понеделник, 26 юли 2010 г.

Лека нощ!


Питам се какви ще са последните ми думи и какво е това натрапчиво чувство за постоянен финал. Сякаш няма утре, няма време, нищо не идва и не си отива. Никой не е тук или отвъд изцяло. С крачка встрани, напипвам с крак само пропастта, от която не ми е ясно излита ли се или се пропада. Постоянната тревожност обличам в думи, които някои виждат като поезия, други като хленч за нещо неизпитано, недостигнато и нерационално. Вдишаният въздух спира целия ми ритъм и никое друго същество не заслужава да издишам в лицето му пламъците си. С целувка затварям и тази проза, преди червената луна да се е показала зад облаците, над сцената.

Няма коментари:

Публикуване на коментар