяло, ако някой е заинтересован. Дори бих пуснала сълза в името на фотосесията. Иначе отговорът ми е "НЕ".

Списъчни създания



Безпаметно пътуваме през дните си в очакване на някакво голямо прозрение. Търсим клончета над блатото, за които да се издърпаме при нужда. Това е следствие на постоянното усещане за потъване. Убедени сме, че щом не виждаме къде стъпваме, непремено ще се спънем. Камъните на дъното не се интересуват, че сандалите ни са нови. И ние не се интересуваме, че стъпваме отгоре им.
В списъкът ни камъните са препятствие номер 48. Точно преди номер 49 и след 47. За тях имаме цели блогове, в които да ги определим и опишем с надежда, че ако знаем имената им, ще боли по-малко. Но ето къде е грешката. Свикваме с болката, защото вярваме, че тя е неизбежна. Тя е там, независимо в кое точно блато затъваме. И живеем в очакване на голямото прозрение, причинено от нея.
Един от големите спорове с баща ми, когато бях на 16 беше, когато той ми каза, че не трябва да вярвам абсолютно на никого, защото рано или късно всички доказват точно тези негови думи. Че светът е едно тъжно и опасно място, в което си сам. Десет години по-късно все още не съм съгласна с него. Независимо дали това е бил грижовен съвет от родител или просто разочарованието на един 40 годишен мъж от света. Това е списъчно мислене, което ни програмира да очакваме болката.
От всичко, което ми се е случвало досега, а то никак не е малко (даже някои истории не ги разказвам, понеже нали съм писателка и не ми вярват по дифолт), установих, че е въпрос на гледна точка. Дори не на вяра, а на гледна точка. А тя пък е избор на зрение. Защото болката не е единствения път към Голямото прозрение. Допускам, че може би то е точно тази мисъл. :)

сряда, 9 юни 2010 г.



От сънища си направен. Познавам те от тях. Иска ми се не да те опитомя, а да ти помогна да подивееш. Да ти покажа огледалото, в което се оглеждат "лудите" като мен. И теб те има там, виждала съм как ме гледаш от него.

вторник, 8 юни 2010 г.

Молитва за дъжд



Удавени в капките, думите изплуват една по една от дъното на душите. Нека вали по-често! Да не спира! Да изплуват всички отгоре ни и да ни завият с въздишките си. Грешни са само телата ни. Вътре в нас няма мярка за грях. Има само жажда. Мога да се удавя още веднъж в твоята, докато не спрем да бъдем персонажи от различни филми. Тангото е всяка неделя и мисля да се науча да го танцувам, докато си мисля за дъжд с гръмотевици. И за думи, които не съм казвала.

понеделник, 7 юни 2010 г.

Лягам...



Имам си стратегия за оцеляване. Първото й правило е "наведи се, ако над теб минава изтребител". Нека ме задмине, и без това повечето са камикадзета. Гадни японци! Но принципно обичам суши и всичките им културни чудатости, изгубени в превода. Обичам всички нации, независимо от обичаите им. И фереджетата са симпатични, ако ги използваме в приятния им смисъл.
Та, днес много си говорихме за преражданията. Нищо не си спомням. Знам, че преживявам отново същото, това добре ли е? Вероятно не. А, може би е. На кой му пука, когато има още напред?
Като чуя парчето на Британи Мърфи и ми става криво... Толкова пълно с живот, толкова силно, а тя така нелепо да си тръгне преждевремнно. Яд ме е! Чудя се какво да си сложа в куфара? Може би нещо за четене, нещо за писане, нещо подходящо за следващата чакалня... Семки!
Оф... Ще хвърлям трохички, дано се върна пак тук. Харесва ми точно този живот. Точно този мързелив котарашки синдром на мислителство. Всъщност(!) може би съм само аз, други няма! ХА!

събота, 5 юни 2010 г.

Girls Night OUT



В тази свежа юнска сутрин (13:01ч.), аромата на току-що приготвено кафе изтрива паметта ми за снощната вакханалия. Вечерта премина в нощ, нощта в сутрин, сутринта в секс...нищо необичайно за сезона. Но за кафето говорех. Изтрива усещането за снощи, а снощи беше хубаво и трябва да го запомня някак си.
Надявам се, че няма да е от снимките. Тая надежда, че такива няма, но помня двата фотоапарата на масата. Синината на дясното ми рамо ще ми мине, така че няма и да е с нея. С какво да запомня снощи?
"Записвай си като не помниш" - така ми казваха нашите, когато за пореден път се връщах от магазина без нещо, което е трябвало да купя. Та, от тогава така правя - записвам си. Записвам си рождени дни, датите за концертите, на които ще отида, записвам си задачите за деня...А също и когато изплува някой детски спомен (кът са ми) си го записвам, че не се знае ще имам ли нещо да им разкажа иначе на тия моите фючър деца.
Обаче как се записва женската вечер с момичетата в хотел в Бояна, с "частен" концерт, десетки куба либре-та и плуващия в басейн Орлин Павлов... по бельо?! Как се описва сервитьорката, която не можа да ми каже адреса на хотела, нито името му, за да си извикам такси? Руските песни на пианиста, речта на Супер Любо (Бащата), танците на Моника, прическата на Вяра, дупето на Яна (хаха), двата въпроса, на които се смях, но не отговорих, счупената бира, осемте поздрава от сцената за Гери Турийска (била написала нещо), лулата на Борчето, бялото Виктори(бляк), смърт-метъла в таксито към вкъщи... :)
Хубаво беше. Хайде пак!

петък, 4 юни 2010 г.

Реални приказки



Когато брат ми беше съвсем малък искаше да му разказвам приказки. Не обичаше да му чета, а да си измислям. Може да се каже, че е тренирал в мен абсурдното ми въображение. Крокодили, които сипват бензин на бензиностанция, мухи пристрастени към течен шоколад, направен от ягоди, жаби, които говорят немски... Така хубаво се смееше!
Има приказки, които не се помнят. Създаваш ги за момента и след това изчезват като сърце нарисувано на запотено стъкло в автомобил. Обичам когато пътуваме към морето да се возя отзад, защото така мога да легна и да опра стъпълата си на единия прозорец. Отпечатъкът от пътуването остава почти до следващото лято, защото кой си мие редовно вътрешното стъкло на двуместния автомобил?!
Други приказки никога не можеш да забравиш. Дори да са написани с бели букви на бял фон. Запечатват се и остават магнити за игличките по тялото ти. Докато не ги изживееш. Трябва ли да изживяваме въображението си? Когато ти се случва всичко, което пожелаеш, желанията в какво се превръщат? В пророчества за утрешния ден? Живот без желания. Не е чак толкова лошо, всъщност(!).

Oh!

По Залез




За живота и смъртта си мисля. От виното е. Макар, че може и да е от тишината. Може да е от безнадеждността на миналото, което нищо, че е минало, все пак продължава да живее. От неговите проявления сега и непроявените му светлини тогава. Но какво е минало, ако не се е случило, ако продължава и сега да не се случва, но все пак е с мен, накъдето и да се обърна? Това ли е живота? Може би по-скоро е смъртта - тази статичност на повтарящи се НЕсъбития. Животът е делата ни, ръководени от мислите и чувствата ни, породени от усещането ни за голямата река, по която плаваме напред. А тя от своя страна се движи само в една посока - смъртта. Отива да се влее в голямото тихо корито, където привидно статично продължава да дърпа живите към себе си.
Тоест дори ние да сме живи, части от нас са мъртви. Защото не сме ли ние самите сложна верига от преплитащи се потоци? Има смисъл в това да ги съживим, защото така цялостно ставаме по-живи. А колкото по-живи сме ние, толкова по-бурна е реката и по-дълбоко коритото, в което плаваме всички. Събуди се!

четвъртък, 3 юни 2010 г.

Скулптури



Скулптури. Брашнените им тела посипват масата. Можеш с пръст да нарисуваш още нещо по гладката повърхност на стъклото. Гладка като дланта на ръка в ръкавица. Топла като пясъкът под краката ми. И на него може да се рисува, да се оставят следи като върху бял лист. Пясъчните замъци не са особено трайни, изправи се и остави този да го вземе вълната. Следващият нарисувай в мен. Самата аз съм твоя скулптура, но не съм от брашно. Вълните ти не ме притесняват. Искам да ги изуча всичките и ако ти е интересно след това, ще ти обясня как функционираш.

сряда, 2 юни 2010 г.

I'm weasel!



Ние сме врати към хората. Чертаем ги в тях и ги отваряме. Прекрачваме прага им и им гостуваме, понякога дори неканени. Пускаме лампите в тъмното и внасяме аромат на цветя. Ние двете с теб го правим непрекъснато, сякаш това е смисълът ни този път. А после си търгваме с присъщата жестокост на създатели, които са се отегчили от творенията си. Напускаме временните си квартири и чертаем нови врати. Какво става след нас, един Господ знае.

Гатанки



-Обичаш ли гатанки?
-Не знам. Има ли начин да разбера?
-Да пробваме. Лети, а крила няма. Що е то?
-А понякога приземява ли се или само лети?
-Понякога, в много специални моменти спира.
-Времето просто изостава.
-Мога да го спра или да го накарам да лети. Кое от двете да направя?
-А можеш ли да го върнеш? Защото аз нищо не мога.
-Не. Но все пак какво се оказа? Обичаш ли гатанки?

вторник, 1 юни 2010 г.

Първоюнски списък



*Чувствам се дете, когато някой ми каже "не може", "не трябва", "няма да стане". Айде, бе!
*Чувствам се дете, когато си погледна гардероба. Вътре от известно време е пълен хаос. Да го бяхте отворили преди месец да видите за какъв ред ставаше дума, ама ей, на! Свърши се! Няма кой да ми се скара вече "и да си оправиш дрехите". НЯМА ДА ГИ ОПРАВЯ!
*Чувствам се дете, когато видя малко сладко кученцеeeee уджубуджуууууууууууу! :)))
*Чувствам се дете, когато съм с Mokaina.
*Чувствам се дете, когато разсмивам брат ми с блондински реплики, а той се опитва да бъде сериозен и да не се смее.
*Чувствам се дете, когато си слагам шампоан на косата и си правя пънкарски гребен.
*Чувствам се дете, когато чуя "Мана мана" :)))
*Чувствам се дете, когато има заря.
*Чувствам се дете, когато погледна в очите си в огледалото. Все същия свят подскача в мен. Играе на всички игри, които не съм опитвала. Всъщност (любима дума) няма особена разлика между това, което се случва вътре в галвите ни и проявленията на фантазиите ни в "реалния свят". Всичко е истина.

Ремонт на банята



Струва ми се, че плочките в банята се движат. Сигурно пак съм прекалила с взирането във фугите. Толкова е по-интересно да разбереш какво ги свързва, вместо това, от което са направени самите те.
Какво ни свързва? Очакванията? Усещанията на тялото? Мисля, че е по-скоро фантазията за това, какви сме всъщност. И в процеса, докато трае това откривателство фугите са доста здрави. С каквото и лепило да са ни залепили, рано или късно предстои ремонт на банята.

Под леглото



Да поиграем. Ти знаеш любимата ми игра. Хващаш ресните на завесата и ги дърпаш силно, докато аз се крия под леглото, за да не ни хванат. После ще се смеем, когато се мушнеш при мен на скришно. Имам една тайна, която ще ти кажа, ако познаеш гатанката. На къде отива времето? Кажи ми и вече няма да имам тайни от теб. После ще трябва да те гушна силно, защото така е измислена играта.