Стрелям. Микроскопични иглички изпълзяват от мислите ми и се забиват във всичко наоколо. Лекуват го като иглотерапия, но и пращат комарите си, за да изсмучат кръвта на някой нищо неподозиращ минувач.
На пешеходната пътека отсреща едно такси стои и отказва да си намери работа. Премръзнала млада жена с токчета отваря вратата му, но шофьорът лениво махва с ръка и отхвърля поръчката. Почесва се. Сигурно не се е къпал. Тя отваря отново чадъра си и се оставя на студа да развее тънката й пола. На този булевард би трябвало да минават много свободни таксита, но точно тази нощ, в 2:55 всички лампички са червени. Накъде са тръгнали всички по това време? По чадъра й удрят думите, които карат времето да се мръщи. "Всичко ще се оправи". Кап. "Утре ще бъде по-добре". Кап. "Не е чак толкова зле". Кап. Кап. Пускам игличките си към нея. Да потръпне от тях и да усети, че има и по-студени неща от вятъра, който я е свил така. "Какви са тези комари през февруари?". Таксиджията издразнено се шляпва по врата, ухапан от моите фронтоваци. Тя ще си намери такси. Точно преди наистина да е заваляло.
Няма коментари:
Публикуване на коментар